Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (16)

Първи юли

Прехвърлянето на Габриел се състоя днес. Жак придружи Сюзан до полуразрушеното кейче. Аз вървях от дясната й страна и я държах за ръката. Тя гореше от треската. На средата на пътя малко се разхленчи: „Не мога, не мога, виж, краката не ме държат!“ Седна на една скала. Небето бе на ивици, ослепителножълто. Пред нас островчето от другата страна на лагуната изглеждаше мрачно, враждебно, същинска гробищна пирамида. Птици докосваха водната повърхност — гларуси, гаги. Не видях обаче господарите на островчето, фаетоните с дългите червени опашни пера.

— Хайде, върви, почти стигнахме.

Тя не можеше и Жак я вдигна на ръце. Беше лекичка, същинска парцалена кукла, дългата й нощница се спускаше като ветрило към земята, късата й коса се бе накъдрила от жегата. Сякаш двамата с Жак повтаряха сватбеното си тържество. Но лицето на Жак бе сурово, със счупеното стъкло, с дългата брада и прашните си дрехи той приличаше на скитник. При кейчето забелязах тежката фигура на Жюлиюс Веран. Малко по-назад като надзирател бе застанал Шаик Хюсеин, придружен от неговия аркот. Имаше и няколко непознати за мен жени със забрадени лица и полуголи деца. Беше тихо, тържествено, витаеше някаква заплаха. Сюзан вървеше като осъдена към прогнилата лодка, която всеки миг можеше да се обърне и се пълнеше толкова бързо с вода, че се налагаше непрестанно да я изгребваме през време на краткото пътуване до Габриел.

Морето бе още на нивото при прилив, но водата вече се оттичаше през южната пролука. Докато се занимавах с изгребването, старият Мари и Жак се бореха с течението, единият на кормилното весло, другият (Жак) — изправен отпред с дългия прът. Когато се доближихме до прохода, за миг настъпи паника, Жак не успяваше да достигне дъното, лодката взе да се криви, отклони се към отточната пролука. Той стъпи върху ръба, мъчеше се да гребе с пръта и само вкарваше още повече вода в лодката. Старият Мари му викаше: „Дай, деди! Дай!“ При други обстоятелства сцената щеше да бъде направо смехотворна, но точно сега бе ужасна, трагична. Сюзан бе мъртвешки бледа под излинялото си чадърче, с глава, облегната на вързопите и навития дюшек. Мислех си за прехвърлянето на Джон и Сара Меткалф — толкова отдавна, че вече не помнех датата. Може би оня ден или миналата седмица, но със същия успех би могло да е преди година. Толкова събития се бяха случили впоследствие.

Накрая Жак предаде пръта на стария Мари и след няколко силни тласъка опряхме в пясъчната плитчина на Габриел. Разтоварването и отиването до лагера отнеха доста време. Сюзан обаче внезапно се бе съвзела, сякаш възприемаше това прехвърляне като първи етап от заминаването ни за Мавриций. Заедно с Мари пренесох дюшека. Сюзан вървеше пред нас, преметнала ръка през раменете на Жак, а черното чадърче бе разперено зад нея, все едно че бяха излезли на разходка.

Лагерът е недостъпен за пасатите, намира се в подножието на централния връх, недалеч от поляната, където са били изгорени Никола̀ и господин Турноа и където издигнах каменни грамади в тяхна памет. От онзи ден не бях стъпвал там и сега островчето далеч не ми се видя толкова страшно. Освен първоначалния лагер имаше две по-паянтови убежища, в които бяха настанени Джон и Сара и заразените кулита. Колибата, където трябваше да се приюти Сюзан, представляваше ниска стена от лава, върху която имаше надве-натри поставен покрив от платнище и шума. Жак бе приготвил и почистил всичко. Земята бе полята с „Кондис“, основата на стените бе варосана, бурените и камъните наоколо бяха внимателно разчистени. От много дни, без да споделя с никого, Жак беше се постарал да придаде почти приятен вид на това зловещо място.

