Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (3)

3

Отне ми доста време, преди да се изморя да крещя. Накрая виковете ми преминаха в сподавени хлипания.

Всички бяхме шокирани. От колата бяха останали само малки, обгорени парчета тенекия.

— Но как?… — успя само да промълви татко.

— Не мога да повярвам — изхлипах.

— Слава богу, че бяхме слезли — извика мама. Тя ни притегли към себе си и ни прегърна. — Слава богу, че сме живи.

Люк и Клей не бяха издали нито звук. Стояха с изцъклени очи, втренчени в мястото, където допреди малко беше колата.

— Колата ми! — прошепна ужасено татко. — Колата ми! Как стана? Как?

— Нали сме живи — повтори мама. — Това е най-важното. Каква ужасна експлозия. Още ми шуми в ушите.

— Аз… трябва да се обадя в полицията! — заяви татко.

Той се втурна към портала, като клатеше глава и си мърмореше.

— Как може колата да избухне просто ей така? — извика мама, забързана след него. — Нещо й е станало.

— Откъде да зная? — сви рамене татко. — Нищо не разбирам! Нищичко! Какво ще правим сега? — Изглеждаше наистина объркан.

Не можех да го виня. Експлозията беше страхотна.

Като се сетих, че можеше да съм вътре в колата, когато това се случи, по гърба ми пробягаха ледени тръпки.

— Сигурно наблизо има коли под наем — рече мама.

Тя е като мен, спокойна по време на криза.

Последвахме татко, който бързаше към касата на входа. В кабинката седеше зелено чудовище. Имаше изцъклени жълтеникави очи и черни рога, щръкнали над главата. Наистина страхотен костюм.

— Добре дошли в Страната на ужасите — обяви то с приглушен глас. Откъм будката прозвучаха няколко акорда на орган. — Аз съм Ужасът на Страната на ужасите. Надявам се да прекарате един ужасен ден при нас.

— Колата ми! — извика трескаво татко. — Тя избухна. Трябва ми телефон!

— Съжалявам, господине. Нямаме телефони — отвърна мъжът с костюма.

— Какво! — Лицето на татко отново почервеня. Челото му беше влажно от пот. — Но на мен ми трябва телефон! Веднага! Колата ми избухна! Не можем да си тръгнем от тук!

— Ние ще се погрижим за вас! — отвърна Ужасът с нисък, напевен глас.

— Вие какво? — подскочи татко. — Трябва ни кола. Трябва да се обадя по телефона! Не разбирате ли какво ви казвам?

— Никакви телефони — отвърна чудовището. — Но моля ви, господине. Позволете ни да се погрижим за вас. Обещавам ви, че ще помислим за всичко. Не позволявайте на един дребен случай да развали прекарването ви в Страната на ужасите.

— Да развали прекарването ми? — изкрещя татко. — Но колата ми…

Органът отново засвири и всички подскочихме. Погребалната музика ме караше да се чувствам като във филм на ужасите!

— Ние ще се погрижим за вас — повтори Ужасът. — Обещавам. — Странна усмивка трепкаше по лицето му. — Моля ви, наслаждавайте се на пребиваването си и не се безпокойте за транспорта. Аз и другите Ужаси ще имаме грижата с вас всичко да е наред.

— Но… но… — заекваше татко.

Ужасът махна с ръка към парка.

— Моля ви, чувствайте се наши гости. Безплатно посещение. Хиляди извинения за вашата кола. Но не се безпокойте. Обещавам ви, че никога повече няма да се тревожите за колата.

Татко се обърна към нас. От челото му капеше пот. Беше ужасно притеснен.

— Аз… не мога сега да се разхождам из парка — рече той. — Направо не вярвам, че ни се случи. Трябва да намерим отнякъде кола и…

— О, моля те, татко! — извика Люк. — Моля те! Защо да не влезем? Човекът каза, че ще се погрижи за нас.

— Само за мъничко? — присъединих се и аз.

— Толкова дълго пътувахме — намеси се мама на наша страна. — Хайде да влезем за малко. Това сигурно ще ги успокои.

Татко сбърчи чело и се замисли.

— Добре — кимна накрая. — Но съвсем за малко.

Органовата музика се усили веднага щом прекрачихме прага.

— Брей! Какво местенце! — извиках. — Наистина е като във филм на ужасите!

Намирахме се на кафява, павирана улица. Причудливи тъмни къщи бяха подредени от двете страни. Високите дървета по паважа почти запречваха слънчевата светлина. Въздухът беше вледеняващ.

Откъм къщите долетя протяжен вопъл, като вълчи вой.

— Страхотно! — плесна с ръце Люк.

На табелата пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СЕЛОТО НА ВЪРКОЛАЦИТЕ. Моля, не хранете върколаците. Стига да можете“.

Воят се усили.

Двамата с Люк доста се смяхме на надписа.

Видях зелено чудовище, един от Ужасите, да ни гледа от тъмния прозорец на отсрещната къща. Друг Ужас мина наблизо, носейки нещо, което много наподобяваше истинска човешка глава. Държеше я за косата и я подмяташе нагоре-надолу като топче на ластик.

— Страхотно! — обяви отново Люк. Изглежда днес щеше да се ограничи само с тази дума.

Тръгнахме по павираната улица. Звукът от стъпките ни отекваше в стените на къщите.

— Ауу! — извикахме едновременно, когато насреща ни изскочи едър сивкав вълк. Той прекоси улицата и се скри от другата страна, преди да сме го огледали хубаво.

— Дали беше истински вълк? — попита Клей с разтреперан глас.

— Не, разбира се — отвърнах. — Най-вероятно е било куче. Или някоя механична играчка.

— Но поне тук е много чисто — отбеляза мама с поободрен глас. — Няма боклуци, нито дори кошчета. Е, няма и тълпи.

Татко вървеше най-отзад.

— Аз… трябва да намеря телефон — повтаряше той. — Не мога да се забавлявам, след като не зная дори как ще се приберем вкъщи.

— Но, скъпи… — подхвана мама.

— Все някъде трябва да има телефон — прекъсна я татко. — Продължавайте без мен.

— Не. И аз ще дойда с теб — заяви мама. — Сега си толкова объркан. Аз ще се обадя. Децата ще си прекарат по-добре, ако не сме край тях.

— Какво, да ги оставим? — подскочи татко. — Съвсем сами?

— Разбира се — рече мама. — Нищо няма да им се случи. Виж колко хубаво място. Какво може да ги сполети?

Какво наистина би могло да ни сполети?

С това разговорът приключи и мама и татко отидоха да търсят телефон.

— Ще се чакаме тук! — извика мама на раздяла.

Тримата останахме сами.

Обърнах се и изпратих мама и татко с поглед. Когато отново се завъртях, сивият вълк подаваше глава зад ъгъла на близката къща. Той се наведе и изръмжа заплашително.

И тримата замръзнахме, осъзнавайки, че гладните му червени очи са вперени в нас.