Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (1)

1

Не помня как стигнахме до гробището. Помня, че небето притъмня — и после се озовахме там.

Двамата със сестра ми Тери подминахме няколко редици стари, напукани и покрити с мъх надгробни камъни. Беше лято, но над земята се беше спуснала влажна сивкава мъгла, от която повяваше хлад.

Разтреперих се и се загърнах по-плътно с якето.

— Тери, почакай! — извиках. Както обикновено сестра ми бързаше напред. Гробищата винаги са я възбуждали. — Къде си? — едва не ревнах.

Напрегнах очи. Едва различавах очертанията й през сивата мъгла. Тери спираше за няколко секунди пред всеки от надгробните камъни.

Прочетох думите, изписани върху един камък в краката ми:

В памет на Джон,

син на Дейниъл и Сара Нап,

който почина на 25 март 1766 г.

на 12 години и 22 дни

Странно, рекох си. Това хлапе е било на моята възраст, когато е умряло. През февруари навърших дванайсет. В същия месец Тери стана на единайсет.

Забързах нататък. Отнякъде повя студен вятър. Затърсих между редовете от стари гробове дребната фигура на сестра ми. Беше изчезнала в гъстата мъгла.

— Тери? Къде се изгуби?

— Тук съм, Джери — долетя отговорът.

— Къде? — попитах, докато стъпвах по гнилите листа. Вятърът се завъртя около мен.

Някъде отблизо долетя тих вой.

— Трябва да е куче — промърморих полугласно.

— Дже-ри! — Гласът на Тери сякаш идеше от хиляди мили.

Повървях още малко, сетне се подпрях на един надгробен камък.

— Тери! Почакай ме де! Спри да щъкаш наоколо!

Пак този страховит вой.

— Не вървиш накъдето трябва — извика ми Тери. — Тук съм.

— Страхотно. Много ти благодаря — троснах се аз. Защо си нямах сестра, която да харесва бейзбол, вместо да ме влачи по гробища?

Вятърът довяваше странни, шептящи звуци. Облак изсушени листа ме блъсна в лицето. Затворих очи.

Когато ги отворих, видях Тери, клекнала до малък гроб.

— Не мърдай — рече тя. — Ей сега идвам.

Заобиколих няколко паметника и застанах до нея.

— Стъмва се вече — казах. — Да си вървим от тук.

Обърнах се. Направих крачка и… нещо ме сграбчи за глезена.

Изпищях и направих опит да се освободя. Но хватката се затягаше.

Ръка. Протягаща се от калта до гроба. Изпищях отново. Тери също пищеше. Ритнах силно и се освободих.

— Бягай! — крещеше Тери.

Вече се носех презглава.

Докато двамата с Тери тичахме през мократа трева, отдолу изскачаха зелени ръце: Щрак! Щрак! Прас! Прас!

Ръцете се надигаха. Протягаха се към нас. Хващаха ни за глезените.

Свърнах наляво. Щрак! Отскочих надясно. Прас!

— Бягай, Джери! Бягай! — врещеше сестра ми. — Вдигай високо крака!

Чувах маратонките й да тропат зад мен. След това чух ужасен вик:

— Джери! Хванаха ме!

Обърнах се задъхан. Две яки ръце я бяха сграбчили за глезените.

Замръзнах неподвижно, втренчил очи в сестра ми, която се дърпаше отчаяно.

— Джери, помогни ми! Не искат да ме пуснат!

Поех дъх с пълни гърди и се хвърлих към нея.

— Хвани се за мен — наредих й и протегнах ръце.

Изритах всяка от ръцете, които я държаха. Но те не помръдваха, не я пускаха.

— Аз… не мога да се помръдна! — проплака Тери.

Почвата под краката ми се разтърси. Погледнах надолу и видях от земята да се подават още ръце.

Задърпах Тери за китката.

— Тичай! — изкрещях й истерично.

— Не мога!

— Разбира се, че можеш! Опитай пак! Оххх! — изстенах, когато и в моите глезени се вкопчиха две ръце.

Сега и аз бях техен пленник.

И двамата бяхме паднали в капана.