Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (21)

21

— Какво? — Татко ме погледна с объркано изражение. Стори ми се, че не ми повярва.

— Заключили са ни! — повторих. Повдигнах с две ръце масивния железен катинар и го пуснах обратно на мястото му. Той издрънча.

— Но това е невъзможно! — извика мама и вдигна ръце към лицето си. — Не могат да заключват хора вътре в лунапарк!

— Може да е поредната шега — подхвърли Люк. — Тук всичко накрая се оказва шега. Може и това да е така.

Повдигнах отново тежкия катинар.

— Не ми прилича на шега, Люк — рекох обезсърчено.

— Тогава трябва да има друга врата, през която да излезем — заяви мама.

— Може би — кимна татко. — Може да има страничен изход. Аз обаче не видях такъв.

— Какво ще правим сега? — попита Клей с пламнало лице.

— Но къде изчезнаха всички? — обади се Люк през сълзи. — Сигурно са ни забравили! Ето това — забравили са ни!

— Да се опитаме да запазим спокойствие — предложи татко и постави ръка на рамото на Люк. — Няма причини да изпадаме в паника. Мястото е малко странно, но не ми изглежда да е опасно.

— Татко ви е прав — кимна мама. — Няма от какво да се страхуваме. Скоро ще си тръгнем оттук. — Тя се засмя пресилено.

— Веднага щом излезем — обеща татко, — ще ви купя пица и сладолед. Добре ще се посмеем на прекарването си в Страната на ужасите.

— Но как ще излезем? — попита пискливо Люк.

— Ами… — Татко се почеса по брадичката.

— Дали ще можем да прескочим оградата? — рекох.

Вдигнахме очи към върха на желязната ограда. Трябва да беше висока поне пет-шест метра.

— Не мога да я изкача — заяви Клей. — Ще падна!

— Прекалено е висока — побърза да се съгласи мама.

— Лоша идея — промърморих.

Едно пухкаво бяло облаче закри слънцето. Сенките ни ставаха все по-дълги. Взе да захладнява.

Усетих студени тръпки по гърба си.

— Все трябва да има някакъв изход от този глупав парк! — извиках ядосано. Повдигнах катинара и го ударих в желязната врата.

— Почакай, Лизи — спря ме татко. — Ще открием някой от костюмираните работници. Те ще ни кажат как да излезем.

— Уф… тате… — обърнах се и видях, че Люк дърпа баща ми за ръката. — Ето ги, идват.

Всички замръзнахме изненадано, като видяхме Ужасите да пресичат площада. Бяха поне десетина. Движеха се бързо, под строй. Не издаваха нито звук.

Преди секунди площадът беше безлюден. Сега беше изпълнен с Ужаси със зелени костюми, които вървяха към нас, разпръскваха се и се готвеха да ни заобиколят.

Усещах как ме обхваща нарастваща паника. Коленете ми започнаха да треперят. Гледах изплашено приближаващите се редици. Не можех да произнеса нито думичка. Не можех дори да помръдна.

— Какво са намислили сега? — проплака Клей с разкривено от страх лице. Той се скри зад баща ми. — Какво ще правят с нас?