Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (13)

13

— Неееее! — продължавах да крещя, когато тупнах на пода. Прикрих главата си с ръце.

Чаках. Чаках смазващата болка.

Около мен се чуваше тракане. Пискливо подсвиркване надвиваше оглушителния шум.

Сърцето ми туптеше — отворих очи и видях прилепите.

Хиляди черни прилепи, които пърхаха с криле и пищяха, носеха се напред-назад из пещерата и се стрелкаха към нас.

Таванът не се беше срутил.

С влизането си в кухината двамата с Тери бяхме събудили прилепите. Те писукаха и съскаха, докато размахваха криле над нас.

— Да се махаме от тук! — извиках и дръпнах Тери да се изправи. — Мразя прилепите!

— Ето значи защо Брад и Агата ни предупреждаваха да не идваме! — викна в отговор сестра ми, опитвайки се да надвие шума в пещерата.

И двамата се извърнахме да си вървим. Но трепкащата светлина в дъното на пещерата ме накара да спра.

Само още няколко крачки. Още няколко крачки и ще разрешим загадката.

И никога повече няма да се връщаме в тази страшна пещера.

— Ела! — извиках. Сграбчих Тези за ръката и я задърпах.

Прилепите прелитаха над нас с пронизителни писъци. Опрях гръб в стената на тунела и запристъпвах напред, без да изпускам ръката на Тери.

Бледата светлина се усили.

Приближавахме се.

Тунелът ни отведе във втора кухина, по-голяма от първата. Двамата с Тери засенчихме очи. Вътрешността бе озарена от ярка, премигваща светлина.

Направих още няколко крачки, докато очите ми привикнат със светлината.

И тогава ги видях.

Свещи. Двайсетина къси бели свещи, стърчащи от издатините в стената. Всичките запалени. С мъждукащи пламъчета.

— Ето го обяснението — прошепнах. — Пламъчета от свещи.

— Това нищо не обяснява! — възрази Тери, по чието лице играеха сенки. — Кой ги е поставил тук?

И двамата забелязахме мъжа едновременно.

Беше старец с дълга, масуреста, бяла коса и клюноподобен нос. Седеше прегърбен над една маса, скована от гнили цепеници.

Имаше снежнобяла кожа и мършаво тяло, загърнато в тънка бяла риза, която висеше свободно надолу. Очите му бяха затворени. По лицето му сенките се движеха. Сякаш той самият трепкаше със светлината.

Сякаш беше част от светлината.

Част от призрачното сияние.

Двамата с Тери замръзнахме, неспособни да откъснем очи от него. Дали ни беше видял? Жив ли беше?

Или беше призрак?

Той отвори очи. Големи, черни, хлътнали навътре в кухините.

Обърна се към нас и ни загледа с тези хлътнали очи.

Бавно протегна сгърчен, костелив пръст.

— Елате тук. — Гласът му беше пресипнал шепот.

И преди да успеем да помръднем, той се надигна и запристъпва към нас.