Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (7)

7

Побиха ме студени тръпки. Госпожа Рудолф изглеждаше толкова уплашена.

— К-какво е станало? — запелтечих.

Тя посочи небето.

— Ще можеш ли да ми помогнеш?

— А? — проследих погледа й. Трябваше ми малко време, за да осъзная, че сочи клоните на дървото, а не небето.

— Мътли, нашата котка — продължи тя, като засенчваше очи от слънцето.

— Видях я — кимна Капата. — На ей онзи клон. Увисналия.

— Не зная как се е измъкнала от къщи — рече госпожа Рудолф. — Никога не се катери по дървета. Но качи ли се горе, не знае как да слезе.

Погледнах към дървото. Ами да. Наистина беше Мътли. Много нависоко. Мяукаше уплашено, вкопчена в един тъничък клон.

Всички се загледахме в настръхналото коте.

Внезапно госпожа Рудолф положи ръка на рамото ми.

— Ще можеш ли да се качиш при нея, Еди?

Преглътнах мъчително. Не ме бива кой знае колко да се катеря по дървета. Истината е, че мразя да се качвам нависоко. Все си ожулвам ръцете или си късам дрехите.

— Моля те, побързай — настояваше госпожа Рудолф. — Мътли е толкова изплашена. Тя — тя ще падне.

И какво като падне? Нали котките имат девет живота!

Това си помислих. Но не го казах на госпожа Рудолф.

Вместо това запелтечих отново за това колко нависоко се е качила котката.

— Но нали можеш да се катериш по дървета? — настояваше тя. — Искам да кажа, всички момчета на твоята възраст го правят. — Тя ме погледна. На лицето й се четеше неодобрение.

Мисли ме за пъзльо, ето какво.

Ако не се кача на дървото, за да спася тъпата й котка, ще каже на мама, че ме е страх. Ще се разчуе из целия квартал: госпожа Рудолф помолила Еди за помощ, а той излязъл най-голямото шубе.

— Малко ме е страх от високото — признах.

— Качвай се, Еди — подкани ме Капата. — Можеш да се справиш.

Ама че приятел.

Котката отново замяучи. Приличаше на ревящо бебе. Опашката й беше щръкнала нагоре.

— Ще се справиш, Еди — закима Чарлейн.

— Моля те, не се бави — рече госпожа Рудолф.

— Децата ще са ужасно нещастни, ако нещо се случи с Мътли.

Поколебах се, загледан във високото стъбло, покрито с грапава кора.

Котката измяучи отново.

Видях, че клонът й се тресе. Тя задраска отчаяно с крака да се задържи.

След това изпищя и се подхлъзна.