Паул Елгерс
Котката със сините очи (16)

Седеше зад писалището си неподвижен като скала очакваше съобщението на Лесих за изпълнението на заповедта. Мене, все едно че ме нямаше.

Майер се появи отново. Беше бледен.

— Шертел лежи в кухнята на вилата с куршум в главата!

Старият Юп изкрещя разпорежданията си. Аз му държах палтото, а той ме сряза:

— Ще дойдете с мен и по пътя ще ми докладвате каква сте я свършили вчера у Гунтроп.

По пътя до бензиностанцията разказах всичко за посещението ми у мултимилионера, макар и да си мислех: всъщност в момента е много по-наложително да информирам Хартунг за подслушания от мен разговор във вилата.

— Значи сте успели да убедите Гунтроп, че е купил фалшифициран Ван Гог — каза Хартунг. — Смята ли да заведе дело срещу измамниците?

— Не възнамерява да ги даде под съд. Страхува се публичното си злепоставяне, така да се каже. Да попаднеш в мрежите на фалшификатори — нима подобно нещо може да се случи с такъв прочут познавач на изкуството като Гунтроп! Старият лешояд беше така любезен да ми предложи по петстотин марки месечно в продължение на една година, за да не издрънкам нещо за фалшифицирания Ван Гог, притежаван от владетеля на замъка Хоенфелз — нито в частен кръг, нито публично. Хартунг разтри коляното си и каза:

— Ако бяхте приели това предложение, нямаше да ми кажете за него, а?

— Мисля, че да. Та значи отказах, като поблагодарих, обаче най-тържествено го уверих, че няма да разтръбя нищо. Той ми стисна ръката със същата тържественост и каза: „Младежо, аз няма да ви забравя“.

Майер подсвирна през зъби:

— Тоя човек може да си позволи да пропилее неколкостотин хиляди заради репутацията си, шефе.

 

 

На неколкостотин метра след бензиностанцията трябваше да завием по затвореното за транзитно преминаване шосе, което завиваше стръмно нагоре към вилите, край гората съзряхме служебната кола на инспектор Лесих и продължихме още малко по-нататък. След което спряхме срещу вилата редом с автомобила на дежурната комисия за оглед след убийства. Лесих ни пресрещна и докладва. Строен мъж между четирийсет и петдесет. Палто от гладка кожа, тъмна спортна шапка. Имаше крайно недоспал вид.

По застланата с чакъл алея стигнахме до отворената врата, Хартунг, Лесих и Майер отидоха в кухнята, всички останали трябваше да останат навън. Почувствувах се твърде излишен, заразхождах се из градината като си мислех кой ли е застрелял Шертел, без да стигна до някакво заключение. Криминалният комисар знаеше за тримата среднощни посетители на Шертел, Лесих му беше докладвал за пристигането и отпътуването им. Братът и сестрата Бьорних и д-р Лудерер — никой от тях не е могъл да застреля Шертел обаче. В присъствието на двама свидетели! Или тримата са действували заедно? Това ми се стори невъзможно. Корина и Хайнц Бьорних не бяха съюзници… Оставаше непознатия, който беше убил Форестие и бе наел маскирания нападател. В такъв случай сигурно е знаел, че Шертел смята „да го изпорти“, както се беше изразил Майер. Но как и кога се беше добрал до вилата, без да го забележи инспектор Лесих, който през цялата нощ е бил наблизо?

Върнах се назад.

Хартунг и Майер бяха застанали в коридора.

— Самоубийство. Поне така изглежда — ми каза криминалният комисар с гняв в очите.

— Поне така изглежда — повтори Майер провлачено.

Лекарят дойде, удостои ме с един презрителен поглед и зашепна с Хартунг. Успях да прекрача прага на кухнята. Мъжете, които издирваха следи, работеха усилено. Двама се бяха надвесили над мъртвеца.

— Автоматичен маузер, калибър 7,65 милиметра заглушител — дочух аз. Бях настъпил някакъв нащърбен или лепкав предмет и повдигнах десния си крак. Нещото се беше впило здраво в подметката ми.

Майер се поднесе:

— Свърши се твоята, Ханс. Тоя път не си първи на местопрестъплението.

Повдигнах още веднъж крака си и изчоплих от подметката си малка, назъбена околовръст тенекиена капачка. Не знаех какво да я правя и я пъхнах в десния джоб на сакото си.

— Непременно трябва да говоря с криминалния комисар — казах аз.

Той ми отговори, че старият Юп си имал в момента достатъчно работа. По-добре щяло да бъде, ако почакам в колата, докато свърши целият този панаир.

— Трябва да говоря с него — упорствувах аз — и ти трябва да присъствуваш, Алфонс. Та аз бях тук снощи. Бях седнал на верандата, подслушвах и дочух какви ли не работи.

— Човече божи — и се сещаш за това чак сега?

Гласът на Хартунг бе леден, когато ме попита:

— Защо премълчахте пред мен, че сте последвали Шертел? Какво сте си въобразявали, а?

