Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (1)

1

Когато влизахме в Хорорленд — Страната на ужасите, нямахме представа, че само след час ще лежим в собствените си ковчези.

Аз съм най-спокойният член на семейство Морис. Всички казват: „Лизи, ти си най-спокойната“. Ето защо ще се опитам да ви разкажа тази история спокойно.

Но повярвайте ми — това е невъзможно!

Въобще не възнамерявахме да ходим в Страната на ужасите. Дори не бяхме чували за това място.

Петимата се бяхме наблъскали в тойотата на татко с идеята да посетим зоологическата градина. Както винаги татко забрави картата вкъщи. Но мама заяви, че няма да е трудно да намерим зоопарка.

Когато се приближихме, мама каза, че сигурно ще има предостатъчно указателни табели. Не бяхме видели нито една.

Татко караше, а мама седеше отпред до него. Отзад едва се сместихме тримата — аз, по-малкият ми брат Люк и неговият приятел Клей.

Не бих казала, че извадих късмет. Брат ми не може да стои на едно място и пет секунди. Особено когато е в кола. Сигурно защото кипи от неизразходвана енергия. Освен това е ужасно глупав.

Колкото по-дълго пътувахме, толкова по-неспокоен ставаше Люк. Опита се да се сборичка с Клей, но нямаше достатъчно място. Тогава решиха, че ще си мерят силите на канадска борба, и непрестанно ме блъскаха, докато изгубих търпение и им креснах да престанат.

— Защо не поиграете на букви? — предложи мама. — Използвайте табелите за подсказване.

— Да, ама няма никакви табели — отвърна Люк.

— Въобще няма нищо наоколо — добави мрачно Клей.

Прав беше. Движехме се из плоско, покрито с пясък поле. Тук-там се мяркаше по някое сгърбено дръвче. Останалото беше пустиня.

— Дали да не завия на следващото разклонение? — попита татко. Той смъкна шапката си с надпис „Чикаго клъбс“ и разроши русолявата си коса. — Защо ми се струва, че вече съм завивал по него?

Татко е единственият русокос в семейството. Мама, Люк и аз имаме черни коси и черни очи.

Освен това баща ми е нисък и пълен, с червендалесто, закръглено лице, а ние сме високи и мършави, така че въобще не изглежда като член на семейството. Все го дразня, че прилича повече на борец, отколкото на банков мениджър, какъвто е в действителност.

— Почти съм сигурен, че вече сме минавали от тук — заяви той мрачно.

— Трудно е да се каже. Наоколо е само пустиня — отвърна мама, загледана през прозореца.

— Много ми помагаш, няма що — промърмори татко.

— И как искаш да ти помагам? — тросна се мама. — Ти забрави картата на масата в кухнята.

— Мислех, че си я прибрала в багажа — изръмжа той.

— Защо да е мое задължение да прибирам картата? — възнегодува мама.

— Я престанете и двамата — прекъснах ги аз. Започнат ли да се карат, няма спиране. По-добре да ги прекъснеш навреме, преди да са набрали скорост.

— Аз съм Лудия пинчер! — обяви Люк. Той се изсмя зловещо като героя от филма и започна да дращи с нокти гърдите на Клей.

Ужасно мразя, когато се прави на Лудия пинчер. Добре че Клей, а не аз, седеше в средата. Обикновено единственият начин да накараш Люк да престане да се прави на Лудия пинчер е да му отвъртиш един шамар.

Клей започна да се гърчи и да се киска. Той намира за ужасно хитро всичко, което Люк измисля. Направо се залива от смях на тъпите шеги на брат ми. Мисля, че затова двамата се харесват толкова.

Те отново започнаха да се борят. После Люк блъсна Клей в мен.

— Хайде престанете вече! — извиках.

Бутнах Клей на мястото му. Зная, че не биваше. Но в колата ставаше все по-топло, пътувахме от часове и какво можех да направя?

— Лизи! Момчета! Успокойте се вече! — намеси се татко.

— Татко, само с „успокойте се“ няма да мине — обадих се аз.

По някаква причина той ужасно се ядоса. Започна да крещи и лицето му се наля с кръв.

Зная, че не на мен се сърдеше. Ядосваше се, че не можем да намерим зоопарка.

— Всички да си поемат дъх и да помълчат малко — предложи мама.

— Ох! Престани да ме щипеш! — изпищя Клей. Той бутна силно Люк.

— Ти престани да ме щипеш! — отвърна Люк и го бутна към мен.

Тия двамата са като животинки.

