Паул Елгерс
Котката със сините очи (17)

В Криминалния комисариат ме оставиха на първо време в един ъгъл и не бях удостоен ни най-малко с вниманието на двете секретарки. Сетне се появи Алфонс с раболепна стъпка и каза, че съм търсена личност. Заведе ме в някаква стая. В нея имаше: маса, на която бяха поставени кесия и пистолет със заглушител, мъж с изподрано лице и лейкопласт на дясното око, криминалният комисар Хартунг и един униформен човек с фигура на тежкоатлет. Майер извади кирливата шапка от кесията и я нахлупи на мъжа. Шапката му беше таман.

— Разпознавате ли в тази осакатена фигура любезния господин, който хич не си пада по котки? — запита старият Юп.

— Това е той — отвърнах аз.

Типът освирепя, настоя за адвокат, защото живеел в правова държава. Освен това жилището му било с балкон и снощи там се подвизавали котки, които вдигнали шум. Той се нахвърлил върху тях с метла и тогава на главата му скочил котаракът, който го подредил така. А аз трябвало най-напред да докажа, че е бил в гаража ми и че моята котка го е издрала. А шапката? Смешно! Тя щяла да стане на твърде много глави. И пистолетът там на масата виждал днес за първи път. Той нямал разрешително да носи оръжие, следователно било невъзможно да притежава какъвто и да било пистолет. Не, отсега нататък нито дума повече, ако не дойде адвокатът му!

— Отведете го! — изрева Хартунг. А на коридора, все още много ядосан, той каза: — Така, а сега искам да чуя магнетофонния запис! Тишина! Никой да не ме безпокои! — Последното се отнасяше за двете секретарки в преддверието, те снишиха главици.

И още веднъж близо час звуча гласът на Шертел. Гласът на един мъртвец. Последно изречение — клавишът с надпис „стоп“.

— Дълга история. Защо ви я разправи? Откри ли нещо вече, Майер?

Мисля, че да, шефе. Шертел не е имал понятие, че ние вече не го подозираме в убийството на Люмиер. Разговорът на Корина Бьорних с господин Керстен, нейното признание, че в деня преди убийството е информирала Форестие за фалшифицирания Ван Гог във вилата на леля й, ни наведе на нови размишления. Да не би да е уличила Форестие в убийство, за да прикрие Шертел? Но защо? Той не е имал никакви подбуди да убие старата дама; неговата картина, превърната чрез фалшификация в произведение на Ван Гог, е била изчезнала, продадена на трето лице чрез Люмиер. Шертел е идвал още веднъж във вилата след седемнайсет часа, а ние знаем, че по това време Люмиер вече не е била между живите. Но той не знаеше, че по тази причина ние не сме го заподозрели в убийството й. Ами ако го е зърнал някой от съседите? Как да докаже, че не е виждал вече старата дама жива? Нямаше алиби нито за времето, когато е настъпила смъртта на Люмиер, нито за момента, когато е бил убит Форестие, защото единствената му свидетелка бе мъртва. Изплашил се е, скрил се е във вилата на стриптийзьорката, почувствувал се е „сам в лодката“. И пожела да дойде тук и да даде показания, но не като човек, заподозрян в убийство. Не, преди това реши да излее сърцето си пред познатия нам господин Керстен и чрез този посредник да ни подготви за това, че е невинен. И тогава трябваше да узнае от господин Керстен, че името на убиеца е известно на криминалната полиция — а именно Форестие. Сигурно Шертел го е било страшно яд на самия себе си.

— Той нямаше никаква полза от цялото това хитруване — рече криминалният комисар Хартунг. — Сигурно щеше да стигне дотам, да твърди, че Форестие е прерязал телефонния кабел. Тогава на този човек щеше да му е спукана работата. Никакво непредумишлено убийство, а добре обмислено престъпление. Смятал е, че ако назове двама убийци, няма да си има прекалено големи неприятности заради фалшифицирания Ван Гог.

— А убиецът на Форестие е застрелял и Шертел, което остава само да бъде доказано. По собствените ви думи, шефе.

— Глупости! Невъзможно е да е бил той — сопна се Хартунг. — Вбесен съм от самия себе си, защото заради това „невъзможно“ тепърва ще трябва да си отварям очите за нещо. Но вече започвам да се сещам каква е работата. Убиецът на Форестие не може вече да ни избяга, а убиецът — или убийцата — на Шертел си обядва сега кротко и се чувствува в безопасност като в банков сейф. — Той замълча, смачка угарката от пурата си в пепелника с изражение, сякаш унищожава скорпион. Сетне се ухили насреща ми: — Хайде, разкажете ми още веднъж съвсем точно как е бил оскубан този Гунтроп.

Аз извадих една бележка.

— Веднага след аудиенцията си записах най-същественото. Анет Люмиер дала уверения, че майка й, французойка по произход, е била икономка при някой си доктор Гаше в селото Увер-сюр Оаз. През 1890 година Винсент ван Гог е прекарал два месеца у този доктор. Бил е душевно болен и е рисувал непрекъснато с най-голямо увлечение. Картината с букета цветя върху масата и момичето на прозореца бил подарил тайно на икономката, сиреч на майка й, казала Люмиер. В края на юли 1890 година Ван Гог се застрелял, а икономката запазила неговия подарък и през 1908 година я завещала на дъщеря си Анет, бъдещата придворна актриса.

