Паул Елгерс
Котката със сините очи (9)

Госпожа Зайделбаст ме посрещна без много церемонии.

— Котката не е хапнала нито залък. Прибрах я в кухнята, а тя си седи върху хладилника и непрестанно ме гледа втренчено със сините си очи. Да се ужасиш, господин Керстен! Иначе е добре възпитана. Направи си купчинката в сандъка със стърготини и я зари. Да, и един господин ви потърси по телефона. Очаква да му се обадите. Работата била спешна. На това листче съм записала номера. Освен това купих за котката кайма. Три марки, можем да си уредим сметката по-късно — заедно с кафето за този господин Майер.

Изглежда, Инка се зарадва на присъствието ми, защото веднага започна да лапа от чинийката си. Аз отидох до телефона и набрах номера, записан на листчето.

— Ало, кой е?

Приглушен глас, изкашляне.

Казах си името и запитах кой в края на краищата иска да говори с мен.

— Франц Шертел е насреща, господин Керстен. Трябва да говоря с вас на четири очи. Заподозрян съм в убийство и бих искал да ви докажа невинността си.

— Но — аз… Моля ви се, господин Шертел… След всички тези убий… — случки — запънах се аз. — Все пак компетентна по вашите въпроси е криминалната полиция. Аз какво да…?

— Нищо — освен да ме изслушате. Ако искате да уведомите полицията, може! За мен няма нищо страшно. Но ако се наложи да дам показания още сега, госпожица Бьорних ще бъде привлечена под отговорност за съучастие в убийство. Би било отвратително, нали? Ще узнаете всички подробности от мен и ще можете да ги предадете на криминалната полиция. Съгласен ли сте?

Той чакаше напрегнато какво ще отговоря, а аз не знаех как да се държа.

— Госпожица Бьорних знае ли, че вие ме…?

— Глупости. Няма и представа. Да не би да ви е страх от мен? — Смях, кашлица. Този човек сигурно беше настинал.

— Добре, елате. Но днес не ми е удобно, а утре няма да съм тук.

— Жалко за загубеното време… Ще ми телефонирате ли, щом се върнете във Франкфурт?

— Ще ви се обадя вдругиден.

— Слушайте внимателно, господин Керстен. За мен няма никакво значение, ако дадете сега телефонния ми номер на полицията и аз бъда арестуван тук. За мен няма значение също така, ако двама полицаи с насочени пистолети ме посрещнат, когато дойда у вас. За мен няма значение, защото най-много след двайсет и четири часа ще бъда отново на свобода. Само че за Корина Бьорних това ще има страхотно голямо значение!

Трак — край на разговора.

Прибрах машинално листчето. Съвсем ли я бях оплескал? Заплахата на Шертел беше недвусмислена. Трябваше ли да се съобразявам с непонятната Корина, докато не съм узнал „всички подробности“? Не можех се реша на нищо. Нека първо да се справя с Гунтроп.

Времето до 16:30 часа прекарах на дивана, галих Инка, която ми топлеше корема, дремах. Една подир друга мислите връхлитаха върху мен. Майер би могъл да се скрие пак в дрешника и да подслуша история на Шертел… Не, още по-добре: поставям магнетофона си върху етажерката, закачвам микрофона на абажура и пускам лентата да се върти. Но защо той изпитваше такава небивала увереност и дори ми предоставяше възможността да предам на криминалната полиция показанията му? В такъв случай не би трябвало да има никакви възражения, ако поставя неприкрито микрофона на масата. Това ми се видя добро разрешение на въпроса.

 

 

16:30 часа. Завъртях кода, сетне тайния номер Фридрих Гунтроп и получих връзка със замъка Хоенфелз.

— Гунтроп. Кой е на телефона? — запита тих, малко хрипкав глас.

Аз се разбъбрих най-непринудено, казах, че се обаждам по поръчение на Института за проучване на общественото мнение „Веритас“ и понеже личността на господин генералния консул Гунтроп била много представителна, „Веритас“ би интервюирал господин генералния консул на драго сърце за неговата голяма отговорност като международно известен колекционер на старинни шедьоври на изобразителното изкуство. Уверих го, че интервюто не е предназначено за печата, а всъщност е отговор на един интересуващ общественото мнение въпрос: Защо един милионер събира съкровища на изкуството? Осмелих се да поостроумнича:

— Поставянето на този въпрос може и да ви учуди, господин генерален консул, ала за него си има определени основания, като се има предвид, че във Федералната република немалко милионери колекционират хубави жени, хубави коли, хубави ордени, стари замъци, лули, подложки за бирени чаши и ресторантски листи за меню, което — в противовес на вашата художествена колекция, многоуважаеми господин генерален консул — в никакъв случай не може да бъде сметнато за изпълнение на една висша мисия при опазването на непреходни културни ценности. От името на института ви моля да насрочите в най-скоро време това интервю. Мога ли да си позволя да се отбия у вас още утре?

Кратък, леко хрипкав смях, последван от изпълнен с негодувание въпрос:

— Откъде имате частния ми номер?

