Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (27)

27

Ужасите тръгнаха мълчаливо към нас. Все по-близо и по-близо.

Клей заотстъпва назад, спъна се в крака ми и едва не падна в гъргорещото виолетово езеро. Сграбчих го за ръката и го задържах, докато си възвърна равновесието.

И петимата стояхме на ръба на езерото.

Неприятната миризма ме заля. Призля ми. Гъста, лепкава слуз се плискаше до краката ми, сякаш се опитваше да ме сграбчи за глезена.

— Мамо! Татко! — извиках. Не знаех какво очаквах да направят. Бяхме безпомощни.

Нямаше да ни позволят да избягаме.

Без да осъзнаваме, бяхме се хванали за ръце.

— Ще скочите ли, или… или трябва да ви бутнем? — повтори въпроса си управителката.

— Ужасно съжалявам — прошепна ни татко, без да й обръща внимание. — Ужасно съжалявам, че ви доведох тук. Аз… аз… нямах представа… — Той млъкна и сведе глава.

— Татко! Вината не е твоя! — извиках и го стиснах за ръката.

И в този миг ми хрумна една идея. Глупава идея. Налудничава идея.

Знаех, че трябва да опитам. Това беше единствената идея, която имах.

„Хората се смеят на всичко в парка — ни беше казала управителката. — А за нас е на сериозно.“

„Съвсем сериозно.“

„Ужасно сериозно…“

Тя стоеше пред нас, нетърпелива да види как ще скочим в гъргорещото езеро, където ни очакваше смъртта.

Знаех, че това е последната ни възможност. Знаех, че е безумие.

Но също така знаех, че трябва да опитам.

Пристъпих бързо напред, пресегнах се към управителката и я ощипах силно по ръката.