Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die katze mit den blauen Augen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda(2018)

Издание:

Автор: Паул Елгерс

Заглавие: Котката със сините очи

Преводач: Вера Андреева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: немса

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: юни 1986 година

Редактор: Светлана Тодорова

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Екатерина Алашка

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Катя Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2990

История

  1. —Добавяне

Две седмици по-късно.

Една вечер Корина дойде вкъщи.

Похлопа се. Аз извиках „Влез!“, като очаквах, че е госпожа Зайделбаст, а на вратата застана неуверено усмихната Корина.

Скочих на крака и се втренчих в нея настойчиво. Тя затвори вратата и каза:

— Да… ето че дойдох.

Инка се заувива, мъркайки, около краката й, а аз успях да изрека първите думи:

— Дошли сте за котката. Ние привикнахме един към друг.

Тя вече държеше Инка в ръце и притискаше до страните си кафявата й главичка.

През следващите минути й помогнах да си съблече палтото, закачих го в коридора и тогава Корина седна край масата, а котката се сгуши в скута й. Попитах дали мога да й предложа нещо. Тя поклати отрицателно глава.

— Не съм дошла само заради Инка — усмихна се Корина. — Откакто доведеният ми брат е в затвора под следствие, аз се чувствувам свободна и съм тук, защото вече не е така, както вечерта, когато се запознахме и не знаех къде да се дяна. Трябваше да се справям сама с всичко, което се случи след това. Бях под натиска на доведения си брат.

Седях срещу нея, слушах я. Имаше съблазнителен вид, а думите й звучаха убедително.

— Защо и за какво е могъл да ви принуждава? — запитах аз.

— Все пак аз съобщих на Форестие, че картината му виси като фалшифициран Ван Гог в дневната на леля ми, и му дадох ключовете от вилата й. Следователно съм била виновна за смъртта й — твърдеше той. Усещах, че премълчава пред мен цял куп неща. Изискваше от мен да не казвам повече нито дума за този фалшив Ван Гог, да стоя настрана от всичко. Но в края на краищата реших да добия яснота за събитията през този злополучен ден, ето защо настоях да дойде с мен при Шертел, когото бях издирила с помощта на детективското бюро.

— Не ви ли разказа малко повече подробности поне, преди да тръгнете? — запитах аз.

— Малко повече — да. Призна си, че мнимият Ван Гог бил продаден на Фридрих Гунтроп в шестнайсет часа — естествено, не в негово присъствие. Заедно с Гунтроп били само Лудерер и Шертел, които действували уж по поръчение на леля Анет и представили експертизите. Бил премълчал досега това само за да не предизвика на всичкото отгоре някой гигантски скандал заради проклетата картина, защото този скандал щял да окаля почтената памет на свидната ни леличка… Колко ловко се измъкна от отговорност! На мен изобщо не ми беше минало през ума, че леля Анет може да продаде картината, понеже смятах, че съм я убедила да поиска от Форестие доказателства за фалшификацията. Междувременно узнах как е станало всичко. Доктор Лудерер беше разпитан. Гунтроп внесъл на неговата банкова сметка 400 000 марки, тъй като Лудерер управляваше имуществото на леля ми и имаше генерални пълномощия. След смъртта й не посмя да прехвърли сумата на сметката на брат ми, защото единствената наследница на леля ми бях аз. Е, сега сте наясно, а аз искам да забравя всичките лоши неща.

— Мръсни пари — казах аз.

— Не по-мръсни от всички други. Но мога да ви успокоя, моралисте: измаменият купувач си ги поиска обратно.

— Наистина ли? — усъмних се аз. — Нима 400-те хиляди марки са били по-съществени за него от признанието за позора си.

— Неговият позор и без това не можеше да се запази в тайна, сигурно си е дал сметка. — Аз искам най-после да забравя всички лоши неща, защото това е най-добрият начин да намериш изход от миналото си. И вие не би трябвало да ме разпитвате за неща, които искам да забравя.

— Това не е най-добрият, а само най-удобният начин и на мене вече не ми минават такива.

Аз отидох до писалището, светнах лампата, обърнах я така, че светлината й да падне изцяло върху картината от етажерката за книги.

Тя трябваше да се обърне назад. Инка скочи от скута й и се сви под масата.

Бях застинал пред картината. От платното Корина ми се усмихваше загадъчно, подпряла глава с ръката си — а сега застана до мен в плът и кръв на такова разстояние, че чувствувах дъха й, много бледа и много сериозна.

— Да, рисувал ме е, позирах му — прошепна тя. — Но за картината в стил Ван Гог не съм му позирала.

— Госпожа Шертел знаеше ли, че ви рисува?

— Не зная. Боя се, че е подозирала…

— Форестие е нарисувал „наподобения Ван Гог“ по поръчка на Хайнц Бьорних.

— Не съм го знаела! — извика тя.

— А преди известно време сте взели или занесли нещо на Шертел, видели сте картината в магазина и сте се познали в момичето на прозореца, нали?

— Чиста случайност. Беше подпряна заедно с други картини на стената и Шертел беше метнал върху тях едно платно, което се бе смъкнало. Под някакъв предлог отидох същия ден още веднъж при него, бях взела фотоапарата си „Полароид“ и заснех тайно картината. Ако Форестие не ме беше нарисувал като момичето на прозореца, щях да сметна, че това е отлично копие на Ван Гог. Исках да го попитам защо пази в тайна от мен картината и защо я е предоставил на Шертел. Нищо повече.

