Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (20)

20

Опитах се да се почеша, но ръцете ми не стигаха до там. Не можех да помръдна в тесния ковчег, нито да се наведа надолу.

Исках да изпищя, но вместо това се закашлях.

Гъделът се местеше нагоре. В този момент капакът на ковчега се отвори. Ярката слънчева светлина ме накара да замижа.

— Ох! — извиках и побързах да седна. Премигвайки от светлината се огледах. Другите също тъкмо сядаха в ковчезите си.

Започнах яростно да се чеша. За моя изненада нямаше никакви паяци. Никакви буболечки.

Ковчегът се бе приближил до един малък кей. Подпрях се с ръце на стените и се изправих.

— Да се махаме оттук! — чух да вика Клей.

— Това беше ужасно! — пищеше майка ми.

Люк мълчеше. Беше пребледнял, черната му коса беше прилепнала към челото.

— Този път стигнаха твърде далеч — заяви татко ядосано. — Ще се оплача.

— Хайде да си вървим! — предложи мама.

Всички се качихме на кея. Помогнах на Клей да излезе от ковчега. След това поех с пълни гърди от свежия въздух.

Татко изтича по кея към площада отвъд него и всички го последвахме.

— Към касите! — извика ни той. — Ей там! — посочи с ръка.

Разходката с ковчези по реката наистина ни бе отвела до входа на парка. Вече виждах портала и редицата от зелени будки зад него.

— Ама страхотна разходчица беше! — рече Клей, като клатеше глава.

— Краката ме сърбят. Помислих, че има мравки — призна Люк.

— Аз пък, че са паяци! — рекох.

— Интересно, как ли го правят? — подхвърли замислено Люк.

— Не ме интересува — отвърнах. — Искам да се махна оттук. Мразя това място!

— Аз също — призна Клей.

— Този път наистина прекалиха — рече задъхано мама, която тичаше редом с нас. — Какво забавно може да има, когато е толкова страшно? Направо щях да се задуша.

— Аз също — добавих.

— Ей, а как ще се приберем у дома? — сети се изведнъж Люк. — Нали колата ни избухна?

— Може би от управата ще ни уредят кола под наем? — предположи мама. — Нали казаха на баща ти да се върнем пак при касата.

— Не можем ли да спрем за пица? — изхленчи Люк.

— Първо ще се махнем оттук, а после ще мислим за ядене — тросна се мама.

Площадът беше съвсем опустял. Нямаше жива душа наоколо.

Татко изтича при първата каса. Спря и се обърна към нас с разочаровано изражение.

— Затворено — обяви. На прозореца бе спусната метална щора.

Татко дишаше тежко, отдавна не беше тичал толкова дълго. Той отметна с ръка мокрия си перчем.

— Да видим тази — посочи ни следващата каса.

Тръгнахме след него. Но втората каса също беше затворена.

— Чудно — рече Люк и поклати глава.

— Не очакват ли посетители днес? — попита мама. — Как може да е затворено толкова рано?

Татко сви рамене.

— Трябва да питаме някого. — Той се огледа.

Площадът бе все така пуст. Дори Ужасите ги нямаше.

— Да проверим там. — Татко закрачи към една ниска зелена сграда, зад редицата от будки. Приличаше на канцелария.

И тя се оказа затворена.

Татко се почеса по главата.

— Какво става тук? Къде изчезнаха всички? — попита той.

Мама го улови за ръката.

— Странна история — рече тихо.

Погледнах към Люк и Клей. Стояха на алеята пред канцеларията. И двамата бяха напрегнати и мълчаха.

— Сигурен ли си, че при тази каса трябваше да идем? — попитах аз.

— Ами да — отвърна татко. — Нали това е главният вход?

— И къде може да са изчезнали всички? — чудеше се мама, прехапала долната си устна.

— Може да срещнем някого на паркинга — предположих аз. — Пазачът, или някой друг, който да ни каже как да се приберем у дома.

— Добра идея, Лизи — похвали ме татко. Той ме потупа по главата, както правеше, когато бях малко момиче.

Очаквах Люк да започне да ми се подиграва. Но той не каза нито думичка. Предполагам, че е бил прекалено притеснен.

— Да вървим — подканих ги аз. Обърнах се и се затичах покрай празните будки. Високата метална порта на Страната на ужасите се издигаше зад последната от тях.

Спрях за секунда да прочета един надпис върху стената на последната будка. Там пишеше: „НЯМА ИЗХОД. Никой не е напускал жив Страната на ужасите!“.

— Ха-ха — изсмях се подигравателно. — Много са им остроумни надписите, нали?

Отново се затичах и стигнах първа портала. Дръпнах го, но той не се отместваше. Ето защо се опитах да го избутам.

Отново не помръдна. Едва тогава забелязах масивната верига, с която бяха заключили вратата.

Преглътнах мъчително и се обърнах към останалите.

— Заключени сме! — съобщих им.