Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (13)

13

— Да не искате да кажете, че тук наистина умират хора? — извиках аз.

Но Ужасът вече се беше отдалечил, вдигнал над главата си подскачащите черни балони.

Отговорът му ме накара да се разтреперя. И не само заради думите. Хладната увереност в гласа, ето какво ми прозвуча като предупреждение.

— Шегуваше се, нали? — попита Клей с разтреперан глас. Той се почеса нервно по главата.

— Ами да — отвърнах. — Предполагам.

Покрай нас мина едно семейство, забързано към Къщата с огледалата. Имаха две малки момчета, между пет- и шестгодишни. И двете плачеха.

— Видях доста плачещи деца из парка — промърморих.

— Защото са пъзльовци — отвърна Люк. — Шубенца. Хайде да идем да потърсим някоя друга пързалка.

— Не — поклатих глава. — Наистина смятам, че трябва да намерим мама и татко.

— Така е — съгласи се Клей. — Хайде да идем да ги потърсим.

Нещастното дете. Мисля, че наистина беше изплашено. Все пак се стараеше да не го показва — заради брат ми.

— Добре де, какво сте се разбързали? — възрази Люк. — Нека те ни намерят.

— Но те сигурно вече се безпокоят — настоях аз. Обърнах се и тръгнах в посока към портала.

— Татко ще ни накара да си вървим — замърмори Люк. Но въпреки това ни последва. Клей крачеше до мен.

Докато вървяхме по алеята, подминахме едно старо, дървено влакче. Мостовете му се издигаха на височина колкото четириетажна сграда. Табелата на входа гласеше: „ПОВРЕДЕНО. СМЕЕТЕ ЛИ ДА СЕ ПОВОЗИТЕ ВЪПРЕКИ ТОВА?“.

Вратата беше отворена. Нямаше никакви помощници.

— Ей, Лизи, искаш ли да се повозим? — попита Люк, загледан в старите очукани вагончета, подредени върху релсите.

— Изключено! — извикахме едновременно с Клей. Продължихме, без да спираме.

Алеята изви под сянката на дебели дървета. На едно от дърветата бе поставено предупреждение: „ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ДЪРВЕСНИТЕ ЗМИИ“.

Клей покри главата си с ръце. И тримата вдигнахме очи към клоните.

Дали наистина там имаше змии?

Но беше твърде тъмно, за да ги видим. Светлината едва се процеждаше през гъстите листа.

Изведнъж чух тихо съскане.

В началото беше само като шумолене на листа.

Но след това шумоленето се засили — докато накрая самите дървета започнаха да съскат към нас.

— Бягайте! — извиках.

Тримата се затичахме по алеята, привели глави. Обувките ни трополяха по паважа. Съскането на дърветата се усилваше и ставаше все по-свирепо.

Стори ми се, че зърнах една дълга черна змия да се извива в тревата до алеята. Но може да е било само сянка.

Продължихме да тичаме даже след като алеята с дърветата остана зад нас и отново се показа слънцето. Пътят правеше завой покрай редица от зловещи на вид статуи. Бяха издялани от камък. Бяха все статуи на ухилени чудовища, със злобно присвити очи и протегнати напред нокти, сякаш се готвеха да сграбчат минувачите.

Затичах се по-бавно, но не свалях очи от статуите.

Изведнъж чух нисък, злокобен смях.

— Той… идва откъм статуите! — извика Клей. — Да бягаме!

Дали статуите не се втурнаха подире ни? Дали не вдигнаха по-високо ръце? Дали не ни приканваха да ги приближим?

Не бях сигурна. Наведох глава и се затичах по-бързо, а в ушите ми ехтеше злокобният им смях.

И тримата дишахме тежко. Не виждах други посетители наоколо. От доста време не бях виждала и служителите с жълто-зелените костюми.

Забавихме бяг, когато приближихме следващата табела. На тази имаше стрелка, сочеше в посоката, в която се движехме, и надпис: „ГЛАВЕН ИЗХОД. НЕ СИ ПРАВЕТЕ ТРУДА. НИКОГА НЯМА ДА ИЗБЯГАТЕ“.

Забелязах, че лицето на Клей придоби угрижен вид, докато четеше табелата.

— Това е само шега — рекох му. — Надписите са за забавление.

— Да де — отвърна той, като дишаше тежко.

Люк се прокрадна зад него и изведнъж му скочи на гърба.

— Ей, Клей, искаш ли да ме повозиш?

— Я се разкарай! — кресна му ядосано Клей.

— Стига, момчета — рекох успокоително. — Престанете с глупостите. Нали се опитваме да открием мама и татко.

Но те вече се боричкаха на земята и се заливаха от смях.

— Престанете де! — викнах им. — Ставайте да вървим! — наведох се и дръпнах брат ми за ръката.

Очилата на Клей отхвърчаха. Той се наведе да ги вдигне от тревата. След това продължихме.

Пътят ни отведе до една квадратна градина, пълна с черни цветя. След това спря пред голям черен хамбар. Огледах се, но не виждах накъде продължава пътят. Сякаш наистина свършваше тук.

— Сигурно минава право през хамбара — обясни ми Люк. — Хайде, Лизи! — Той ми махна да го последвам.

Забелязах малка табелка, прикована на стената. На нея пишеше: „ХАМБАРЪТ НА ПРИЛЕПИТЕ“.

— Ей, вътре има ли прилепи? — извиках и почувствах, че по гърба ми преминават тръпки. Обичам животните, но винаги съм се бояла от прилепите.

— Не виждам никакви прилепи — отвърна ми Люк. — Тук е доста тъмно.

Долових странна миризма. Остра и кисела. Идеше откъм хамбара.

Не исках да влизам вътре.

— Побързай, Лизи! — подкани ме отново Люк. — Алеята излиза от другата страна. Не бъди пъзла. Ако искаш, затичай се.

Двамата с Клей прекрачихме прага и надникнахме вътре.

— Не виждам нищо страшно — отбеляза Клей.

Миризмата се усилваше.

— Уф, че гадно мирише — не се сдържах аз. Люк стоеше зад вратата и оглеждаше гредите на покрива.

— Не виждам нищо горе — докладва той.

Вратите на отсрещната страна зееха широко отворени. Трябваха ни не повече от десет секунди, за да претичаме през хамбара и да излезем оттатък.

— Да тръгваме — казах на Клей.

Ускорихме крачка. Миризмата беше почти нетърпима. Спрях да дишам и си стиснах носа с пръсти.

Тъкмо когато се втурнахме към вратата отсреща, тя се затръшна.

Извикахме изненадано и се обърнахме към вратата зад нас. Тя също хлопна.

— Ей! — възкликнах ядосано.

— Какво става? — прошепна изплашено Клей.

Озовахме се в непрогледен мрак, по-черен от най-черното.

Резливата миризма ни заля. Взе да ми се гади.

И тогава чух стремително пърхане на крила. Отначало тихо и слабо, после все по-силно и по-близо.

Нещо ме докосна по лицето и аз изпищях.