Паул Елгерс
Котката със сините очи (10)

Замъкът Хоенфелз се оказа извън Дюселдорф. Преди да стигна до града, излязох от автомагистралата и продължих в посока Нойс, Мюнхен — Гладбах. На една бензиностанция спрях, заредих колата и попитах човека по кой път най-лесно ще стигна до замъка ей там горе. Той ме посъветва да заобиколя малко й ми обясни откъде.

— Тъй ще минете без затруднения покрай металургичния завод „Вилхелм“. По другото шосе демонстрират другарите, може би възнамеряват да тръгнат към замъка. Нали старият Гунтроп затвори завода.

Послушах съвета му.

Отляво високи фабрични комини стигаха чак до небето и бълваха черен дим. След десетина километра отбих надясно и право към хълма, на чийто връх се извисяваше масивна сграда с кули: замъкът Хоенфелз. Добре поддържан асфалтов път с много завои. Краят му — пред масивна врата от дебели железни пръти. Край нея стражева будка. Отляво и отдясно висока решетъчна ограда прерязваше пейзажа. Сенчеста градинска алея водеше от входа до самия замък.

Излязох от колата. 9:40 часът. Някакъв мъж с небесносиня униформа огледа презрително моя фолксваген, позачуди се малко на котката в него и ме запита строго дали не съм сбъркал пътя. Имаше нагли очи, а коремът му бе издут като малък балон над светлокафявия кожен колан.

Казах му, че в никой случай не съм сбъркал пътя и нека да бъде така добър да съобщи за мен на генералния консул. Тикнах му визитната си картичка под носа. Той ме остави да си стоя и се пръждоса в будката си.

Извадих от багажника паничката, бутилката с мляко и найлоновата торбичка с каймата. Забърках с пръсти яденето на Инка.

Появи се друг мъж с небесносини одежди и ме загледа подозрително. Оставих паничката и помамих котката. Инка излезе важно от колата с навирена опашка, погледна първо мен, сетне небесносиния и накрая паничката, приклекна до нея и започна да се храни.

Пазачът се почуди.

— Ама тя има сини очи! Скъпа порода, а? Да не би да е решил да я купи за дъщеря си? Отначало имаше две хрътки и ни отнеха свирепите овчарски кучета. Непрекъснато се хапеха. Когато пекинезите станаха на мода, тя си купи цяла дузина. Тогава стана една! Последното й забавление беше да разхожда с каишка по „Кьонгщрасе“ един дресиран гепард. Той й избяга в парка и трябваше да го гръмнем. Какви сцени направи тогава! Но другия месец щяла да се годява с някакъв херцог, сигурно ще се поуспокои малко. А сега и котка? Дано да се задоволи с една. Има вид на кротко животно.

Не му отговорих нищо. Паничката беше празна, Инка се възползува от случая да се поразходи. Тръгнах с нея и щом си свърши работата, я занесох в колата.

Първият пазач се появи отново и ми викна, че трябвало да отида в будката.

— На вашите заповеди! — извиках му аз в отговор.

Пазачът ми съобщи, че след малко тук щял да дойде секретарят на господин генералния консул и да ме заведе в замъка, та да съм имал любезността да дам съгласие за едно кратко претърсване.

— Защото веднъж един посетител посегна да прободе с нож господин генералния консул.

Той ме опипа.

— Може ли да задържа джобното си ножче въпреки това неприятно произшествие?

Можел съм.

В това време другият пазач говореше по телефона и аз чух как пита загрижено:

— Близо хиляда? Е, добре, нека полицията да заварди на сто метра от входа, а аз ще донеса новата табелка със забраната.

Той затвори телефона, взе от ъгъла дълъг заострен прът, от едната страна, на който беше закована бяла табела. На нея с тлъсти черни букви беше написано: „Частен имот, влизането забранено!“.

— Докато се домъкнат тук, дъхът им ще секне — каза той навъсено. — Трябва да вдигнеш под тревога групата, Фреди.

Сетне нарами пръта.

— Сигурно са повече от хиляда — предупредих го аз.

— Покрай тях ли минахте? — запита той.

— Не директно. Но хиляда не са малко. Само двама души ли сте тук?

— Десет караулни будки с по двама души. Когато стане сериозно, винаги се концентрираме. Обаче никога не е ставало действително сериозно.

— Стар войник, ако мога да си позволя да запитам? Веднага си личи.

— Ветеран, старши фелдфебел. Германски кръст, златен. Наистина сега не важи вече кой знае колко… но все пак.

Това „все пак“ той изръмжа заканително.

— Почетна задача е да защитаваш живота на един виден мъж от гнева на тая паплач — изрекох аз въодушевено.