Изглежда, Люмиер е изпълнила съвършено последната си роля и е убедила Фридрих Гунтроп в собствената си достопочтеност и в произхода на картината от Ван Гог. Ловка измама, при която става дума за 400 000 марки! Под гаранцията на научнообосновани експертизи. Каква великолепна постановка: всекидневната на една прочута някога актриса, която с мъка на сърцето, подчинявайки се единствено на крайната нужда, продава един шедьовър на Ван Гог, който е бил собственост на покойната й майка… При подписването на договора за покупката Шертел само е стъкмил документите, нищо повече. Великият Гунтроп е бил оскубан независимо дали е усетил прословутото излъчване или не.

— Точка по въпроса, край — каза Хартунг примирен. — Случаят Анет Люмиер е изяснен. Форестие е причинил смъртта на старата дама. Един встрастен към наркотиците художник, подстрекаван от любовницата си, който, изглежда, се е впуснал в голямата измама само заради печалбата. Ако Шертел беше дал навреме петдесетте хиляди марки на Форестие, когото сигурно е смятал да лиши от пая му, може би той и Люмиер щяха да са още живи. Може би… Мъртвите не могат да говорят. Гунтроп също не би ни разказал нещо повече от тях. Явно той възнамерява да се направи, че вярва в автентичността на картината. Налице са експертизите, налице е и невъзможността за категоричност при оценката на творби от стари майстори. А в края на краищата си е негова лична работа как ще купи една картина и колко ще заплати за нея. Корина Бьорних би могла само да потвърди записаните на магнетофонна лента показания на Шертел и да утежни или не положението на доведения си брат. По всяка вероятност сега тя ще откаже да даде каквито и да било показания. Личните й връзки с този брат, а и с леля й са доста загадъчни. И още някои неща. — Той вдигна слушалката и поиска да го свържат с някакъв д-р Мюлер, получи връзка и запита: — Приключи ли аутопсията, докторе? — записа си нещо на една хартийка, поблагодари за справката и затвори. — Съдебномедицинското заключение е, че Шертел не е пил бира. Нито глътка! Преди да умре, е изял две хлебчета с шунка. През времето между два и половина и три часа.

— Извинете, шефе, Шертел може би си е сипал бира, но е сръбнал малко и е изсипал твърде студената за него напитка. Празната чаша е оставил на мивката.

— И после е взел две хлебчета с шунка от хладилника, изял ги е и веднага след това се е застрелял? Не, не, Майер. Ако се беше занимавал с бирата, по чашата и по шишето щеше да има отпечатъци от пръстите му.

— Отпечатъци няма. Това е факт — призна Майер.

— И нито капчица бира в чашата! Би трябвало да приемем, че Шертел е измил грижливо чашата и освен това дори я е избърсал и с кърпа. Би трябвало да приемем… че самоубийците изпадат в шантави настроения. Засега липсва всякаква следа от присъствието на второ лице в кухнята. Накратко: самоубийство на един крайно държащ на реда човек, който може да търпи само измити и избърсани чаши на мивката. Но никой не е толкова голям чистник, че да лъска като ваксаджия една отворена бирена бутилка! — Хартунг се надигна внушително. — Предстои ни много работа, Майер. Аз лично ще проверя алибито на сестрата и брата Бьорних и на доктор Лудерер за времето от 1:45 и 3 часа през нощта. Вашата задача за днес следобед и вечерта ви е известна. — Той ме погледна разсеяно. — Разрешено ви е да придружите господин Майер, ако имате желание и пари. За сам човек една стриптийзьорка е може би прекалено изтощителна. Е, добре, ние двамата с вас ще се виждаме и занапред. Няма да ви изпускам от очи, също като Гунтроп, господин проучвател на общественото мнение. — Той се ухили и замижа с едното си око.

Върнах му плика с цветната снимка и го попитах вежливо дали ми е разрешено да понаплескам д-р Клагеман и да го запитам с кого е бъбрил за снимката. Старият Юп ме предупреди да оставя на мира този отзивчив господин. Майер щял да си поприказва с него и да протоколира казаното.

— Жалко — въздъхнах аз.

Алфонс ме изпрати до входа.

— Довечера в двайсет часа. Тъмен костюм. Прясно избръснат, обувките да лъщят. Ще дойда да те взема. Всичко хубаво, Ханс.

Обядвах гулаш с макарони в един снекбар. Макароните не бяха по-меки от връзки за обувки, а гулашът напомняше на вкус за универсалния сос „Маги“. Завлякох се до къщи пеш, слънцето припичаше, но хората бяха с бледи и напрегнати физиономии, а аз — много уморен. Пътем купих един голям салам, четвъртинка рибена салата, бутилка джин и пакетче черен пипер.

Госпожа Зайделбаст беше излязла. Инка изпълни програмата си за приветствено умилкване и получи цялата рибена салата наведнъж. Аз се излегнах на канапето, исках да си почина, затворих очи. Имаше куп неща за обмисляне, ала в главата ми беше само Корина, видях я отново как седи край масата и ме убеждава. Изпратил я брат й, а тя го послушала, защото и на нея й се искало да узнае какво ми е разказала госпожа Шертел. За Форестие и за нея самата, а може би и за ключовете от вилата. Но госпожа Софи не е предала своя Йоханес, смятала е, че е надалеч, в Париж, а Корина е ядосана и държи в ръка един пистолет маузер и се прицелва в мен. Не, не Шертел е този, към когото тя насочва оръжието! Ококорих очи и видях, че съм сам в стаята. Глътнах едно хапче за сън и веднага престанах да мисля за каквото и да било.