— Ей, вижте, отпред има някакъв знак! — Мама посочи голямата зелена табела на пътя.

Люк и Клей спряха да се боричкат. Татко се наведе над кормилото и присви очи.

— Пише ли къде е зоопаркът? — попита Люк.

— Или поне къде се намираме? — добави Клей.

Но когато приближихме табелата, оказа се, че на нея пише: „ЗЕМЯ ПОД НАЕМ“. Всички изстенахме разочаровано.

— Завръщането на Лудия пинчер! — обяви Люк. Той се пресегна и ощипа Клей по ръката. Люк не знае кога да спре.

— Този път не отива никъде — изпъшка татко.

— Ще трябва да се върнем на магистралата. Ако въобще я намерим.

— Дали да не попитаме някого за пътя? — предложи мама.

— Да попитаме някого? Кого да попитаме? — Лицето му почервеня отново. Караше с едната ръка, а другата размахваше яростно.

— Ами на някоя бензиностанция например — обясни мама.

— На бензиностанция ли? — изкрещя татко. — Не виждам дори дърво!

Прав беше. Погледнах през прозореца и там имаше само бял пясък от двете страни на шосето. Слънчевите лъчи го караха да блести. Приличаше на сняг.

— Исках да тръгнем на север — мърмореше татко. — Пустинята е на юг. Някъде сме свърнали обратно.

— Ами обърни още сега — предложи мама.

— Изгубихме ли се? — попита Клей. В гласа му се прокрадваше страх.

Клей не е най-смелото хлапе на света. Всъщност, човек може много лесно да го изплаши. Достатъчно е да се приближите тихичко зад гърба му по тъмно и да му прошепнете името — ще подскочи чак до небето!

— Татко, наистина ли се изгубихме? — обади се Люк.

— Да, изгубихме се — тросна се татко. — Безнадеждно изгубени сме.

Клей извика уплашено и се отпусна на седалката. Приличаше на спукан балон.

— Не му говори така! — кресна мама.

— Защо да не му говоря? — озъби й се татко. — Да виждаш някъде зоологическа градина? Няма дори следа от цивилизация! Намираме се насред пустинята.

— Достатъчно е да обърнеш обратно. Сигурна съм, че ще срещнем някого, когото да попитаме — рече мама тихо. — И престани да драматизираш нещата.

— Сега всички ще умрем в пустинята — произнесе Люк с подигравателна усмивка. — Лешоядите ще ни изкълват очите.

Брат ми има страхотно чувство за хумор, не мислите ли?

Представете си какво е да живееш с такъв кръгъл идиот!

— Люк, престани да плашиш Клей — скара му се мама.

— Не ме е страх — опъна се Клей. Но изглеждаше уплашен. Закръгленото му лице беше пребледняло. Очите му премигваха често-често зад очилата. С късата си русолява коса и закръглено лице Клей приличаше на стреснат бухал.

Мърморейки под нос, татко спря колата, после направи обратен завой и потеглихме в посоката, от която бяхме дошли.

— Страхотна почивка — прецеди той през стиснати зъби.

— Още е рано — рече мама и си погледна часовника.

Късното утринно слънце се бе издигнало високо и напичаше. Усещах топлината върху лицето си.

Пътувахме около половин час. Люк поиска да играе с Клей на дванайсет въпроса и на „география“, но Клей му отказа мрачно. Беше се загледал през прозореца, към безкрайната пустиня. От време на време питаше:

— Изгубихме ли се?

— Изгубени сме напълно — отвръщаше баща ми начумерено.

— Ще се оправим — намесваше се мама.

Не след дълго отново се показаха сгърбените дръвчета. Малко по-нататък пясъкът отстъпи място на потъмняла земя, сред която освен дървета имаше и шубраци.

Седях мълчаливо, отпуснала ръце в скута, и зяпах през прозореца. Не се безпокоях за нищо. Все пак не бих имала нищо против да се покаже някоя бензиностанция.

— Взех да огладнявам — обяви Люк. — Не е ли време за обяд?

С протяжна въздишка, която наподобяваше изпускан от спукана гума въздух, татко отби на банкета. Пресегна се през мама и отвори жабката.

— Тук трябва да има някаква карта — мърмореше.

— Няма — рече мама. — Вече проверих.

Те отново започнаха да се карат, а аз вдигнах очи нагоре, към широко отворения капак.

— О! — извиках неволно, когато забелязах ужасно чудовище да свежда глава към колата, сякаш се готвеше да я смачка.