Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (15)

15

Нададох ужасен писък, подскочих и побягнах надалеч от тази зловеща, кокалеста ръка.

На няколко крачки от мен Тери наблюдаваше всичко с разширени от ужас очи и зейнала уста.

Призракът изстена и протегна към мен двете си ръце.

Не зная откъде намерих сили да се затичам.

Тери се втурна пред мен. Бягахме по тесния извит коридор. Пресякохме кухината с прилепите, която сега беше празна.

Стигнахме входа на пещерата.

Изхвърчахме навън и започнахме да се спускаме стремглаво по влажния скалист склон.

Обърнах се само веднъж. Не можах да се сдържа.

Входът на пещерата тънеше в мрак. Беше по-тъмен и от нощното небе.

Затичахме се покрай брега, после свърнахме в гората. Когато стигнахме къщата, и двамата дишахме на пресекулки.

Отворих вратата, пропуснах Тери да влезе, сетне я затръшнах след нея.

— Тери? Джери? Вие ли сте? — чух гласа на Агата откъм кухнята. Тя дотича, триейки ръцете си в кърпата. — Е? Намерихте ли?

— Кое? — ококорих се в нея, докато се опитвах да си поема дъх.

„Намерихте ли призрака?“

Това ли питаше Агата?

— Намерихте ли я? — повтори Агата. — Плажната кърпа.

Двамата с Тери избухнахме в истеричен смях. Тя ни погледна учудено.

 

 

Тази нощ не можах да заспя. Пред очите ми непрестанно беше призракът. Масурестата му бяла коса. Хлътналите му очи. Костеливите пръсти, които се пресягат към мен.

Чудех се дали с Тери постъпихме правилно, като не разказахме за призрака на Агата и Брад.

— Ще ни се скарат, че не сме ги послушали — бях казал на сестра си.

— А може и въобще да не ни повярват — добави тя.

— Защо да ги безпокоим? — продължих. — Те са толкова мили с нас. Казаха ни да не ходим в пещерата, а ние отидохме.

В края на краищата решихме да премълчим за призрака с хлътналите очи.

Но сега, докато лежах в леглото и си спомнях цялата случка отново и отново, ме обзеха колебания. Може би трябваше да разкажем всичко?

Лунната светлина не ме ободри. Тя също ми напомняше за призрака.

Мислите ми внезапно бяха прекъснати от някакво потропване.

Чук-чук. Чук-чук.

Седнах в леглото.

Звукът се повтори. Чук-чук. Чук. Чук-чук.

И тогава чух шепота на призрака:

„Ела тук.“

Чук-чук-чук.

„Ела тук.“

Знаех, че призракът ме е проследил до дома.