Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (19)

19

Следобеда брахме къпини с Агата. След това си направихме къпинов сладолед. Беше далеч по-вкусен от сладоледите в града. Според Агата, причината била, че сами сме брали къпините.

С наближаването на вечерта ставах все по-неспокоен. Наистина ли щяхме да опитаме да затворим призрака в пещерата тази нощ?

Най-сетне дойде време за вечеря. Почти не хапнах. Агата ме попита какво ми е и аз й казах, че е заради сладоледа.

След вечеря двамата с Тери й помогнахме да измие чиниите. След това Брад настоя да ми покаже някои моряшки възли. По това време стомахът ми бе по-стегнат и от най-заплетения възел!

Най-сетне двамата с Тери обявихме, че ще излезем да се поразходим по брега, за да подишаме чист въздух. Побързахме за срещата с нашите трима приятели.

Беше ясна, безоблачна нощ. Хиляди звезди блещукаха над главите ни. Беше паднала роса. Луната беше толкова голяма, че можеше да се вижда без фенерче.

Спускахме се мълчаливо надолу към брега. Никой от нас не смееше да заговори. Все си спомнях предупреждението на нашите да не позволявам на Тери да ме забърка в някоя каша.

Вече сме се забъркали, помислих си. Здравата. И двамата.

А може би и петимата.

Сам, Луиза и Нат ни очакваха на брега. Луната караше черната вода да блести. Изведнъж ми се дощя да не беше толкова ярка. Бих предпочел дори непрогледния мрак.

Възлите в стомаха ми се стегнаха още повече, докато си разменяхме поздрави.

Сам докосна с пръст устните си и ни даде знак да го последваме. Заизкачвахме се мълчаливо към скалната площадка.

— Ей, вижте — прошепнах, загледан в пещерата. Вътрешността й беше озарена от светлина.

Призракът си беше у дома.

Огледах пътя, който ни предстоеше да изминем. Щяхме да минем по същия маршрут като снощи. Но вместо да влизаме в пещерата, щяхме да се изкатерим от едната й страна и да стигнем върха.

Тери отърка рамо в мен.

— Готова ли си? — прошепнах.

Тя кимна навъсено.

— Ние ще чакаме тук — прошепна Сам. — Ако призракът излезе, ще се постараем да му привлечем вниманието. Успех.

Тримата стояха плътно един до друг. Лицата им бяха напрегнати, уплашени. Нат стискаше Луиза за ръката.

— Довиждане, Тери — рече той с тъничкия си глас.

Мисля, че я харесваше.

— Ще се видим след пет минути — прошепна му Тери. — Не се безпокой, Нат. Ще ви отървем от лошия призрак. Хайде, Джери.

Краката ми сякаш бяха гумени, докато двамата с Тери вървяхме нагоре. Катерехме се бавно. Предпазливо.

Тери ме следваше на няколко крачки. Дишаше тежко, очите й бяха присвити, съсредоточени.

Стигнахме входа на пещерата. Светлината вътре грееше ярко.

Посочих надясно. Тери кимна. Тя ме последва нагоре, от тази страна на пещерата.

Скалите бяха влажни и хлъзгави заради росата. Налагаше се да пълзим на четири крака. Беше по-хлъзгаво, отколкото предполагах.

Опитвах се да овладея треперенето си. Една погрешна крачка и надолу щяха да се затъркалят камъни. Призракът щеше да разбере, че отпред има някой.

Първо се хващах с ръце, сетне се изтеглях.

Бавно. Внимателно.

Спрях да си поема дъх и погледнах надолу към брега. Трите деца не бяха помръднали от местата си.

Стиснал камъка с една ръка, им помахах с другата. Нат ми махна в отговор. Другите двама стояха неподвижно, без да откъсват очи от нас.

Заобиколих последната издатина и се озовах на върха. Обърнах се и помогнах на Тери да се изкачи при мен.

Едва сега се огледахме. Камъните, които трябваше да избутаме пред входа на пещерата, не бяха толкова големи, колкото ни се струваше отдолу. Бяха подредени като стена. Не изглеждаше никак трудно да застанем зад тях и да ги избутаме.

Тъкмо щях да се приближа към камъните, когато за миг погледнах надолу към брега. За моя изненада Сам размахваше ръце и подскачаше. Луиза и Нат също подаваха трескави сигнали.

— Какво има? — попита Тери. — Защо го правят?

— Опитват се да ни кажат нещо — отвърнах, усещайки как ужасът парализира всичките ми мускули.

Дали призракът не се е показал от входа на пещерата?

Ами ако вече ни е подгонил?

Поех си дъх и, потискайки страха, надникнах от ръба и погледнах към входа на пещерата.

Там нямаше никого.

— Джери, отдръпни се! — извика Тери. — Ще паднеш!

Изправих се и отново потърсих с очи трите деца.

— Ей!… — извиках, когато видях, че тичат към гората.

Прониза ме ужасно съмнение.

— Нещо се е случило — рекох с пресипнал глас. — Да изчезваме от тук!

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя призрака, който се показа зад нас.

Тялото му блещукаше като сноп бледа лунна светлина. Хлътналите му очи ни гледаха разгневено.

Той ме сграбчи за рамото и обгърна Тери през кръста с костеливата си ръка.

— Тръгвайте с мен — рече с дрезгавия си шепот, сякаш ни говореше съдбата.