Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (9)

9

Планът беше прост.

Г-н Долинджър, учителят по биология, държеше две живи тарантули в лабораторията на втория етаж.

Двамата с Капата щяхме да се промъкнем в лабораторията след училище в четвъртък. Щяхме да вземем една от тарантулите и да я заключим в шкафчето ми за през нощта.

На следващата сутрин имахме физическо. На втория етаж на салона има малка тераса, където си оставяме багажа. Двамата с Капата щяхме да се промъкнем на терасата и да вземем с нас тарантулата.

След това Моли и Чарлейн щяха да заговорят Къртни и да я отведат под терасата. Когато Къртни застане отдолу, ние щяхме да пуснем тарантулата на главата й.

След това тя щеше да започне да крещи, тарантулата щеше да се заплете в косата й и Къртни нямаше да може да я махне, крясъците й щяха да се усилват и всички останали щяхме да се посмеем добре.

Съвсем прост план.

Нищо не можеше да ни попречи да го осъществим.

 

 

След училище в четвъртък Моли и Чарлейн ни пожелаха успех. Двамата с Капата влязохме в работилницата и се престорихме, че искаме да поработим върху проектите ни по дървообработване. Всъщност чакахме останалите деца да напуснат сградата.

Съвсем скоро в залата се възцари тишина. Подадох глава през вратата. Коридорът беше пуст.

— Готово, Капа — прошепнах и му кимнах да ме последва. — Да се захващаме за работа.

Излязохме в коридора. Обувките ни стържеха по пода. Училището изглежда малко зловещо, когато ги няма децата.

Подминахме учителската стая и стигнахме стълбището. Вратата на стаята беше отворена и отвътре се чуваха гласовете на учителите.

Страхотно, рекох си аз. Щом учителите имат съвещание, горе няма да срещнем никого.

Двамата с Капата изтичахме по стълбите. Придържахме се към перилата и гледахме да се движим безшумно.

Лабораторията беше в дъното на коридора на втория етаж. Разминахме се с няколко осмокласници, които не познавахме. Нямаше нито един учител. Сигурно наистина имаха съвещание.

Надникнахме в лабораторията. Следобедното слънце грееше през прозорците. Наложи се да примижим, за да разгледаме вътре.

— Г-н Долинджър? — повиках аз, за всеки случай.

Никакъв отговор.

И двамата направихме опит да се промушим едновременно през вратата, но не успяхме. Капата се разсмя. Прозвуча писклив, нервен кикот. Вдигнах пръст и му дадох знак да пази тишина. Не исках никой да ни чуе.

Капата ме следваше по централната пътека между масите. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Очите ми се стрелкаха из стаята.

Слънчевата светлина сякаш се усили. По стените висяха акварелните рисунки на дъждовната гора, които бяхме направили по поръчка на г-н Долинджър. В една от мивките капеше вода. Пльок. Пльок. Пльок.

Вратата към складчето в дъното на лабораторията беше оставена отворена. Посочих на Капата.

— Това сигурно значи, че смята да се върне след съвещанието — прошепнах му аз.

Г-н Долинджър е голям чудак. Не оставя нито една врата отключена през нощта.

Капата ме побутна.

— Да побързаме — изръмжа.

— Не ме бутай де — озъбих му се.

Стигнахме при клетката на тарантулите, която бе окачена на стената. Беше от дърво, със стени от метална мрежа.

Силен трясък ме накара да замръзна на няколко крачки от клетката.

— Какво беше това? — попита Капата.

Звукът се повтори. И двамата осъзнахме, че е една от щорите на отворения прозорец, блъскана от вятъра в перваза.

Въздъхнах облекчено. Погледнах Капата и той ме погледна.

— Еди, май идеята не е толкова добре — рече. — Дали да не изчезваме, докато не е станало късно?

И аз почти бях готов да се завъртя и да побягна обратно към коридора. Но тогава си спомних за усмивката на Къртни, когато слезе от дървото с котката.

— Ще се придържаме към плана — заявих.

Страшно ми се искаше да изплаша Къртни. Повече от всичко на света.

Двамата с Капата надзърнахме през металната мрежа. По-голямата от двете тарантули пълзеше покрай стената. По-малката, кафява на цвят, клечеше в центъра.

— Уф — рекох аз. — Доста са големички.

Имаха тънички краченца и отвратителни космати, кафяви телца.

— Да вземем по-голямата — предложи Капата и посегна към капака. На лицето му цъфна усмивка. — Ще каже пльок, като падне върху косата на Къртни.

Разсмяхме се. Капата издаваше много смешни звуци.

Той вдигна мрежестия капак на сандъчето. Посегна с ръка да сграбчи по-голямата тарантула. Изведнъж спря и усмивката му замръзна.

— Имаме малък проблем — рече.

— А? Какъв? — попитах, като се оглеждах уплашено към вратата.

— В какво ще я сложим?

— О! — възкликнах и ченето ми увисна.

— Забравихме да вземем нещо, в което да я приберем — продължаваше Капата. Той пусна обратно капака. Сега двете тарантули пълзяха една към друга.

— Да бе. Трябва ни торба или нещо от тоя род. — Започнах да оглеждам масите.

— Торба не става — възрази намръщено Капата. — Тарантулата може да я пробие.

— Уф, вярно. Прав си.

— Защо не помислихме за това по-рано? — зачуди се Капата. — Защо сме толкова глупави? Какво си мислехме, че правим? Не можеш да пъхнеш тарантула в раницата си и да се разхождаш с нея.

— Я се успокой — рекох му. Виждах, че го завладява паника. — Все ще намерим нещо, в което да я поставим.

— Ама че глупава история — мърмореше той. — Да не смяташе, че ще си я пъхна в джоба?

— Почакай — спрях го. Отидох до една от масите и взех пластмасова кутия. Беше като кутия за сирене и имаше капак. — Това е идеално — прошепнах и му я показах. — Ще пробия няколко дупки отгоре.

— Побързай — настоя той. Вдигна си шапката и почеса черната си коса.

Пробих няколко дупки за вентилация с острието на химикалката. След това се върнах с кутията при клетката.

— Вземи — подадох му кутията.

— Ти ще я държиш — отвърна Капата. — Не мога едновременно да държа кутията и да гоня тарантулата.

— Уф — въздъхнах уплашено. Страх ме беше да съм близо до тарантулата.

Ръката ми трепереше. Вдигнах кутията така, че да е съвсем близо до клетката. Бях готов да я захлупя веднага щом тарантулата се озове вътре.

Капата повдигна капака и пъхна ръка в клетката. Той е ужасно смел. Обгърна с пръсти коремчето на паяка и го повдигна. На лицето му не се изписа нищо, дори отвращение.

Това вече ме шашна.

Едва не изпуснах кутията, когато постави вътре тарантулата. Ръцете ми трепереха ужасно. Все пак успях да я задържа.

Тарантулата търчеше вътре трескаво и драпаше с крачета по гладките стени.

— Май не й харесва — отбелязах с разтреперан гласец.

— Толкова по-зле за нея — отвърна Капата, докато спускаше обратно мрежестия капак. — Да побързаме, Еди — добави той.

Тъкмо нагласявах капачето, когато откъм коридора отекнеха стъпки. И гласове.

Двамата с Капата замръзнахме, когато осъзнахме, че г-н Долинджър се е върнал.