Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (1)

1

Решихме да уплашим Къртни в деня, когато класът ни тръгна на излет.

Нашият учител господин Мелвин и г-жа Принс, учителката на шести клас, бяха застанали до вратата на жълтия автобус и ни преброяваха.

Къртни, разбира се, беше първа в редичката. Тя гледа винаги да е сред първите. Приятелката й, Денис, се качи веднага след нея.

Денят беше мрачен. Черни, буреносни облаци се търкаляха по небето, закривайки слънцето. Радиоговорителят каза, че имало деветдесет процента вероятност да завали дъжд.

Хич не ми пукаше. Бях щастлив, че ще сме далеч от училището.

Бутнах приятелчето си Капата към хлапето пред него. Истинското му име е Херби, но всички му викат Капата. Сигурно защото никой не го е виждал без бейзболната шапка на главата. С Капата се знаем от четвърти клас и оттогава не съм му зървал косата.

Хлапето пред него се обърна и бутна Капата към мен.

— Ей… я ме оставете! — викна Капата и ме удари с рамо. — Еди, зарад теб си глътнах дъвката.

— Спокойно, момчета — обади се г-н Мелвин и ни погледна начумерено. Той е от онези учители, които все повтарят „готино“ и се опитват да се държат, сякаш са ни приятели. Но инак е доста добър даскал.

Освен това обича да ни води на излети, което е готино.

— Защо ще ходим в гората? — мърмореше Капата, докато отваряше нова дъвка. — Какво ще търсим там?

— Дървета, предполагам — отвърнах. Наистина не помнех защо трябва да ходим в Зелената гора. Зная само, че искаха да си водим бележки.

— Еди, искаш ли дъвка?

Обърнах се и видях, че приятелката ми Чарлейн стои зад мен на опашката. Тя и другата ми дружка Моли си бяха натъпкали устата с дъвка и сега преживяха мъчително.

— Моли, как можеш да дъвчеш, когато носиш шини? — попитах я аз.

Тя отвори уста в широка усмивка и ми показа зъбите си.

— Тая дъвка не е от лепливите — рече ми.

Шините на Моли са синьо-червени. Много обича да ми ги показва. Не знам защо.

Моли и Чарлейн си приличат сякаш са сестрички. И двете имат къси кестеняви коси и кафяви очи. Еднакви са на ръст, носят избелели джинси и прекалено големи тениски. Единствената разлика между тях е, че Моли има очила и шини, а Чарлейн няма.

— Аз ще ви пазя вас двете в гъстата тъмна гора — похвалих се. — Нали знаете. В случай че ви нападнат бълхи или нещо такова.

— Еди е истински мъжага — каза Капата и се захили. — Много е храбър. — Сетне ме удари по рамото. Доста силно.

Направих се, че не ме боли.

— Сигурно и двамата имате бълхи — отвърна Чарлейн.

— Ние ще те пазим, Еди — предложи Моли. — Току-виж те нападнат някои злобни червеи.

Капата, Моли и Чарлейн избухнаха в кикот. Моли ми се подиграваше заради оня път, когато четиримата отидохме да ловим риба на Калния поток и аз имах проблеми, докато поставя червей на кукичката.

— Не ме беше страх от оня червей! — извиках ядосано. — Малко ме беше гнус, нищо повече.

Озъбих се на Моли, но не бях чак толкоз ядосан. Свикнал съм да ме кодошат. Хлапетата все ми се подиграват зарад луничките и рижата ми коса. По-големият ми брат, Кевин, ми вика Заека. Твърди, че съм приличал на Бъгс Бъни, заради двата ми щръкнали предни зъба.

— К’во става, братче! Как си, братче! — все туй ми повтаря Кевин. Той и приятелчетата му го смятат за голяма шега.

Качих се в рейса и избутах Капата, за да седна до прозореца. Къртни и Денис, разбира се, се бяха настанили на предната седалка. Къртни решеше дългата си руса коса и използваше огледалото на автобуса. Денис пишеше нещо в тефтерчето си.

Капата ме бутна и аз се запрепъвах по пътеката. Той използва това, за да се пъхне край мен и да седне до прозореца.

— Ей, не е честно! — викнах му възмутен.

Той се изхили с вресливия си кикот и ми се оплези. Капата ми е най-добрият приятел, но трябва да призная, че е малко шантав. Искам да кажа, че все се хили като Допи от „Снежанка и седемте джуджета“. Освен това има големи, клепнали уши.

