Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (7)

7

Този път не крещях. Стиснах юмруци и прехапах устни.

Нямах никакво намерение да се наслаждавам на спускането. Исках само да стигна до края. Да разреша мистерията с изчезването на Клей.

Малко след като потеглихме, Люк се вкопчи в мен. Надаваше тихи викове, когато подскачахме, сякаш се боеше да не изпаднем.

После и двамата закрещяхме, когато количката внезапно се килна напред и се спусна стремглаво, почти отвесно надолу.

Ударихме се здравата и веднага след това количката навлезе в остър завой. И двамата крещяхме с пълни гърди.

Носехме се с нарастваща скорост в непрогледна тъмнина. Опитах се да разбера дали се пързаляме успоредно на другите писти. Но беше толкова тъмно, че не бих могла да си видя дори обувките на краката!

Люк така силно се притискаше към мен, че не можех да дишам. Опитах се да му кажа да ме пусне, но той крещеше прекалено високо, за да ме чуе.

Летяхме надолу. Все по-надолу.

Ставаше все по-тъмно.

Отново се блъснахме и подскочихме във въздуха. Този път количката се наклони и изви наляво.

Отдавна трябваше да сме стигнали дъното.

Стиснах зъби и се приготвих за падането през шахтата.

Но нямаше шахта.

Продължавахме да се пързаляме.

Спускането нямаше край.

Количката се носеше все по-бързо. Въздухът, който идеше насреща, беше топъл и влажен.

Количката се накланяше, разтърсваше и подскачаше.

Вечно ще се пързалям.

Онзи надпис не лъжеше.

Опитах се да прогоня смразяващите мисли от главата си.

Внезапно Люк утихна.

— Какво ти стана? — попитах през рамо.

— Не зная — отвърна той и се притисна още по-силно. — Защо се спускаме толкова дълго?

— По-леко, боли ме! — извиках.

Той освободи малко хватката си.

— Не ми харесва никак! — извика в ухото ми.

Пак се ударихме. Усетих, че ме изпуска.

Нов удар. Още по-силен. Помислих си, че ще изхвърча от количката и ще тупна на дъното — ако въобще имаше дъно.

Надолу. Надолу.

Двамата с Люк нададохме ужасени викове, когато нещо лепкаво покри лицата ни. Вдигнах ръце и се опитах да го махна.

— Ау! — изпищя Люк. — Какво е това? Лицето ми…

— Като паяжина е — отвърнах. — Гореща, лепкава паяжина.

Цялото лице ме сърбеше. Беше покрито с лепкавата мрежа. Дърпах трескаво нишките.

— Ау! — извиках този път аз, когато количката се блъсна за пореден път.

Все пак успях да махна част от паяжината. Но лицето ме сърбеше ужасно. Имах чувството, че по него пълзят хиляди мравки.

— Ах, колко гадно! — викаше Люк зад мен. — Лицето ми — направо боли.

Продължавахме да се носим надолу в непрогледната тъмнина.

И в този момент ме заслепи ярка светлина.

Нима щяхме да излезем отвън?

Не.

Отворих с мъка очи, примижавайки на жълтеникавата светлина.

И осъзнах, че виждам пламъци.

Пързалката се спускаше право в огън!

Море от жълто-оранжеви пламъци, над които се виеше дим.

Вдигнах ръце към лицето си и закрещях.

Летяхме право към пламъците.

— Ще изгорим! — изпищя Люк. — Помощ, ей, чувате ли? Помогнете ни!