— В никой случай не ми е минало през ум, че ще се самоубие. Ако беше дошъл в десет часа и го бяхте разпитали, щях да му кажа право в лицето какво съм дочул от разговора му с неговите посетители. А по пътя вие ме питахте за Гунтроп…

Той каза, че не вярвал на нито една моя дума, че само съм му създавал ядове и вече го боляла жлъчката.

— Не съм съдействувал на убиец, защото Шертел не е застрелял Форестие — отговорих аз разгорещено. — А вие, вие все още сте ми длъжник, господин криминален комисар. Защото можеше и да съм вече мъртъв, така да се каже — ако не беше котката. А със смъртта си щях да съм заплатил прекалено скъпо за моята готовност да ви помагам.

— Да, да, котката, какво смело животно. Поблагодарете хубавичко на госпожица Корина — изръмжа той. — Имате ли в запас още някоя и друга изненада, господин проучвател на общественото мнение и детектив любител? Майер, вгледайте се добре в господин Керстен. От такова дърво се извайват бъдещите криминални автори!

Алфонс се ухили.

— Вчерашният ден в Дюселдорф, после — нападението в гаража, след което е трябвало да излезе на глава с Шертел и в края на краищата не е могъл да мигне половината нощ. Може би малко се е пообъркал, когато беше съобщено за насилствената смърт на Шертел, шефе.

Хартунг ми се сопна:

— А може би само сте сънували цялото това седене на верандата? Снощи имаше пълнолуние — да не би да сте сомнамбул, Керстен?

Отидохме в голямата стая с двата панорамни прозореца към верандата. Майер нави щората.

— Нито съм сънувал, нито съм лунатик. Бях седнал вън върху купчинка шума, а този прозорец успях да изтикам нагоре с няколко сантиметра, защото щората не е закрепена и може да се бръкне отдолу — казах аз.

Майер провери.

— Така е, шефе.

— Разкажете най-после за какво си говориха четиримата — измърмори Хартунг.

И тъй, заразказвах с припрени фрази най-същественото: Предвидената за Форестие сума за запушване на устата на стойност 50 000 марки… Настояванията на Корина да й каже името на убиеца му и да й върне двата ключа от вилата на леля й… Отказът на Шертел и заплахата да се разприказва за търговски прийоми на галерията Бьорних… Готовността му за компромис, при условие че Корина обяви за неверни показанията си за фотографираната от нея картина. И накрая предложението на нейния доведен брат да скрепят под писмена форма задълженията, с които се обвързват взаимно…

— За тази цел: оттегляне в някаква стая, в коя имало пишеща машина…

Криминалният съветник бе застанал до прозореца и ме слушаше.

— Отпред има малка уютна стая — каза Майер. По стените — снимки на стриптийзьорки. Не е неприятна. Там наистина има пишеща машина със свален капак.

Хартунг се обърна към него:

— Има три възможности, що се отнася до тази прословута спогодба между четиримата. Е, господин инспектор от криминалната полиция?

— Първо: Лудерер е оформил това неофициално споразумение и участниците в него са го подписали и са си стиснали ръцете. Второ: не са стигнали до единодушие и са се разотишли вбесени. Без да си стиснат ръцете. Трето: другите трима са принудили Шертел се самоубие.

— Добре. Налице са три личности, които могат да ни дадат обяснения за това. Частиците барут около огнестрелната рана доказват, че изстрелът е бил даден от разстояние между два и десет сантиметра. Върху пистолета маузер има отпечатъци само от пръстите на Шертел. Пил ли е бира? Това ще бъде от голямо значение. Странно — нали беше настинал… Но половин бутилка бира стои все още върху хладилника — а на мивката има една добре измита чаша. Наистина странно — потърка той голата си глава.

— Не мога да разбера защо е трябвало да се самоубива — казах аз. — Ако са се разбрали, не е имал никакво основание да се отчайва, а ако Корина е отказала да се съгласи с искането му и тогава той се е заинатил и е дал пътя на неканените си гости, без, разбира се, да назове името на убиеца на Форестие, пак не е имал основания да си тегли куршума след всичко това. Смятам също така за невъзможно другите трима да са го принудили да стори това! Прекалено се бяха изпокарали един с друг.

