Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (28)

28

Тя отвори уста и извика изненадано.

Опита се да си дръпне ръката. Но аз я държах и щипех все по-силно.

— Завръщането на Лудия пинчер! — извиках, припомнила си досадния лозунг на Люк.

Големите й жълти очи се ококориха.

— Не! — замоли се тя.

Още по-силно. Още по-силно.

И тогава аз извиках, защото тя отвори уста и въздухът напусна гърдите й с остро изсъскване.

Отскочих назад.

В мига, когато започна да издишва, тялото й се сви като спукан балон.

Зяпнах от изненада, когато тялото на управителката се сви на земята.

Гневен ропот се надигна сред тълпата Ужаси.

— Надуйте я! — крещеше един от тях. — Надуйте я незабавно!

Те взеха да подскачат около нас, да ръмжат и да отправят заплахи.

— Щипете наред! — извиках на семейството си. — Щипете ги! Не помните ли оня глупав знак „Щипането забранено“? Никак не е бил глупав — от щипането Ужасите се пукат!

Един от Ужасите пристъпи напред, разперил ръце, с намерение да ме бутне в езерото. Ощипах го силно по ръката и само след няколко секунди той се сви на земята.

Чух съскане на въздух отляво и забелязах, че Люк също се бе справил с един от Ужасите.

Фъшшш! Още един Ужас се сви на паважа.

Колко малко им трябваше.

Площадът се изпълни с уплашени викове и стенания. Ужасите се обърнаха и побягнаха. Разпръснаха се из парка като погнати диви животни и само писъците им долитаха до нас.

Въздъхнах облекчено и ги изпратих с доволен поглед.

— Видяхте ли колко лесно било? — обърнах се към моето семейство.

Но не мисля, че някой въобще ме чу. Те подскачаха, прегръщаха се и крещяха радостно.

— Да изчезваме оттук! — предложих. Обърнах се и се затичах към портала. Останалите ме последваха.

Вратата беше отворена. Предполагам, че я бе отворил някой от Ужасите, уверен, че ние скоро ще свършим на дъното на виолетовото езеро.

Без да поглеждаме назад, изтичахме на пустия паркинг. И спряхме.

— Няма нито една кола — промърморих. Във вълнението си бях забравила, че колата ни беше взривена.

Въздъхнах изнурено. Чувствах се, сякаш и от мен са изпуснали въздуха.

— Сега какво ще правим? — попитах, оглеждайки грамадния пустеещ паркинг.

— Не можем да вървим пеша — оплака се Люк. — Как ще се измъкнем оттук?

— Автобусите! — извика мама и посочи с ръка. Обърнах се и погледнах към виолетово-зелените автобуси, подредени в далечния край на паркинга. Сияеха ярко на следобедната светлина на слънцето.

— Ами да! — възкликна радостно татко. — Ще подкараме един от тях!

Затичахме се към другия край на паркинга.

— Моли се да са оставили ключовете на таблото — рече ми татко по пътя. — Това е единственият ни шанс!

— Побързайте! — викна отзад Люк. — Те идват!

Сърцето ми подскочи в гърдите. Обърнах се към вратата.

И наистина, цяла тълпа Ужаси излизаше от парка и се насочваше след нас.

— Откажете се! — чувах виковете им. — Не можете да избягате!

— Никой не може да избяга оттук! — крещеше друг.

— Побързайте! — подкани ни Люк. — Ще ни настигнат!