Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (6)

6

Погледнах жената със страховития костюм.

— Вие… шегувате се, нали? — запелтечих. — Искам да кажа, това с „количката на обречените“ е някаква шега?

Тя ме изгледа с изпъкналите си жълтеникави очи, но не отговори на въпроса ми.

— Табелите предупреждават — рече вместо това. — Винаги има предупреждение.

Обърна се и изчезна в тъмния вход. Двамата с Люк се спогледахме. Преглътнах мъчително. Гърлото ми бе пресъхнало. Ръцете ми бяха студени като лед.

— Глупава работа — промърмори Люк. Той пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Тъпи колички. Защо се опитва да ни изплаши?

— Сигурно това й е работата — рекох.

— Трябва да намерим мама и татко — предложи Люк.

— Първо да намерим Клей — отвърнах. — Ако мама и татко разберат, че сме го изгубили, ще ни се ядосат и ще ни приберат вкъщи веднага щом Клей се покаже.

— Ако въобще се покаже — подчерта мрачно Люк.

Погледнах към площада. Мама и татко ги нямаше. Две деца си купуваха черен сладолед. Двама Ужаси търкаха площада с парцали.

Някъде отдалеч долетя вълчи вой.

Слънцето беше високо в небето. Усещах топлината му върху темето и раменете си. Но въпреки това ми беше студено.

— Клей, къде си се дянал? — произнесох на глас.

— Той ще се пързаля вечно — отвърна Люк и поклати глава. — Нали така пишеше за „количката на обречените“.

— Това е тъпо — рекох. Но Люк ми бе дал една идея. — Ела — задърпах го за ръкава. Отправих се назад към тъмния вход.

— Какво? Къде? — попита стреснато Люк.

— Ще идем пак да се пързаляме — обясних.

Лицето му се изкриви от страх.

— Без Клей? Не можем да идем, докато Клей не се появи.

— Отиваме да го намерим.

— Искаш да кажеш… — Брат ми изглежда започна да схваща какво имах предвид.

Кимнах.

— Ами да. Ще го последваме. Ще вземем количката, която той избра.

— Количка номер десет — промърмори Люк. И после добави шепнешком: — Количката на обречените.

Изкатерихме се мълчаливо на платформата. Шумът от стъпките ни отекваше глухо.

Минахме покрай надписа на върха. Прочетох го отново: „ВНИМАНИЕ — ГЛЕДАЙТЕ ДА НЕ СЕ ИЗПЪРЗАЛЯТЕ ДО СВОЯТА ОРИС!“.

Клей, още ли се пързаляш, приятелю? — зачудих се аз.

Поклатих глава. Ама че глупава мисъл. Как може човек да се пързаля вечно?

Двамата Ужаси се навъртаха край количките.

— Внимавайте коя количка избирате — предупреди ни един от тях.

— Вече знаем коя искаме — заявих решително. — Номер десет. И двамата. Заедно.

По-близкият Ужас ни даде знак да сядаме. Погледнах към Люк. Стоеше неподвижно до мен и на лицето му беше изписан страх.

— Може би не трябва — промърмори той и ме дръпна за ръкава.

— Защо да не трябва? — попитах го нетърпеливо.

— Ами ако предупреждението е вярно? — попита Люк.

— Не ставай глупав — озъбих му се. — Това е развлекателен парк, забрави ли? Тук не убиват деца, нито ги пращат да се пързалят вечно. Всичко е за забавление!

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна — отвърнах. — Искаш ли да открием Клей, или не?

Люк кимна.

— Да тръгваме тогава.

Седнах в предния край на количка номер десет. Люк се настани зад мен и сгъна крака.

Подът под нас се наклони.

Започнахме да се плъзгаме.

— Клей, идваме при теб! — извиках.