Той е готино момче. Често ни кара с Моли и Чарлейн да се смеем.

— Аз ще седя до прозореца на връщане — заявих и се тръшнах до него.

Чарлейн мина край мен и ми разроши косата.

— Защо й викат Зелената гора? — попита Капата, притиснал нос към стъклото на прозореца. — Защо да не е Синята или Червената?

— Щото принадлежала на някакъв, дето такава му била фамилията — отвърнах. — Преди да умре, подарил земята на града.

— Зная — кимна Капата, но, разбира се, лъжеше.

Завъртях му шапката, докато козирката се обърна назад. Това много го мрази. Но си го заслужава, задето ми взе мястото до прозореца.

Само след няколко минути рейсът се друсаше по пътя към Зелената гора. Още няколко минути по-късно вече слизахме от него и се блещехме към високите дървета, щръкнали към сивото облачно небе.

— Направете две колони в тетрадките си — нареди г-жа Принс. — Едната за диви животни, другата за растения.

— Ще те впиша при растенията — подметна ми Чарлейн.

Тя се изплези и на езика й имаше голяма розова топка от дъвка. Капата я прасна по гърба и балончето, дето го правеше, се спука.

Чарлейн викна ядосано и се опита да му отвърне, но Капата отскочи чевръсто. Беше по-бърз от нея.

Учителите ни разделиха на групи и започнахме да изследваме гората. Вървяхме по тясна пътека между дърветата.

В гората беше по-хладно и по-тъмно. Дощя ми се да се покаже слънцето.

— Какво е туй зеленото нещо по дърветата? — попита ме Капата, сочейки с пръст. — Да не е мъх? Мъхът животно ли е, или е растение?

— Трябва да знаеш — отвърнах. — Нали ти расте на гърба.

Моли и Чарлейн се разсмяха, но не и Капата.

— Не можеш ли поне веднъж да бъдеш сериозен? — сопна се той и драсна нещо в тетрадката си.

Надникнах в моята. Още не бях написал нищо. Досега бях видял само дървета и тръстики. Кой пише за такива неща?

— Животните са се изпокрили — обясняваше г-жа Принс на група деца. — Трябва сами да ги намерите. Огледайте се за дупки около дърветата и за скрити гнезда.

Вдигнах глава към дърветата над нас. Клоните им бяха твърде гъсти, за да открия птичи гнезда. Тъкмо щях да посъветвам Капата да погледне под камъните, защото произхожда от там, когато някой зад нас извика приглушено и уплашено:

— Ш-шт! Вижте! Елен!

Всички се извърнахме в посоката, от която идеше гласът. Разбира се, това беше Къртни. Кой друг би видял първи елен?

Двете с Денис бяха замръзнали като статуи и се кокореха в една пролука между дърветата. Къртни бе опряла пръст на устните си, давайки ни знак да пазим тишина.

Аз, Капата, Моли и Чарлейн се втурнахме да видим елена.

— Нищо не виждам — оплаках се, докато се озъртах наоколо.

— Защото избяга — информира ме Къртни.

— Изпусна го — добави Денис, наведе се и написа „елен“ в тетрадката си. Там вече имаше четири животни. Аз нямах нито едно.

— Не видяхте ли заспалия паяк? — попита ме Къртни.

— Паяк ли? — Не обичам паяци. Толкова са грозни. Ами ако ме ухапе?

— Висеше на онова дърво — рече Къртни, обърна се и ни посочи. — Как сте могли да го пропуснете?

Свих рамене.

— А това е брезичка — каза Денис на Къртни. — До нея е плачеща върба. Добави ги в списъка.

Капата, Моли и Чарлейн бяха тръгнали по пътеката и аз забързах, за да ги настигна. Според мен Къртни и Денис само се натягаха. Излетите са за разходка и почивка, а не за учене.

Продължавахме да вървим бавно през гората. Малко по-късно слънцето изгря иззад облаците и лъчите му започнаха да се процеждат между дърветата.

Опитах се да бутна Капата в един шубрак от отровен бръшлян. Но той отскочи и аз тупнах в калта.

Още се чистех, когато видях змията.

Беше точно до лявата ми маратонка.

Яркозелена и голяма.

За малко да я настъпя.

Докато я разглеждах безпомощно, тя изви глава и се стрелна напред, за да ме ухапе по крака.

Отворих уста да изпищя, но отвътре не излезе никакъв звук.