Всяка работа си иска майстора (Българска народна приказка)

Когато чакалът се появил на тая земя, не знаел да яде месо, ами само тревица. Веднъж, като си пасял из полето, вдигнал глава и видял недалеч планината. Рекъл си: „Я да се поразшетам нагоре, да видя що има, що няма“.

Отишъл и като се щурал из храсталаците, насреща му изскочил неговият братовчед кум Вълчан. Само че тогава още не се познавали. Чакалът го взел за охранено куче, а вълкът — за малко вълче. Рекли си „Добро утро“, здрависали се, па седнали на опашките си на приказка и разговорка. От дума на дума разбрали се кой какъв е и много се зарадвали, че излезли такива близки роднини. Вълкът попитал:

— Ами ти бе, братовчеде, как живееш долу в полето? Как си там с яденето и пиенето?

— Много харно, братовчеде — отговорил чакалът. — Ям си зелена тревица, пия бяла водица — гладен и жаден не оставам.

— Че защо само трева бе, братовчеде, а не ядеш месо? В полето има толкова добитък? Ката ден можеш да давиш по едно добиче и да си хапваш преснина.

— Вярно е: и овце има, и коне, и магарета, и телета — всички заедно си пасем. Само че аз не знам как се дави и затова не ги ям. Туй не ми е занаят, а не съм имал и майстор, който да ме научи.

— И таз добра-а! Та ти си бил глупчо и половина! Да живееш сред месото и да си тъпчеш търбуха с трева! Ами че тревата е за овцете и кравите, за конете и магаретата — за друго на тях умът не им стига. А ние с тебе, като сме толкоз близка рода, трябва да ядем само месце и да лочим кръвчица. Казваш, че не си бил при майстор и не си научил тоя занаят? Имал си късмет, че ме срещна. Аз още днес ще те науча какво да правиш, та да не срамиш повече рода ни!

— Научи ме, братовчеде, научи ме! Като те слушам и гледам и на мен ми се прищя да опитам вкуса на месото.

— Хайде тогава, води ме, дето пасат ония животни. Аз ще удавя някое, пък гледай и се учи! Искаш ли?

— О-о-о, преславни братовчеде! Искам, как да не искам. Кой слепец не иска да прогледне? Ако ме научиш на твоя занаят, ще те благославям, дорде си жив.

— Е, щом е тъй, води ме! Ама, първо, я ми виж очите дали са червени?

Чакалът го погледнал в очите. Те святкали с алени пламъчета, че от тоя разговор вълкът се бил настървил и вече гледал на кръв.

— Червени са, братовчеде, червени като въглени — рекъл чакалът.

— Е, ще ядем тогава прясно месце, братовчеде! Ами я мини отдире ми и виж дали ми се тресат краката?

Чакалът отишъл зад вълка. Видял, че краката му треперили от нетърпение:

— Тресат се, тресат се!

— Е, ще ядем тогава прясно месце, братовчеде. Сега кажи „На слука“ и да вървим.

— На слука, братовчеде!

Слезли в полето. Чакалът завел кум Вълчан при един кон, който си пасял кротко и никому зло не мислел.

— Отвори си сега добре очите и гледай! — пришепнал вълкът и взел да се прокрадва към коня.

Подире му залазил и чакалът. Щом наближили, конят ги усетил и почнал да обръща задницата си и да хвърля къчове. Добре, ама майсторът бил хитър и се пазел — все налитал откъм главата му. Подир някое време вълкът се снишил, подскочил и забил зъби в муцуната на коня. Клетото добиче се обърнало, зацвилило от страх и болка. А разбойникът се изловчил, прегризал му гръкляна и го съборил на земята.

— Ела сега, приятелче, да си хапнем прясно месце! — поканил кум Вълчан братовчеда си.

Нагостили се двамата като по задушница. На чакала много му се усладило конското месо.

— Е, братовчеде, видя ли как се дави кон — попитал го вълкът.

— Видях, братовчеде, видях и научих! — отговорил чакалът и си облизал муцуната. — Благодаря ти и те благославям да живееш вовеки! Куршум да те не стига, капан да те не хваща, задето ме посвети в тоя занаят!

Разделили се. Кум Вълчан си отишъл в планината, а чакалът се изтегнал под една трънка на сянка с издут търбух.

Подир някое време чакалът срещнал една лисица. Похвалил й се:

— Е, кума Лисо, не съм вече тревопасно като агнето. Научих се коне да давя и все преснина ще ям.

Подивила се лисицата:

— Бре, побратиме, как научи тоя майсторлък?

— Братовчед ми Вълчан ме научи.

— Блазе ти! Блазе и на мене, че те срещнах, та покрай теб и аз да се облажа. Хайде да те заведа хе-е-й на оная ливада. Там пасе един кон. Да го удавиш, че да го изядем.

— Бива, сестро. Само че първом ме погледни в очите и ми кажи дали са червени?

Втренчила се кума Лиса в очите му. Рекла:

— Не са червени, побратиме.

— Не тъй! Кажи, червени са! Инак няма да има лов.

— Е, червени са, червени…

— Ха тъй! Ще ядем прясно месце. Води ме сега там, дето има лов! — тъй рекъл чакалът, пък забравил, че лисицата трябва да му пожелае и „На слука“.

Нейсе! Тръгнали. Отишли на ливадата, където пасял конят. Чакалът залазил, тихичко се прокраднал и се хвърлил да сдави коня за муцуната, както го научил кум Вълчан. Ала конят не се уплашил от такова дребно зверче. Вдигнал само глава и чакалът захапал въздуха. Почнал той да се върти около коня, да търси сгода да го захапе за муцуната. Накрай на коня му додеяло от тази игра и като ритнал едно текме, уцелил чакала право между очите. Презкамбичнал се три пъти във въздуха клетият миризливец и паднал на тревата, повече умрял, отколкото жив.

Видяла кума Лиса всичко и не знаела да се смее ли, или да жали своя побратим. Щом си отишъл конят, тя се приближила до чакала и видяла, че очите му били само кръв и целият треперел като от треска.

— Е, побратиме, ето сега очите ти са червени и целият се тресеш, а не преди малко, когато ме караше да ти казвам туй, което не е.

Това му рекла кума Лиса и оставила чакала да лежи и да се свестява.

Оттогаз насам, и до ден-днешен, чакалите не смеят да се приближат до кон. Гледат го отдалеч, облизват се и го чакат да умре, та тогава да го ядат. Защото още от оня техен прадядо са научили тая мъдра приказка: „Онова що е дадено на майстора, не е дадено на калфата“.