Седнахме отново. Аз извадих бутилката джин от перваза между двете стъкла на прозореца, налях две чаши, Корина взе с отсъствуващ вид своята и отпи бързо със затворени очи.

Почаках малко, сетне запитах:

— И какво ви отговори Форестие?

— Не го видях през следващите дни.

— Но видяхте отново фотографираната от вас картина, и то над камината в дневната на леля си.

— Да. Заклех леля ми този път да не… опитах се да я убедя, че автентичният уж Ван Гог е фалшификация. Та аз го знаех! Писах веднага на Форестие, срещнахме се в града. Той не призна, че е нарисувал картината по поръчка на брат ми. Подозираше Шертел, искаше да го разобличи като фалшификатор на подписа. А сега ме пощадете, моля, окончателно с вашите въпроси, вече веднъж ви помолих за това.

Аз поклатих отрицателно глава.

— Анет Люмиер, вашият доведен брат, Форестие, Шертел — мога ли да изключа вас, да се направя, че нищо не е било. Вие или сте знаели, че зад организираните в дневната на леля ви продажби на художествени произведения с неясен произход се крие Хайнц Бьорних, или сте били невинна като новородено дете. Второто смятам за изключено. Старата дама е участвувала посвоему в играта и е изпълнявала ролята си, щом към дневната й е бил препращан някой частен колекционер. А вие сте били съучастница на Бьорних и Клагеман! Само този път сте поискали да се възпротивите. Нали вече не е ставало дума за някоя от мадоните, откраднати от Клагеман. Не, този път е ставало въпрос за художествена фалшификация, в която сте били замесени косвено! Обаче хитрият ви доведен брат е обещал много пари на скъпата леля, в случай че сделката стане, и я е привлякъл на своя страна. Форестие е трябвало да бъде успокоен с някакъв пай, а с вас господин търговецът на картини също е щял да се сговори веднага щом картината бъде продадена на някое непознато вам лице. Така си го е мислел той, ама стана съвсем другояче и в края на краищата си седи в затвора под следствие и ще бъде осъден като убиец. Вие обаче си седите тук и се чувствувате свободна, просто искате да забравите всичко лошо. Тогава защо идвате при мен? За котката можехте да пратите някого…

Корина не изглеждаше обидена, въпреки че я бях нарекъл съучастница на доведения й брат, а и не правеше никакви опити да го оспори. Взе да ме гледа в очите, каза бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Дойдох, защото исках да ви кажа за какво съм ви благодарна. Сега ще го направя и ще си вървя.

Взе да рови в чантата си, при което се усмихна загадъчно като Корина от картината. С два пръста вдигна високо някакъв метално проблясващ предмет и го пусна на масата.

— Те са два, господин Керстен. Малък рекламен подарък за братчето и сестричката… Не пуша пури, а и бира не пия, но си е мой…

С един скок се озовах до нея, сграбчих я и я изправих грубо, крещейки:

— Вие сте застреляли Шертел! Велики боже, вие сте били, вие сте свършили тази работа! — Раздрусах Корина, а тя остана напълно безпомощна, докато я държах здраво в ръцете си и изпълнен с гняв и отчаяние, пъхтях: — Защо трябваше пръв да го науча? Говорете! Какво очаквате от мен?

Тя ме отблъсна с двата си юмрука, загуби равновесие и залитна към стената. Лицето й гореше.

— Значи смятате, че съм способна на такова нещо. Жалко — каза тя с рязък глас. — Моят доведен брат е убиецът на Шертел. Сигурна съм. И ви благодаря, загдето съобщихте на криминалния комисар, че Хайнц Бьорних носи със себе си такова нещо. Лудерер ми разказа за това и също, че при обиска са били намерени два ключа, които са принадлежали на Шертел. Аз ще дам показания как ключовете от „Паркщрасе“ 5 са били придобити от Шертел и защо Бьорних го е застрелял и му е взел ключовете. Всичко ще призная — няма да премълча нищо! Откакто разбрах, че Форестие не е убил леля ми, че смъртта й е настъпила поради злощастно стечение на обстоятелствата, големите ми мъки се свършиха. Колко ли пъти трябваше да чуя от моя доведен брат: „Смъртта на леля Анет тежи на твоята съвест, защото ти насъска Форестие срещу нея! Само на твоята съвест!“ — Бях напълно в ръцете му.

Тя си взе чантата, помами Инка, прегърна я.

„Сигурно много сте обичали Йоханес Форестие“, прииска ми се да й кажа, но не можах да продумам нито дума.

— Палтото ми — каза тя заповеднически и теменужените й очи ме пронизаха. Вече не беше съблазнителна. Донесох й палтото и го наметнах на раменете й. Тя притисна здраво към себе си жално мяукащата Инка. Вече нямаше нищо, което да ме озадачава — освен самата Корина. Щяхме да се видим отново на свидетелската скамейка.

Минах напред и отворих външната врата. Тя не ме погледна изобщо и закрачи в тъмнината, без да се сбогува.

Ето така пътищата ни се разделиха.

Край