Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (3)

3

Прилепът се стрелна надолу. Беше толкова близо, чу усетих полъха, вдигнат от крилете му.

Двамата с Тери се проснахме на земята. Прикрих глава с ръце.

Сърцето ми блъскаше лудо, толкова силно, че не чувах пърхането на криле.

— Ей, къде изчезна? — попита Тери.

Отворих очи. Зърнах прилепа да кръжи високо в небето. Той описа дъга и полетя надолу. Летеше към нас, но се удари в скалите наблизо. Черните му криле продължаваха да пърхат отчаяно.

Надигнах се бавно, все още с разтуптяно сърце.

— Какво го накара да падне? — попитах разтреперан. Приближих се към животинчето.

Тери ме задържа.

— Стой настрани. Прилепите разнасят бяс, не знаеш ли?

— Не смятам да го пипам — рекох. — Исках само да го погледна отблизо. Никога не съм виждал истински прилеп. — Сигурно моето хоби щеше да е науката. Обичам да изучавам различни животни.

— Внимавай, Джери — предупреди ме сестра ми. — Ако хванеш бяс, здравата ще загазиш.

— Благодаря за загрижеността — промърморих подигравателно.

Спрях на три-четири крачки от прилепа.

— Уха! Не мога да повярвам! — извиках.

Тери избухна в смях.

Не беше прилеп. Беше хвърчило.

Облещих се. Двете червени очи бяха изрисувани върху хартията. Едно от крилете се бе скъсало при удара в камъка.

И двамата се наведохме да разгледаме останките.

— Внимавай, хапе! — викна момчешки глас зад нас.

Двамата с Тери подскочихме от изненада. Обърнах се и видях момче на нашата възраст, изправено на един камък. Държеше в ръката си канапена топка.

— Ха-ха. Голяма шега — рече подигравателно Тери.

Момчето ни се усмихна, но не отговори. Приближи се към нас. Видях, че има лунички по носа, също като мен, и кестенява коса като моята. Обърна се към скалите и извика:

— Хайде, може да идвате!

Откъм скалите се приближиха още две деца: момичето беше на наша възраст, а момчето — около петгодишно. Момчето имаше къса руса коса и сини очи и ушите му бяха щръкнали. Момичето беше с кестенява коса, завързана на плитка. И тримата имаха лунички по лицето.

— Вие роднини ли сте? — попита ги Тери.

Високото момче, онова, което се появи първо, кимна с глава.

— Да. Ние сме Садлерови. Аз съм Сам. Това е Луиза. А този малкият е Нат.

— Брей — възкликнах. — И ние сме Садлерови. — Представих Тери и себе си.

Сам не изглеждаше впечатлен.

— Наоколо има доста Садлерови — обясни той.

Известно време се разглеждахме. Не ми се сториха особено дружелюбни. Но после Сам ме изненада, като попита искам ли да хвърляме камъчета по водата.

Последвахме го до скалистия бряг.

— Наблизо ли живеете? — поинтересува се Тери.

Луиза кимна.

— Вие какво правите тук? — запита тя. Гледаше ни с подозрение.

— На гости сме у едни братовчеди. Ще стоим месец — обясни й Тери. — И те са Садлерови. Живеят в една малка къща зад фара. Познавате ли ги?

— Разбира се — потвърди Луиза, без да се усмихва. — Тук всички се познават.

Взех един гладък камък и го метнах върху водата. Три подскока. Не беше зле.

— С какво се забавлявате тук? — попитах.

— Берем къпини и се разхождаме по брега — каза Луиза, без да откъсва очи от водата. — После се обърна към мен. — Защо? Вие какво правихте днес?

— Нищо. Току-що пристигаме — отвърнах й и се засмях. — Е, нападна ни едно хвърчило.

Те също се засмяха.

— Аз пък ще ходя в гробището да снемам отпечатъци от надписите по камъните — похвали се Тери. — И ще събирам диви цветя.

— В гората е пълно с красиви цветя — рече й Луиза.

Гледах как Сам хвърля „жабки“ по водата. Седем подскока.

Той се обърна и ми се усмихна.

— Всичко е от тренировки.

— Не е лесно да се тренира в апартамент — промърморих.

— Тъй ли? — рече Сам.

— Живеем в Хобокън — обясних. — В Ню Джърси. Там няма много езера.

Тери посочи пещерата.

— Ходили ли сте там? — попита тя.

Нат зяпна. Лицата на Сам и Луиза се изопнаха от изненада.

— Шегуваш ли се? — попита Луиза.

— Не сме я и доближавали — отвърна Сам и изгледа многозначително сестра си.

— Никога ли? — изненада се Тери.

И тримата поклатиха глави.

— И защо? — интересуваше се Тери. — Какво толкова ви плаши?

— Да, наистина — намесих се. — Защо не сте влизали вътре?

Очите на Луиза се ококориха.

— Вярвате ли в призраци? — попита тя.