Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (25)

25

По тялото ми преминаха студени тръпки.

Отворих уста в ням вик и скочих на крака.

Трима от петима?

Значеше ли това, че двама от нас са мъртви?

Гърдите още ме боляха. Коленете ми трепереха. Озърнах се в здрача на стаята, търсейки отчаяно някой от останалите.

В средата на помещението видях Клей и Люк. Бяха се прегърнали и вървяха замаяно към отсрещната стена.

— Ей!… — опитах се да ги повикам. Но гласът ми беше само сподавен шепот.

Къде бяха мама и татко?

Тях ли са убили чудовищата?

Трима от петима. Трима от петима.

— Неееееееее! — най-сетне си възвърнах гласа и нададох болезнен писък, който отекна в стените.

— Извинете. Малка грешка — обади се басовият глас. — Всъщност са петима оцелели от петима участници.

— Петима от петима! — възкликна управителката. — Нов рекорд! Никога досега не сме имали подобно постижение. Хайде, всички да ги аплодираме!

Поех си дъх и го задържах, опитвайки се да овладея треперенето.

Всичко е наред! — рекох си. Мама и татко са живи.

И тогава ги видях. Бяха прегърнали Люк и Клей и вървяха към мен.

— Живи сте, значи! — извиках и се втурнах насреща им. — Живи сте!

Петимата се скупчихме в средата на помещението, прегръщахме се и плачехме.

На ръката на татко имаше дълбока кървава рана. Едно от чудовищата го бе клъвнало с клюн.

Но като се изключи това, всички бяхме невредими.

— Сега какво? — попита Люк разтреперан. — Ще ни пуснат ли вече?

— Няма да им позволя да се отърват безнаказано — заяви татко ядосано. — Не могат да постъпват така с хората. Не ме интересува дали ни показват по телевизията!

— Тези чудовища бяха истински! — възкликнах и се разтреперих. — Не бяха изкуствени. И наистина се опитваха да ни убият.

— Но как ще се измъкнем? — настояваше Люк. — Дали ще ни пуснат?

Всички заговорихме едновременно, с уплашени гласове.

Изведнъж блеснаха светлините и озариха цялото помещение. Гласът на управителката прекъсна развълнувания ни разговор.

— Нека поздравим нашите победители с аплодисменти! — рече тя жизнерадостно.

Всички извикахме, когато подът под краката ни се наклони. Сграбчих татко за ръката и започнах да се свличам настрани.

Подът се завъртя като гигантска чиния. Напуснахме стаята и се озовахме отново на площада.

Все още замаяна, скочих на крака, а управителката на Страната на ужасите вече бързаше насреща, за да ни поздрави. Тълпата от Ужаси зад нея ръкопляскаше и подвикваше окуражаващо.

— Не може да постъпвате по този начин с нас! — креснах й аз.

Бях толкова ядосана, че не знаех какво правя. Чувствах се като пощуряла.

Скочих към жената, сграбчих я за маската и започнах да я дърпам с двете си ръце.

— Не можете да постъпвате така! Просто не можете! — крещях аз. — Искам да ти видя лицето! Искам да те видя коя си!

Дръпнах маската с всичка сила.

И тогава изпищях, защото осъзнах истината.