— Ако можеше само да ги спипаме тия както трябва…

Заоглеждах го като противно насекомо. Все още неизтребени, все още опасни и все още годни за бившия военнопромишленик Фридрих Гунтроп!

Появи се секретарят. Много вежлив, много изискан, с тъмен костюм на бели райета.

— Доктор Ритер. Господин Керстен, позволявам си да седна във вашата кола. Генералният консул Гунтроп ви очаква след осем минути.

Не смогнах да му подам ръка, а и той изобщо не ми подаде неговата. Старият ми фолксваген не го шокира, за разлика от Инка.

— Какво е това? — попита той и едната му вежда остана вдигната.

— Сиамска котка. По-миролюбива е от гепард.

Той ми хвана вяра и седна до мен.

Пазачът Фреди изпълни дълга си и отвори портата. Фолксвагенът се задави няколко пъти и пропълзя. Вдигнах дясна длан до слепоочието си и кимнах милостиво. А фелдфебелът ветеран прибра корем, застана наистина мирно и козирува стегнато. Аз се ухилих и извиках:

— Ура, по дяволите!

— Какво казвате, моля? — запита д-р Ритер.

— Извинявам се — отвърнах аз. — Имам болен стомах и от време на време трябва да си поемам шумно въздух.

Паркинг до външната стълба. Мерцедес, ролс-ройс, бял ягуар. Наместих фолксвагена до ягуара. Качихме се, без да бързаме, по външната стълба и влязохме в обширно преддверие с много кътове за сядане. Д-р Ритер ме заведе при един господин, който изглеждаше така, сякаш е натъкмен за филм, чието действие няма да се развие никъде другаде, освен във великосветската обстановка на старинни замъци: прошарена коса, бяла на слепоочията, безизразна физиономия, висока суха фигура със син костюм.

— Господин Бетке, частен секретар на господин генералния консул — представи ми го д-р Ритер и се оттегли.

Дълбоко замразена усмивка, небрежен жест с ръка от страна на частния секретар.

— Позволявам си да мина напред, господин Керстен.

И ме поведе през много врати, по мраморно стълбище и през низ от стаи. Стигнахме до малка зала в бяло и златно, край чиито стени бяха наредени овални кресла. Господин Бетке се отправи с отмерена крачка към високата врата. С кратък повелителен жест ми бе наредено да остана на мястото си. Изопнах колене, отпуснах ръце и не помръднах повече. Частният секретар изчезна зад вратата. След половин минута се появи отново, остави отворено и обяви тържествено, че господин генералният консул ме очаква.

Влязох. Голямата стая бе разкошно наредена. Копринени пердета. По стените — ценни на вид гоблени. Генералният консул Фридрих Гунтроп седеше зад грамадно ренесансово писалище с крака като лъвски лапи и държеше под око половин дузина телефони и телекс.

— Добър ден. Седнете, господин Керстен — рече той с познатия ми вече леко хрипкав глас. — Вашите документи, моля, и подписът ви под тази декларация.

Потънах в креслото и веднага се почувствувах дребен и пропаднал в глъбините. От тази височина не виждах вече никакви телефони, а само плещите на Гунтроп, шията и главата му на лешояд. Протегнах се напред, подадох му ефектната кожена калъфка, поех от него един лист във формата на ДИН-А-4 и прочетох:

„С настоящето давам уверение под клетва, че не нося със себе си нито микрофон и принадлежащия към него уред за електрически запис, нито минипредавател. Освен това се задължавам да не предоставя нито дума от днешния разговор с генералния консул Ф. Гунтроп на ежедневниците или на някой масово разпространяван вестник или специализирано списание, както и за предавания по радиото или по телевизията.“

Подписах се със замах, пресегнах се отново, размених листа с формат ДИН-А-4 срещу кожената калъфка и потънах отново в глъбините на креслото.

Гунтроп се изкашля и констатира:

— При това положение можем да пристъпим към същността на работата. — Сложи си черни рогови очила и прочете: — Защо един милионер събира съкровища на изкуството?

Сетне вдигна глава и се втренчи в мен.

— Да, така гласи главният въпрос, господин генерален консул — казах аз.

— Добре. Главният въпрос значи. Ето моя отговор, така да се каже…

След тая думи няколко минути не последва нищо, подир, което чух следното:

— Събирам произведения от стари майстори на живописта, първо, защото това ми доставя удоволствие и мога да си го позволя. Второ, защото това лично удоволствие съчетавам с висшата мисия да спася от продажба отвъд океана непреходни стойности, плод на европейска изкусност. Трето, защото съм на мнение, че в моята галерия, снабдена с най-модерните технически постижения, старите майстори са защитени от разруха поради вредни въздействия на околната среда много по-добре, отколкото в стари, влажни музеи или разни галерии, лишени от каквито и да било климатични инсталации и тям подобни. — Той замълча за малко, преди гласът му да прозвучи почти благоговейно: — Четвърто, защото се гордея, че в мое лице един гражданин на Федералната република притежава най-голямата частна колекция от стари майстори в Европа. След смъртта ми германският народ ще стане пазител на тези художествени съкровища, така да се каже…

Край.

