Метаданни
Данни
- Серия
- Goosebumps (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- You Can’t Scare Me!, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойков, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми(2017)
Издание:
Автор: Р. Л. Стайн
Заглавие: Призрачни истории
Преводач: Юлиян Стойнов
Година на превод: 2003
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: сборник повести
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД (не е указана)
Излязла от печат: 17.11.2003
Редактор: Олга Герова
ISBN: 954-585-491-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3850
История
- —Добавяне
10
Изстенах уплашено. Изведнъж следобедната светлина ми се стори заслепяваща. Имах чувството, че подът се люшка.
Усещах паниката като непосилна тежест, притискаща тялото ми. Сякаш тежах хиляда тона.
Чух г-н Долинджър да разговаря с друг учител пред вратата на лабораторията. Само след минутка щеше да влезе вътре…
— Бързо… пъхни се под масата! — прошепна Капата с разширени от ужас очи.
Наведох се да се скрия до него. Изведнъж осъзнах, че мястото не е никак добро. Г-н Долинджър щеше да ни забележи веднага щом отиде при катедрата.
— Не, не става! — изстенах. — Ще ни видят. Уф…
Оглеждах трескаво стаята. Къде да се скрием? Къде?
— Металният шкаф! — извиках. Сграбчих Капата за ръката и го дръпнах с мен.
Високият метален шкаф бе достатъчно голям, за да скрие и двама ни.
Дали ще се скрием навреме?
Пъхнахме се вътре и се притиснахме един към друг.
Дръпнах вратата. Бравата щракна тъкмо когато г-н Долинджър влизаше в стаята.
Двамата с Капата се спотайвахме разтреперани в шкафа, заслушани в стъпките отвън. Стисках с ръка кутията с паяка.
Господин Долинджър си тананикаше тихичко. Чух, че спря точно пред шкафа.
Сърцето ми удряше толкова силно, че се уплаших да не го чуе и учителят.
Преместих тежестта си на другия крак и се блъснах в Капата. Нямаше и сантиметър свободно място. Чувах задъханото дишане на Капата. Знаех, че и той като мен примира от страх.
Ами ако г-н Долинджър реши да отвори вратата?
„Моля те, моля те, изгаси светлината и си върви у дома“ — повтарях си аз.
Чувах как прелиства някакви листа на катедрата. После чекмеджето се отвори и затвори. Някаква книга хлопна. Отново стъпки. Шуртяща вода в умивалника.
Той спря чешмата. Продължаваше да си тананика. Пак стъпки. Щракване на електрическия ключ.
После тишина.
Наострих слух да надмогна ударите на сърцето си. Тишина. Никакво тананикане. Никакви стъпки.
Двамата с Капата продължавахме да стоим неподвижно.
— Той… той си отиде — заговорих пръв. — Отиде си, Капа.
— Пфуууй! — въздъхна Капата.
— Да изчезваме оттук! — извиках и посегнах към дръжката.
Заопипвах с пръсти в тъмнината. Открих някаква тънка метална тръба и я дръпнах. Вратата не помръдна.
— Ей… — извиках. Опрях длан на вратата и започнах да търся резе или ключ.
— Хайде, по-бързо! — подканяше ме Капата. — Отвори вратата. Тук е ужасно задушно.
— Зная — отвърнах. — Не мога да намеря… дръжката.
— Дай на мен — рече нетърпеливо той. Протегна ръка и заопипва вратата.
— Все трябва да има някакво резенце — мърморех аз.
— Страшно ми помагаш — изръмжа Капата. Изведнъж започна да блъска по вратата.
Сграбчих го за ръката.
— Почакай. Така няма да я отвориш. А и някой ще ни чуе.
— Ами ти я отвори тогаз — нареди ми той. Гласът му беше изтънял от страх.
Преглътнах мъчително. На гърлото ми беше заседнала буца. Продължих да тършувам из шкафчето. Не открих нищо, с което да отворя вратата.
— Отказвам се. Капа, заключени сме тук.
— Не мога да повярвам — рече той. Кутията се изплъзна от ръката ми. Посегнах да я сграбча и направих ужасяващо откритие. Капакът беше паднал.
— О, не — простенах.
— Какво има сега? — попита Капата.
Поех си въздух и разклатих кутията. Беше празна. Тарантулата я нямаше.
Опитах се да обясня на Капата, че тарантулата е избягала, но думите засядаха в гърлото ми. Вместо тях излезе някакъв нечленоразделен звук.
И тогава усетих гъделичкане по левия си крак — над чорапа.
Още едно и после още едно — все по-нагоре.
— Капа… тарантулата… — простенах аз. — Тя… ми пълзи по крака.