Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (22)

22

Всички се скупчихме един до друг, докато Ужасите ни приближаваха. Единственият звук беше глухият тропот на обувките им по паважа и дращенето на влачещите се отзад опашки.

— Те са стотици! — прошепна мама. Тя сграбчи татко за ръката. С другата ръка ме прегърна през раменете и ме притегли към себе си.

Бяхме опрели гърбове в металната ограда. Гледахме безпомощно захилените зелени лица и изпъкналите жълти очи, които сякаш ни се присмиваха.

Накрая те спряха — само на няколко крачки от нас.

Площадът потъна в тишина. Потискаща тишина.

Слънцето се бе скрило зад един голям облак. Две едри, черни птици кръжаха в сивото небе.

Гледахме Ужасите и те ни гледаха. Облегнах се на рамото на мама. Усещах, че тялото й трепери.

Поех си дъх и извиках:

— Какво искате? — Гласът ми ме стресна.

Един от Ужасите, млада жена, пристъпи напред.

Опитах се да отстъпя уплашено. Но гърбът ми вече бе опрял в оградата.

— Какво искате? — повторих с разтреперан глас.

Жената местеше поглед по лицата ни.

— Искам да говоря с вас — рече тя развеселено.

— Какво? — подскочих.

— Аз съм управителката на Страната на ужасите. Ние всички искаме да ви благодарим, задето бяхте наши гости днес. — Тя ни дари с топла усмивка.

— Искате да кажете, че можем да си вървим? — попита Люк иззад баща ми.

— Разбира се — ухили му се жената. — Но първо бихме искали да ви благодарим, задето бяхте гости на скритата камера в Страната на ужасите.

Групата Ужаси зад нея избухна в овации и ръкопляскания.

— Какво? Всичко това е било някакво шоу?

— Виждате ли камерите? — Тя посочи два високи пилона на площада.

Вдигнах очи. Едва сега забелязах, че отгоре им са поставени телевизионни камери.

— Искате да кажете, че са ни показвали по телевизията? — извика Люк.

— От момента на вашето пристигане — отвърна управителката. — Нашите скрити камери ви следяха навсякъде. Като се започне с веселата сцена, в която взривихме колата ви. Не се съмнявам, че нашата домашна публика се е забавлявала на изплашените ви изражения, както и на ужасените ви писъци, докато обикаляхте из Страната на ужасите!

— Я почакайте малко — прекъсна я ядосано татко и пристъпи напред. Беше свил юмруци. — Казвате, че това е някакво телевизионно шоу? Но как ние не сме чували за него?

— Показват ни всяка неделя по канал „Чудовища“ — отвърна жената.

— Аха — кимна татко и сведе поглед. — Ние нямаме кабелна телевизия.

— Трябва да се свържете — обясни му жената. — Изпускате страшно интересни и не по-малко страшни предавания по канал „Чудовища“!

Останалите Ужаси започнаха да ръкопляскат и аплодират.

— Както и да е, вие се представихте чудесно — продължи управителката, като ни разглеждаше с жълтеникавите си очи. — Много се забавлявахме с вас. За благодарност на паркинга ви очаква съвършено нова кола!

Нови ръкопляскания и аплодисменти от Ужасите.

— Нова кола? Та това е чудесно! — възкликна Люк.

— А това означава ли, че можем да си тръгнем? — попита Клей.

Жената кимна.

— Разбира се. Време е да си вървите. Изходът е ей там, през онази врата.

Тя посочи една висока, зелена сграда близо до оградата. Видях жълта врата от едната й страна.

— През жълтата врата — инструктира ни Ужасът. — И благодаря още веднъж, задето бяхте гости на скритата камера в Страната на ужасите!

Изпроводени от ръкоплясканията на останалите Ужаси, ние закрачихме към жълтата врата.

— Не мога да повярвам, че през цялото време са ни давали по телевизията! — мърмореше мама.

— Освен това ще получим нова кола! — подскачаше щастливо Люк. Той се хвърли на гърба на Клей и едва не го събори.

Засмях се. Хубаво беше да видя отново стария Люк.

— Трябва да си включим кабелна! — рече Люк на татко. — Искам да видя този канал „Чудовища“. Сигурно е страхотен!

— Май наистина трябва да си го поръчаме, за да се видим — съгласи се мама.

Първа стигнах до жълтата врата и я отворих. Влязох в просторна стая с бели стени, озарена от ярките светлини на тавана.

— Това ли е изходът? — попитах учудено. Веднага щом и петимата се озовахме вътре, вратата се затръшна.

Сетне светлините угаснаха.

— Добре дошли в Състезанието на Страната на ужасите! — прокънтя нечий глас от високоговорителите.

— Какво? — завъртях се слепешката с надежда да зърна поне мъничко светлина в абсолютния мрак.

— Имате точно една минута, за да преодолеете Трасето с чудовищата — прокънтя отново гласът. — Моля, не забравяйте, че играта приключи. Този път е наистина. Заложен е собственият ви живот!