Той си свали очилата и се взря със странно прехласнато изражение някъде отвъд мен, в някакви въображаеми далнини, вече виждайки сигурно как германският народ съхранява художествените съкровища на увековечения мултимилионер Фридрих Гунтроп. Как си я мислеше той тази работа всъщност? Завещание с грамота за дарение на народа, германския? Замъкът Хоенфелз — храм за поклонение? Не, хората като Гунтроп никога не са давали нещо даром. Разглеждане без входен билет, това наистина би било върхът на всичко. При условие че адвокатите на наследниците няма да прибегнат до някоя машинация…

Той дойде отново на себе си, глътна някакво хапче и пи вода след това.

— По този начин вашият главен въпрос получи отговор, ще ви го дам писмено, така да се каже — изхриптя той. — А сега идва ред на моя главен въпрос: Какво възнамерява да стори вашият институт? Искам да съм наясно.

Аз се изправих като пружина и с изискани фрази изразих благодарността си за направилите ми изключително впечатление откровения на господин генералния консул във връзка с моралната му и художествена отговорност като колекционер на непреходни ценности на човешката култура, които по възхитителен начин ще бъдат достъпни за всекиго. Казах, че германският народ наистина дължи благодарност на един такъв милионер. О, да! Добре си развързах езика, съвсем му отпуснах края.

Гунтроп глътна второ хапче, придаде си незаинтересован вид и ме прекъсна:

— Отговорете на въпроса ми!

Аз продължих да разправям каквото ми попадне за това, че „Веритас“ подготвял списък от въпроси за изкуството и за търговията с художествени произведения, като между другото щял да бъде интервюиран и шефът на франкфуртската галерия Бьорних и в един каталог на тази известна по цял свят фирма щял да бъде публикуван резултатът от това допитване, без да се посочват имената. Изказах мнение, че може би господин генералният консул все пак ще реши да даде разрешение за отпечатването на отговора му на въпроса, „Защо един милионер колекционира съкровища на изкуството?“, който е еднакво интересен както за обикновените любители на изкуството, така и за специалистите.

Моят водопад от думи секна, повече нищо не ми идваше наум. Нима нямаше да намеря начин да отворя въпрос за Ван Гог?

— Подготвеният за печат текст да ми бъде представен — заповяда старият лешояд. — Господин Бьорних е почтен човек. Ще дам одобрението си или ще направя възражения, така да се каже… Желая ви приятен ден, младежо.

Писменият текст ми беше връчен и аз се заех да го сгъна грижливо, без да бързам. Значи всичко бе напразно! Бяха ме отпратили вече. Докато мислех напрегнато дали да се осмеля да се захвана за името Бьорних и да спомена за леля му, обгърнах с поглед стаята. На стената без прозорци отдясно, чиято долна половина беше покрита с широк гоблен с ловни сцени, висеше картина с маслени бои. Багрите й проблясваха матово на светлината, която се процеждаше през наполовина спуснатите пердета на отсрещната стена. Ваза с цветя, момичето на прозореца… Фалшифицираният Ван Гог!

Поклоних се и казах:

— Позволявам си също да пожелая на господин генералния консул приятен ден и още много други приятни дни при най-добро здраве.

Престарелият колекционер и пазител на непреходни и все по-поскъпващи съкровища на изкуството беше натиснал вече копчето. Вратата зееше отворена, частният секретар стоеше, придържайки я, и ме очакваше.

Спрях се насред път, сякаш едва сега бях забелязал картината, направих колебливо още няколко крачки и полуобърнат застанах, сочейки я.

— С ваше разрешение, господин генерален консул — това отлично копие на Ван Гог ме възхити неотдавна в дома на лелята на Бьорних, търговеца на картини. Там тя не изпъкваше така добре. Тука обаче…! Човек би могъл наистина да я вземе за оригинал.

— Как… какво? Как се казва тази… тази леля? — изхриптя Гунтроп.

— Анет Люмиер. Колекционерка на копия от стари майстори. Старата дама беше убита преди няколко дни. Ужасно!

Мълчание. Чух как дъхът му свисти.

— Бетке, всичко е наред, така да се каже…

Вратата се затвори безшумно.

Генералният консул стана и тръгна бавно към мен.

