Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (9)

9

Толкова бях изненадана, че не знаех какво да кажа. Той се обърна и се затича несръчно в обемистия си костюм, зад който се влачеше виолетовата му опашка.

— Какво искаше тоя? — извика ми Клей. Двамата с Люк бяха съвсем близо до входа на Къщата с огледалата.

— Ами той… каза ми да изчезвам, докато мога — отвърнах и се затичах след тях.

Люк се засмя.

— Тези Ужаси са страхотни! — обяви той. — Наистина поддържат нужното настроение!

Клей ме погледна с присвити очи.

— Той се шегуваше, нали? — попита ме с леко разтреперан глас. — Това трябва да е било шега.

— Не зная — отвърнах. — Предполагам. — Обърнах се и погледнах към отдалечаващия се Ужас.

— Това му е работата — махна с ръка Люк. — Разхожда се наоколо и плаши хората.

— Може пък наистина да ни е предупреждавал — не се предаваше Клей и ме погледна отново.

— Изключено! — заяви Люк. — Махни тая мрачна физиономия. Дошли сме да се забавляваме! Не обичаш ли да те плашат?

— А, защо… обичам — отвърна неуверено Клей.

Понечих да му кажа, че сигурно наистина е било шега, но Люк ме прекъсна:

— Побързайте! Хайде да влезем в Къщата с огледалата. Да се позабавляваме, че дойдат ли мама и тате, веднага ще ни отведат у дома.

Той дръпна Клей към входа, а аз ги последвах. Минахме покрай още един надпис: „ЩИПАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и спряхме пред стъклената сграда.

Тук също имаше предупредителна жълто-зелена табела. Тя гласеше: „КЪЩАТА С ОГЛЕДАЛАТА. ПОГЛЕДНЕТЕ ОТРАЖЕНИЕТО СИ, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ. НИКОЙ ВЕЧЕ НЯМА ДА ВИ ВИДИ!“.

— Ей, почакайте! — извиках на момчетата. Те вече бяха вътре.

Прекрачих прага и се озовах в тесен и тъмен тунел. Не виждах нищо, все още бях заслепена от дневната светлина.

— Люк, Клей, почакайте! — повиках ги. Гласът ми отекна в ниския тунел. Чувах смеховете им отпред.

Затичах се, привела глава заради ниския таван. Не след дълго очите ми привикнаха с тъмнината.

Тунелът свърши и аз се озовах в тесен коридор с огледални стени и огледален таван.

— Ох! — въздъхнах тихо. Виждах поне дузина свои отражения. Сякаш бях заобиколена от самата себе си!

Спрях за момент и си нагласих плитката. Все се развързва. После извиках момчетата:

— Ей, къде сте? Почакайте ме!

Чух ги да се кискат някъде отпред.

— Ами намери ни де — долетя гласът на Люк. Пак кикот.

Тръгнах бавно по коридора с огледалата. Стените извиха първо надясно, после наляво. Отраженията ме следваха, простирайки се надалеч вътре в огледалата — до самата безкрайност!

— Ей, не се отдалечавайте! — извиках.

Отново ги чух да се кискат. После тропот от бягащи крака, който сякаш идеше иззад стената.

Вървях бавно по коридора, докато стигнах една неголяма зала.

— Почакайте ме! — провикнах се. — Идвам!

Понечих да пристъпя в залата и — прас! — ударих си главата в дебело стъкло.

— Ох! — изпищях, а болката обходи челото ми, после се спусна надолу към шията и накрая слезе в гърба.

Подпрях се на стъклото и изчаках замайването ми да премине.

— Лизи, къде си? — чух гласа на Люк. — Опитай се да ни намериш!

— Ударих си главата — извиках в отговор, докато си разтърквах челото.

Чувах смеха на Клей. Гласовете им сякаш идеха зад гърба ми. Обърнах се, но зад мен имаше само огледала. Никаква врата.

Главата все още ме болеше, но замайването беше преминало. Тръгнах, но този път по-предпазливо. Държах ръцете си изпънати напред.

Свих зад ъгъла и се озовах в друга стая. За моя изненада тук и подът беше огледален. Отвсякъде бях заобиколена от огледала. Сякаш бях в огледална кутия.

Направих няколко крачки. Чувствах се странно да вървя върху отражението си.

Виждах едновременно върховете и подметките на маратонките си. Беше наистина трудно да се движа. Все ми се струваше, че ще падна върху себе си!

— Ей, момчета, къде сте?

Никакъв отговор.

— Люк? Клей? Тука ли сте? — Видях хиляди отражения на устата ми да се отварят едновременно. Но се чу само един глас.

— Люк! Клей?

Тишина.

— Не правете глупости! — извиках. — Къде сте?

Мълчание. Никакъв отговор.

Загледах се към десетките мои отражения. Всички изглеждаха много уплашени.

— Люк? Клей?

Къде ли бяха отишли?