Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (5)

5

Избрах количка номер три, защото това е щастливото ми число. Люк седна на предишната количка с номер две, а Клей отиде чак в края и се качи на десети номер.

Погледнах назад да видя с какво се занимават Ужасите. Но преди да успея да ги различа в тъмното, моята количка се наклони напред.

Нададох дълъг и тънък писък и се понесох надолу.

Вдигнах ръце над главата си, облегнах се назад и крещях през целия път до долу. Виковете ми отекваха в грамадния мрачен каньон на Пързалката на обречените.

Чувствах се страхотно. Пързалката правеше завой след завой и аз се носех все по-бързо напред из мрака.

От време на време на някое по-светло местенце зървах Люк на пързалката до мен. Беше се излегнал по гръб, втренчил поглед напред и зяпнал широко с уста.

Опитах се да му извикам, но започна нова поредица от завои.

Надолу и все по-надолу.

Носех се толкова бързо, че мракът се превърна в размазана завеса.

Пързалката изви нагоре, после отново се спусна. Като истинско скоростно влакче, рекох си щастливо.

Надолу и по-надолу. Тъмно, все по-тъмно.

Нося се по-бързо дори от скоростта на светлината, рекох си.

Погледнах на двете страни, опитвайки се да различа Люк и Клей. Но беше твърде тъмно и се движех с прекалено голяма скорост.

Прекалено голяма.

И тогава чух едно бум!

Отвори се някаква шахта и аз тупнах по задник на земята.

Навън. Отново бях навън.

Бум!

До мен тупна Люк. Падна по гръб, както беше лежал в количката, и не направи никакъв опит да стане. Ухили ми се, както си лежеше.

— Къде съм?

— Долу — отвърнах и се надигнах. Изтупах си джинсите и вдигнах ръце да си оправя косата. — Страхотна пързалка, а?

— Хайде пак — рече Люк, като продължаваше да лежи.

— Първо трябва да станеш — посочих.

— Помогни ми. — Той протегна ръка.

Изпъшках, докато се напрягах да го вдигна.

— Хайде напъни се де — троснах му се.

— Ти пищеше през цялото време — подигра ми се той.

— Направих го нарочно — отвърнах. — Така ми беше по-хубаво.

— Да бе, повярвах ти. — Той завъртя очи. После се изправи. — Брей. Чувствам се малко замаян. Как мислиш, с каква скорост се спускахме?

Свих рамене.

— Доста бързичко, според мен. Но беше тъмно и не мога да определя точно.

Едва тогава осъзнах, че от групата ни липсва един човек. Погледнах към отворите в стената на сградата.

— Ей, къде е Клей?

— Какво? — Люк също го беше забравил.

И двамата погледнахме към стената, сякаш очаквахме всеки миг Клей да изхвърчи през някой отвор.

— Къде е той? — попита пискливо Люк. — Възможно ли е да е толкова по-бавен от нас?

Поклатих глава. Започвах да чувствам известно безпокойство. Стомахът ми се беше свил на топка. Внезапно ръцете ми взеха да изстиват.

— Хайде, Клей — извиках, сякаш се молех на стената. — Покажи се.

Люк се почеса по главата.

— Къде ли се е дянал? — промърмори. — Защо не излиза?

— Може да е излязъл от другата страна — рекох. — Нали взе количка номер десет. Хайде да проверим.

Докато заобикаляхме тичешком сградата, се нахоках мислено задето толкова лесно се бях изплашила. Разбира се, че Клей е излязъл през друг отвор. Сигурно вече ни чакаше пред входа на сградата. Най-вероятно и той се тревожеше за нас.

Свърнахме зад ъгъла и се озовахме на големия кръгъл площад. Огледах се за мама и татко, но ги нямаше наоколо. Видях няколко други семейства в далечния край на площада и пухкавия Ужас с количката за сладолед.

Нито следа от Клей.

Двамата с Люк продължихме да тичаме, докато стигнахме входа на Пързалката на обречените. Спряхме на няколко крачки от тъмния вход.

— Няма го тук! — извика Люк, който дишаше на пресекулки.

Аз също се бях задъхала. Стомахът ми отново се бе свил от ужасното предчувствие за нещастие.

— Не. Никакъв го няма Клей — кимнах.

— Какво ще правим сега? — попита Люк. Сините му очи бяха изпълнени със страх.

Точно пред входа бе застанал един от зелените Ужаси — този път беше жена.

— Ей! — извиках й аз и изтичах при нея. — Да сте виждали едно момче да излиза оттук? — рекох задъхано.

Жълтите очи върху маската сякаш светнаха.

— Не. Това е вход. Никой не излиза оттук — отвърна жената.

— Русоляв и пълничък. Носи очила — продължих аз. — Синя фланелка и джинси.

Ужасът поклати глава.

— Не. Никой не е минавал оттук. Проверихте ли от задната страна? Всички излизат отзад.

— Но не и той! — кресна Люк. — Бяхме там. Той не излезе. — Гласът на брат ми бе изтънял до неузнаваемост. Дишаше тежко и гърдите му се движеха нагоре-надолу. Беше завладян от паника.

Аз също бях уплашена. Но не смятах да се поддавам на чувствата си. Заради Люк.

— Той не излезе отзад — обясних на Ужаса. — И тук също го няма. Какво може да е станало с него?

Ужасът помълча за известно време. Сетне с нисък, почти шептящ глас произнесе:

— Да не би приятелчето ви да е избрало „количката на обречените“?