Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (2)

2

Отворих уста да закрещя, но от нея не излезе никакъв звук.

Чудовището ме гледаше през отвора в покрива. Беше високо колкото къща. Имаше червени, злобни, блестящи очи, а устата му бе разкривена в гладна усмивка.

— Т-татко! — запелтечих накрая. Баща ми се беше навел напред и ровичкаше из жабката.

— Ей! — чух вика на Люк.

Обърнах се и видях, че той също гледа нагоре, ококорил уплашено очи.

— Татко? Мамо? — Сърцето ми блъскаше толкова силно, че се уплаших да не изскочи.

— Какво има, Лизи? — попита нетърпеливо мама.

Чудовището наведе глава към нас. Устата му беше зейнала широко, готова да погълне цялата кола.

И тогава Люк избухна в смях.

— Брей! Страхотно!

Едва сега си дадох сметка, че чудовището не е живо. Беше механична фигура, част от грамадно рекламно табло.

Надникнах през прозореца. Колата беше спряла непосредствено до таблото. Родителите ми бяха толкова погълнати от караницата, че въобще не го бяха забелязали!

Погледнах нагоре към чудовището с червени очи. То наведе глава и отвори уста. После челюстите му хлопнаха и то повдигна глава нагоре.

— Направо е като истинско! — възкликна Клей.

— Но мен не можа да измами — излъгах. Не смятах да признавам, че едва не подскочих, когато го зърнах за пръв път. Нали аз трябва да съм най-спокойната тук.

Смъкнах прозореца и подадох глава навън. На табелата бе изписано с червени букви: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СТРАНАТА НА УЖАСИТЕ, КЪДЕТО КОШМАРИТЕ СТАВАТ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ!“.

Имаше голяма червена стрелка в горния ляв ъгъл, под която пишеше: „НА ЕДНА МИЛЯ“.

— Може ли да идем там? — попита ентусиазирано Люк. Той се пресегна и сграбчи с две ръце седалката на баща ми. — Може ли, тате? Какво ще кажеш?

— Изглежда ми малко страшничко — възрази меко Клей.

Татко затвори с въздишка жабката.

— Люк, престани да ми дърпаш седалката — каза той. — Облегни се назад.

— Може ли да отидем в Страната на ужасите? — настояваше Люк.

— Страната на ужасите? Каква „Страна на ужасите“? — попита мама.

— Не съм чувал за нея — промърмори татко.

— Само на една миля от тук е — замоли се Люк. — Ще си прекараме страхотно!

Чудовището отново наведе глава към колата и ни загледа през отвора в покрива. Сетне я вдигна.

— Не мисля — рече мама, докато разглеждаше огромната табела. — Тръгнали сме за зоологическата градина. Това място не ми изглежда подходящо.

— Изглежда страхотно! — подскачаше Люк и дърпаше седалката на татко. — Изглежда наистина страхотно!

— Люк, стой спокойно — помоли го татко.

— Хайде да идем — предложих и аз. — И без това никога няма да намерим зоопарка.

Мама се колебаеше, прехапала долната си устна.

— Не зная — рече тя. — Някои от тези места не са никак безопасни.

— Ще бъде напълно безопасно! — заяви Люк. — Напълно!

— Люк, облегни се назад! — скастри го татко.

— Може ли да идем? — настояваше Люк. — Може ли?

— Сигурно ще е забавно — добави Клей.

— Какво пък, да опитаме — присъединих се и аз. — Винаги можем да си тръгнем, ако не ни хареса.

Татко потърка замислено брадичка.

— Е, сигурно е по-добре, отколкото да седим насред пустинята и да се караме.

— Ураааа! — изкрещя Люк.

Тримата едновременно вдигнахме ръце и ги плеснахме щастливо. На мен Страната на ужасите ми звучеше като някое много готино място. Обичам да ме плашат по малко.

— Ако и влакчетата са страшни като това чудовище, ще си прекараме отлично — рекох.

— Но няма да е прекалено страшно, нали? — попита Клей.

Забелязах, че е стиснал здраво юмручета. Лицето му отново бе заприличало на уплашен бухал.

— Не, няма да е прекалено страшно — побързах да го успокоя.

Нямах представа колко много греша!

 

 

— Не мога да повярвам, че някой ще построи лунапарк насред тая пустош — заяви татко.

Пътувахме през някаква безкрайна гора. Високи стари дървета преплитаха клони от двете страни на пътя, почти запречвайки лъчите на слънцето.

— Може да не са го построили още — подхвърли мама. — Сигурно първо ще изсекат дърветата и тогава ще го вдигнат.

Ние тримата отзад се надявахме, че мама греши. Така и се оказа.

Пътят описа остър завой. Веднага щом излязохме от завоя, видяхме високия портал на парка.

Зад двуметровата, боядисана във виолетово ограда, Страната на ужасите изглежда се простираше на много мили. Приведена напред, зърнах през предното стъкло гърбиците на скоростните влакчета и някакви крещящо боядисани сгради. С наближаването си дочухме подканващите звуци на органова музика.

— Урааа! Изглежда страхотно! — възкликна Люк.

Двамата с Клей се съгласихме ентусиазирано. Нямах търпение да сляза от колата и да разгледам всичко.

— Паркингът е почти празен — посочи татко и погледна обезпокоено мама.

— Тъкмо няма да чакаме дълго на опашка! — възкликнах доволно.

— На Лизи май това място наистина й харесва — усмихна се мама.

— На мен също! — извика Люк. Той сръга щастливо Клей.

Пресякохме паркинга. Само няколко коли бяха спрени досами портала. В далечния край на паркинга бяха подредени два автобуса с надпис СТРАНАТА НА УЖАСИТЕ отстрани.

Над вратата бе поставена табела с вече познатото ни грамадно чудовище. Този път надписът гласеше: „СТРАНАТА НА УЖАСИТЕ — УЖАСИ. ДОБРЕ ДОШЛИ В СТРАНАТА НА УЖАСИТЕ!“.

— Не мога да разбера надписа — промърмори мама. — Какво означава „Страната на ужасите — Ужаси“?

— Скоро ще разберем! — възкликнах.

Тихата, зловеща органова музика се носеше над пустия паркинг. Татко паркира на празното място непосредствено до портала.

Двамата с Люк отворихме задните врати още преди колата да е спряла.

— Да вървим! — извиках аз.

Люк, Клей и аз се затичахме към портала. Докато търчахме, вдигнах глава към голямото чудовище над табелата. Това тук не си мърдаше главата като чудовището на пътя. Но изглеждаше още по-истинско.

Хвърлих поглед през рамо. Мама и татко бързаха да ни настигнат.

— Чудесно ще си прекараме! — рекох.

Изведнъж страхотна експлозия разтърси въздуха. Ококорих очи, когато видях, че колата ни е избухнала и се разпада на милион парчета.