— Господин генерален консул, получих го от един добре познат вам търговец на картини, който се прекланя пред вас и когото информирах за планираното интервю — излъгах аз, без да ми трепне гласът.

— Как се казва?

— С ваше разрешение, господин генерален консул — дадох обещание за дискретност.

— Ще ви чакам утре в 10 часа. Ще отговоря само на упоменатия въпрос. Без снимки, без да си вземате бележки за пресата. Така да се каже…

Ослушах се, но не чух нищо повече — господин генералният консул беше затворил. Бях се изпотил, моите ласкателства нагарчаха, след като всичко беше минало. Отидох в банята и си измих лицето и ръцете.

 

 

По автомагистралата моят фолксваген бръмбар, модел 1969 година, все пак успя да вдигне 90 километра в час. Инка спеше, свита на кълбо, върху задната седалка. Там беше и каталогът на Бьорних, който бях взел за всеки случай. По едно време моторът взе да киха всеки пет минути и известно време се придвижвахме по-бавно, докато не се оправи отново. Отдавна трябваше да накарам да прегледат карбуратора, но имаше един период, когато шофирането ме отвращаваше, а сега карах кола само когато беше абсолютно наложително. Днес в крайна сметка не е абсолютно наложително, можех да взема и влака. Но този мост на автомагистралата съществува, както и пъкълът на спомените… Все някога трябва да мина през този ад — за да мога да му обърна гръб. Сега имам тази възможност, иначе ще се превърне в натрапчива идея.

Стана ми горещо. Завъртях ръчката на страничния прозорец. Широкият мост нарастваше срещу мен. Моторът кихаше. Още триста, двеста, сто метра. Бавно вдигнах ходилото си от педала за газта и пуснах колата по инерция до паркинга. На около десетина метра вдясно — горичката. Брези и гъст храсталак.

Седях свит зад кормилото. По челото ми изби пот. Заболя ме сърцето. И за кой ли път ме обзе парализиращото усещане, че в главата ми нещо се отмести даде простор на сподавен ужас. Както тогава…

Слязох и с подкосени колена се приближих до дърветата през навлажнената от росата ливада. Затвори очи и чух зад себе си грохота на колите по бетонната лента. Или шумеше в главата ми? Напредвах крачка по крачка и тогава се реших да отворя очи. Стоях точно пред дебелия колкото шия брезов дънер. Кората висеше сиво-бяла и разкъсана. На височината на коленете и на гърдите брезата беше наранена като с брадва, полегнала на една страна, с изсъхнали клони. Бяха минали две години. Зимната буря ще повали ненужния ствол. Може би. Прокарах треперещи пръсти по нащърбеното дърво.

С бясна скорост косо през ливадата. Страхотен удар на това място. И изведнъж — завеса. Нищо повече. Болест и мъртъв спомен. Рут и малката Беате — също мъртви. По моя вина?! Ударът на осъзнаването дойде много по-късно…

Претрепан от ежеседмичната гонитба на пари, изнервен, превъзбуден, аз исках да докажа на жена си, че все още съм във форма. Та значи — излет до Боденското езеро в края на седмицата. На кормилото с една-единствена мисъл: бързо към целта, бързо! Там се мержелеят спокойствие, разтоварване, там няма да те тормози повече въртележката в главата. Автомагистралата… само един час още. По-бърже! Моторът не знае що е стрес. Никаква почивка, остани в пълна форма при надбягването в края на седмицата. Дъжд, вятър, приспивното бръмчене на мотора и изведнъж всичко се завърта. Колата, небето. Мощен удар — край…

Психолозите задълбаха до крайност в изследванията си и извадиха на показ душевните ми вътрешности. Напразни усилия. Въртях се в кръг като сомнамбул. Исках да се отърся от вината си. Безсмислена борба. Загубих приятелите си всички до един, те бягаха от мен и от нещастието ми.

Ритнах брезата вбесено. Ако стъблото й би било не по-дебело от ръката ми! Връхлетялата кола щеше да го прекърши, да го прегази и да спре в храсталака.

Що е вина? Бях ли виновен изобщо? Въпросът си остава открит, но аз бях дал на вината правото да ме мъчи. Цели месеци, години.

Върнах се обратно. Инка се беше настанила удобно на седалката ми. Взех я в ръце, погалих меката й козина и тя прие това одобрително. Мъркането и ме успокои и аз я поставих нежно на задната седалка. Тя се протегна блажено и заудря игриво с опашка по каталога на Бьорних. Сръбнах глътка кафе от термоса. Беше ме обзело страхотно равнодушие. Край, свършено е, защото нищо не може да се върне назад. Дойде ми наум преценката на Софи Шертел за живота:

… всички мъки и борби завършват в нищото, в смъртта. Всичко върви нататък от самото начало, всичко е просто безполезно…

Не! Отчаянието ми умря, аз обаче съм жив. И тъй, животът продължава. Пътуването — също.

Запалих мотора й завих към автомагистралата.