Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (23)

23

— Измамиха ни! — чух гневния вик на татко. След това той добави с цяло гърло: — Да изчезваме оттук!

— Бягайте! — избумтя гласът от колоните. — Остават ви петдесет и пет секунди живот.

Татко започна да вика отново. Изведнъж просветля и пред нас се появи отвратително, четириръко същество.

— Оооох! — извиках уплашено.

Чудовището беше с размерите на горила, имаше големи зелени очи и гъста, рижава козина, която заобикаляше лицето му. От устата му капеше слюнка. То разтвори паст и ни показа два реда остри зъби и виолетовите си венци.

— Не стойте там! Бягайте! Това е състезание! — проехтя нетърпеливо гласът. — Остават ви петдесет секунди! Поне се затичайте малко!

Чудовището изръмжа заплашително и се наведе към нас. То разтвори широко уста, готово да ни погълне. Ръцете му пореха въздуха.

Бях твърде изплашена, за да помръдна.

Но изведнъж почувствах, че нечия ръка ме сграбчва и започва да ме дърпа.

Беше татко. Опитваше се да ми помогне.

Чак сега чух писъците на момчетата. Мама изтича покрай мен и едва не се спъна.

— Бягайте! Бягайте! — ехтеше гласът, по-силен от момчешките писъци.

Не виждах накъде тичам. Светлината бе твърде слаба, бях заобиколена от сенки.

Чудовището нададе оглушителен рев. Запуших уши и продължих да бягам.

Четирите му закривени лапи се пресегнаха към татко. Пропуснаха го.

Профучахме край него.

За да се изправим срещу две гигантски птици, високи поне три метра. Приличаха на кранове. Те грачеха и размахваха грамадните си крила. Звукът, който издаваха, наподобяваше плющящи на вятъра знамена.

— Ооох! Помощ!

Аз ли крещях така?

Дали вече не бях попаднала в прегръдката на тези грамадни, топли, перушинести крила? Дали не бях смазана? Задушена?

— Не, моля ви!

Как да се освободя?

Дали мен преследваха шест ръмжащи свинеподобни същества със заострени бивни, които стърчаха от зурлите им?

Писъците и ужасените викове на моето семейство се възнасяха над плющенето на птичите криле, ръмженето на чудовището и грухтенето.

Чух вика на татко. Видях го в здрача, опитваше се да се освободи от прегръдката на четириръкото чудовище.

— Не! — изкрещях на свой ред, когато почувствах, че нещо топло се увива около глезена ми. Змия, покрита с козина!

Изпищях отново и заритах като подивяла, а змията отхвърча в тъмнината.

Но преди да успея да се отдалеча, друга космата змия се уви около краката ми и ме стисна здраво.

Наведох се и я задърпах с ръце, а тя съскаше злобно.

Хвърлих я настрани.

— Бягайте! Бягайте! — ехтеше гласът от високоговорителите. — Остават ви двайсет секунди живот!

Нови чудовища изникнаха пред нас. Отвратителни жълтеникави гущери, с издължени, черни езици. Подскачащи топки с козина, които издаваха ръмжащи звуци и показваха заострени зъбки.

Съскащи змии, гигантски бръмчащи насекоми със светещи в червено очи и още от грухтящите зъбати свине. След тях се появи едно гигантско мечкоподобно същество, което вървеше насреща ни на два крака. То отметна назад кръглата си черна глава и се изсмя като хиена, махайки с лапи във въздуха.

— Помогнете! — чух вика на Люк. И тогава го видях да изчезва, обгърнат от крилете на гигантската птица.

Птицата нададе победоносен вик, докато притискаше брат ми към гърдите си.

— Десет секунди! — проехтя гласът.

— Не! — извиках. Хвърлих се към птицата, сграбчих крилата и ги задърпах.

Люк успя да се изплъзне от хватката и двамата побягнахме заедно.

Чудовищата ръмжаха, пляскаха с криле, грухтяха и ревяха.

— Дали… ще успеем? — попита Люк с изтънял гласец.

Нямах възможност да отговоря.

Две грамадни лапи ме сграбчиха през кръста, повдигнаха ме във въздуха и след това ме тръшнаха на пода.

Тупнах по корем. Челото ми се удари в земята.

Замаяна и стресната от болка, вдигнах глава навреме, за да видя едно грамадно слоноподобно създание, което се готвеше да ме смаже с огромния си космат крак.

Няма да успея, рекох си.

Няма да успея.