— Убиецът на Форестие, хо, хо! — разсмя се Хартунг и доби вид, какъвто никога не е имал пред мен: устата му зяпна като отвор на пощенска кутия, топчестите му бузи дръпнаха ноздрите му нагоре, веждите му увиснаха като козирки над присвитите му очи и затрепкаха нагоре-надолу, а в челната част на плешивината му се очертаха три криви бръчки. — Защото не е искал да издаде неговото име, без да получи предварително отплата за това от партньорите си? Защото те все още са го подозирали и той е трябвало да им представи доказателство, което да не оставя никакви съмнения в личността на убиеца. Никакви съмнения — следователно самият Шертел не е бил още напълно сигурен! — Той ме сграбчи за раменете и ме разтърси. — На мен постепенно започва да ми просветва. Все още ми липсва яркият проблясък. Вие сте поели известен риск, господин Керстен, защото е можело и за вас всичко да завърши така зле, както и за Шертел. — И отново придоби сериозен вид, обръщайки се към Майер: — Официално съобщение за печата: самоубийство. Журналистическата паплач ще бъде скоро тук, но няма много да ни разпитва. Самоубийствата вече не са шлагер. Почти всеки ден в нашия красив град пет-шест души слагат сами край на живота си. Вие сте напълно прав, Керстен: за нас това е и ще си остане убийство, което обаче трябва да бъде доказано въпреки цялата хитрост на убиеца. С тези думи ви задължавам да пазите мълчание, господин Керстен.

Старият Юп нареди на Майер да ме заведе до колата, а на мен — да си седя вътре, докато не бъда повикан, като Майер трябвало да се върне заедно с комисаря Лесих.

Настаних се удобно на задната седалка. Шофьорът не бе особено разговорчив. По едно време надникнах през рамото му. Беше се вторачил в някакъв криминален комикс, облизваше час по час устните си и беше далеч от заобикалящите го проблеми, това се и очаква от съзерцателя на комикси.

Журналистите се довлякоха, бандата им беше съвсем малобройна. Полицаите спряха достъпа до двора и улицата и си даваха важност. Не ми се наложи да чакам повече от половин час. Хартунг и Майер се явиха пред журналистите съвсем за кратко. Самоубийство — незначителен интерес… Появиха се двама души с носилка. Трупът на Шертел беше завит с одеяло.

 

 

По обратния път към префектурата криминалният комисар демонстрираше помрачняло изражение, а и Майер нямаше кой знае колко весел вид.

— Какво отговори Шертел на госпожица Бьорних, когато тя му поиска двата ключа от вилата? — ме запита Хартунг.

— Каза, че не били у него. Убиецът на Форестие сигурно ги бил открил у мъртвия и ги отмъкнал. Обаче на записа Шертел признава, че Форестие му връчил ключовете.

— А Форестие ги е получил от госпожица Бьорних — допълни Майер. — Напразно ги търсих във вилата на стриптийзьорката.

— Какъв е изводът, като се изхожда от предпоставката, че Шертел беше убит? Е, господин инспектор от криминалната полиция?

— Убиецът му е присвоил ключовете, за да ни попречи да свържем Шертел със събитията във вилата на Люмиер.

— Грешка! Разсъждавате в обратна посока. Шертел положително не е бил пратен в отвъдния свят заради ключовете. Фактът, че убиецът е взел от жертвата си двата ключа, доказва само едно: той е знаел, че те са от „Паркщрасе“ 2. Разпознава ги и ги взема в себе си. Можем само да гадаем какво му е минало през ума тогава. Ако в джоба на Шертел са били ключовете от мазето или от тавана, то те щяха да бъдат намерени у него! Изводът: убиецът трябва да се издирва само сред лицата, които са познавали ключовете от вилата на Люмиер.

— Значи това са Корина и Хайнц Бьорних — доктор Лудерер би трябвало да отпадне — каза Майер, а Хартунг кимна.

— Това не ме засяга наистина — намесих се аз — но който и да е бил той, инспекторът Лесих трябваше да го види! Убиецът не е могъл да знае, че Шертел е следен. И сигурно не е припълзял като някой сиукс от уестърните…

— Обяснете му, Майер — изръмжа Хартунг.

— От един часа и четирийсет и пет минути нататък, след като тримата посетители напускат вилата и отпътуват с колата си, Лесих не е сметнал за необходимо да тича напред-назад из двора като куче пазач. Първият му пропуск е, че не ви е забелязал там. Нощта беше доста хладна, а и решил, че Шертел спи. Колата му била паркирана на заден ход дълбоко в храсталака край пътя. Беше дежурен от двайсет и четири часа, бил е сам в колата. Разбира се, твърди, че останал буден и щял да чуе позвъняването, отварянето и затварянето на вратата, защото бил оставил отворен прозореца на колата.

— Дремнал си е — изгълча добродушно Хартунг — и на всичкото отгоре не мога да му се сърдя. Беше крайно претоварен, но нямаше как да го сменя. Цялата криминална полиция беше претоварена. А престъпността нараства постоянно — необхванатите от статистиката случаи — и ние не можем да се оправим вече. За да насмогне поне донякъде, франкфуртският полицейски апарат би трябвало да получи още неколкостотин щатни бройки. Така стоят при нас нещата, Керстен! Убиецът не е имало защо да се промъква като сиукс. Той е оставил колата си на паркинга и е стигнал до вилата по същия път, както и вие. Не е било нужно да позвъни, ако е имал ключ или шперц. Вмъкнал се е безшумно в къщата и също толкова тихо и потайно се е измъкнал от нея.