Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (17)

17

На следващата сутрин ме събуди шумът на дъжда. Скочих от леглото и изтичах до прозореца. Вятърът носеше на талази дъждовните струи. В двора вече се бяха образували големи локви. Гъста мъгла бе скрила гората.

— Какво мислиш за временцето? — попита Тери, която тъкмо влизаше в стаята ми.

Обърнах гръб на прозореца.

— Тери, слушай. Трябва да ти кажа нещо. — Разказах й за снощния разговор със Сам, Нат и Луиза.

Когато свърших, Тери се загледа през прозореца.

— И какво ще правим сега? Как ще се срещнем на брега, след като вали проливно?

— Не можем — отвърнах. — Ще трябва да изчакаме да спре.

— Мразя напрежението! — оплака се Тери. Тя излезе от стаята и отиде да се облича.

Нахлузих си старите, скъсани на коленете джинси и сивия пуловер. Агата ни беше приготвила овесени питки, покрити с едри парчета карамелизирана захар.

След закуска Брад запали огнището, а Тери се зае да си подрежда цветята.

Докато лепеше изсушените цветя на картонени листове, аз седях и чаках дъждът да спре. Мразех го.

Слънцето се появи едва след обяд. Още щом го зърнахме, двамата с Тери изтичахме на брега.

Чакахме близо час. Тренирах се да хвърлям камъчета, а Тери събираше наоколо миди. Нито следа от Сам, Нат и Луиза.

— Сега какво ще правим? — попитах. Денят ми изглеждаше провален.

— Взела съм си оризова хартия за надгробните камъни — подхвърли Тери. — Хайде да идем да прекопирам няколко надписа.

Отидохме в малкото гробище, прескочихме стената и се огледахме. Гробовете бяха ужасно стари. Много от надгробните паметници бяха повалени, строшени и обрасли с тръстика.

Гората постепенно превземаше гробището. Сред камъните стърчаха дървета, един едър дънер се бе стоварил върху стената и я бе порутил.

— Ще ида да разгледам падналото дърво — обяви Тери.

Тя се затича, а аз се втурнах да я последвам. Последния път, когато идвахме тук, се придържахме към покрайнините на гробището. Сега вървяхме право към центъра.

Започнах да чета надписите на паметниците. Първият, който прочетох, гласеше: „ТУК ЛЕЖИ ТЯЛОТО НА МАРТИН САДЛЕР“.

Странно, рекох си. Още един Садлер. Спомних си какво ни каза Сам — че по този край се срещали много Садлерови. Може пък да ги погребват в тази част от гробището.

Надгробният камък до този на Мартин Садлер бе на жена му, Мери Садлер. Следваха два детски гроба — на Сара и Майлс.

Преместих се на следващия ред и продължих да чета надписите. Още един Садлер. Този тук се казваше Питър. До него бе положена Мириам Садлер.

Брей! — рекох си и усетих, че ме побиват тръпки. Тук въобще погребвани ли са други фамилии?

Или това е семейно гробище на Садлерови?

— Джери! — извика Тери. — Ела тук!

Открих я при падналия бор. Изглеждаше обезпокоена.

— Виж! — рече тя и ми посочи няколко паметника пред нея.

Наведох се и разгледах двата големи камъка.

ТОМАС САДЛЕР

ПОЧИНАЛ НА 18 ФЕВРУАРИ 1641

и

ПРИСИЛА САДЛЕР, СЪПРУГА НА ТОМАС

ПОЧИНАЛА НА 5 МАРТ 1641

— Да, зная — казах на Тери. — Цялото гробище е пълно с тези Садлерови. Страшничко, а?

— Не. Не. Погледни гробовете на децата — рече Тери нетърпеливо.

Видях три малки камъка, подредени зад тези на родителите. И трите бяха изправени и почистени от мъх, сякаш някой се беше грижил за тях.

Наведох се и прочетох имената.

„Сам Садлер, син на Томас и Присила.“

Изправих се.

— Е, и?

— Прочети следващия — нареди Тери.

Наведох се отново.

„Луиза Садлер.“

— Майчице — промърморих. — Обзалагам се, че знам третото име.

— Така е, досещаш се вече — кимна Тери с пресеклив шепот.

Преместих очи към последния камък.

„Тук лежи Нат Садлер, който умря на петгодишна възраст.“