— Нямате капка срам! Да не би да искате да кажете, че този шедьовър, купен от мен преди три дни, не е истински Ван Гог? Аз платих за него 400 000 марки! Само веднъж са се опитвали да ме измамят с един фалшив Гоген. Във Филаделфия. Смазах мошеника напълно, така да се каже… — Беше вбесен, взе да тършува в джоба си, намери хапчето, глътна го. — Та къде сте видели този Ван Гог.

— Моля за извинение, господин генерален консул, но видях картината във Франкфурт. Точно у тази стара дама, лелята…

— Къде? Точният адрес?

— „Паркщрасе“ №5. Една стара вила.

Това го довърши. Треперещите му ръце се сгърчиха. Властна фигура, тъмен костюм, бяла жилетка. Зелените домашни пантофи правеха странно впечатление наистина. Сигурно на стария милионер все му беше студено на краката. А понеже иначе постоянно се мъдрееше зад писалището си, можеше да си позволи и пред посетители това средство за стопляне на краката.

— Приемам, че сте видели там този Вая Гог. Ван Гог — разбирате ли, никакво копие! Имайте предвид, че усещам телом и духом излъчването на един шедьовър. Водя вътрешен диалог със стария майстор. Това е присъщо само на избраници. Вие нямате думата, младежо.

Беше много ядосан.

В това време се бях приближил стъпка по стъпка до картината и той неволно ме беше следвал. Сега стояхме точно пред шедьовъра на Форестие. Извиних се, дълбоко разкаян. Щом е така, старата дама от „Паркщрасе“ е сметнала поради обяснимо незнание — по липса на усет за неповторимото излъчване — един истински Ван Гог за копие или дори за имитация. Поздравления към господин генералния консул, че се е сдобил с този шедьовър…

— Може би е искала да запази в тайна каква ценност притежава и затова ви е казала, че е копие. — Гунтроп се изкиска дрезгаво. — Но на мене ми беше достатъчен само един поглед, за да усетя излъчването, така да се каже…

— Тя е мъртва, господин генерален консул. Беше убита, и то заради картината, предполага полицията. Във вестника пише, че бил откраднат и един Ван Гог. Разбира се, може би изобщо не става дума за тази картина тук, така да се каже…

Последните думи ми се изплъзнаха съвсем неволно и аз прехапах устни притеснено.

Не! Какви ги разправяте? Ще се наложи да информирам франкфуртската полиция.

Изражението му се беше променило. Беше се смъкнала маската на господар на огромен концерн. От загрижеността неумолимите му черти и ъгълчетата на устата му се бяха отпуснали мъченически.

— Младежо, вие говорите непрестанно с недомлъвки, а аз ви изслушах, защото… така да се каже… — Беше извън себе си, очите му сълзяха, разпери ръце, стисна юмруци и ми се сопна с пронизителен тон: — От този Ван Гог още изобщо няма копия! Това е неизвестно досега произведение на майстора! Експертизите го потвърждават.

Възползувах се от шанса си. Ново извинение и вече държах в ръка портфейла си и разказвах припряно, че сестрата на господин Бьорних е фотографирала няколко картини на своята леля — на тази стара, вече мъртва дама от „Паркщрасе“, включително и на обявения по-късно за откраднат Ван Гог. Та тази снимка щяла да даде пълна увереност на господин генералния консул. Госпожица Бьорних ми била подарила няколко фотографии, защо да не погледнем… Разбира се, успях да намеря цветната снимка.

Милионерът се взираше втренчено в картината и шепнеше:

— Усещам го. Ръката на клетия Ван Гог е държала четката. — Прехласнато изражение, дълбок унес, страхът се беше изпарил, ненавистта го беше обзела. Ах, Фридрих Гунтроп беше „обикновен човек“. Но нищо не бе убягнало от слуха му. — Я ми я покажете — изхриптя той с отпаднал глас.

Погледна я веднъж, още един път, сетне пристъпи сковано към прозореца, повдигна пердето, разгледа я, донесе една лупа от писалището, разгледа я пак…

— Няма подпис! — изрече той с пъхтене, обърна се, клепачите му се размърдаха нагоре-надолу като на кукумявка, зъбите му заскърцаха, главата му се заклати бързо-бързо. Шокът продължи само няколко секунда, сетне запристъпя към мен и запита с глух глас: — И вие видяхте фотографираната от госпожица Бьорних картина и никоя друга, господин Керстен?

— Да, господин генерален консул, в дома на лелята на брата и сестрата Бьорних, Това беше единствената картина от Ван Гог и аз я видях — излъгах го аз.

— И картината от Франкфурт е била фотографирана. Без подпис, няма съмнение, така да се каже…

Той се закашля като много стар човек.

— Господин генерален консул, необходимо е само да сравните снимката със закачената тук оригинална творба…

— Не, няма какво да сравнявам.

В сивите му очи съзрях гнева на измамения.