Когато стигнахме до лагера, от храстите изникна някакво диво на вид същество и не без усилие разпознах Сара Меткалф. Тя се приближи и целуна Сюзан. Като че ли нас с Жак не ни помнеше. Беше много отслабнала, лицето и ръцете й бяха почернели от слънцето и саждите. Явно се зарадва на Сюзан, почти се развесели. Надуших миризмата й, странна миризма, на мръсно, на пушек, на вкиснато, отблъскваща. После ме позна. Не знаех какво да й кажа. Тя ме хвана за ръката и ме задърпа, говореше високо:

— Ела, хубаво, че дойде, надявах се да дойдеш да го видиш, току пита за тебе.

С нейния си провлечен изговор, но с ясен глас. Припомнях си я в деня на прехвърлянето, как се бе вкопчила в отпуснатия Джон, струваше ми се, че е било много отдавна.

— Тук е, ще се радва да те види. Казваше, че си му като роден брат.

Следвам я през храсталаците до втората поляна, където се намираха колибите на заразно болните. Бяхме почти на края на Габриел, между скалите се мяркаше линията на хоризонта, дългата зелена ивица на Мавриций.

— До вратата е, оттук може непрестанно да гледа своя рай. Може да гледа своя остров, сигурно е много доволен, нали разбираш.

Колибата беше празна. В края на поляната, сред хаотично разпилените скали стърчи дъска, закрепена в малка купчина черни камъни, която трепти под постоянния напор на вятъра. Върху дъската разчетох изписаните с графит име и дата: John Letcalfe, 5 7ber 1847 / 28 march 1891. Изведнъж осъзнах още преди да съм осъзнал. Стресна ме най-вече датата като нещо неуместно, немислимо. Препрочитах я съсредоточено, сякаш това бе по-важно от смъртта на Джон. Сара бе записала на дъската като дата на неговата смърт деня, когато се нанесохме в постройките на Карантината. Дали от лудост? Дали наистина си спомня деня, в който бреговата охрана ни изостави като обречени на острова? И има ли значение?

Сара Меткалф седна край гроба, вятърът брулеше косите и дрипите й. Утринното слънце грееше над прекрасното море, островчетата, полупотъналият аеролит на Стрелковия ъгъл изглеждаха толкова близки. А пред нас се простираше зеленият, огромен Мавриций със сините си върхове, увенчани от облаци. „Върхът-пастир, надянал облачен калпак.“ Стихът на Юго възкръсна в паметта ми, като че ли Сара би могла да разбере. И думите от „Пияният кораб“, които Сюзан рецитира така хубаво:

Знам мълнии и дъжд как късат небесата,

стихии и прибой; познавам вечерта,

зората светла като гълъбово ято…

Малко по-надолу от гроба, сред напуканите от ветрове и морски пръски скали, има убежище от зле скрепени сухи клони, покрити с брезент, затиснат от камъни, нещо като бърлога, като скитнишка дупка под мост. Сара бързо се промъкна вътре, шмугна се на четири крака, без повече да ме погледне, сякаш отведнъж ме бе забравила. Когато се върнах при карантинната колиба, дори не се наложи да задавам въпрос на Жак. Той промълви приглушено, за да не чуе Сюзан: „Умря след прехвърлянето, същата вечер. Нищо не можеше да се направи.“ Чувал бях Жюлиюс Веран да споменава, но не ми се искаше да го повярвам: Сара е полудяла.

 

 

Разходих се до централния връх. Слънцето вече печеше, базалтовите триъгълници бляскаха като светкавици. Габриел е много по-горещ, по-суров от остров Флат. Островчето е като скица или дори като чертеж на своя съсед. Цялото е ъгловато, начупено, в застинала лава и трънести шубраци, обкръжено от шумно разбиващите се в югозападната му страна вълни, поръбено на север от изумрудената лагуна, разсечена от дълго острие светъл пясък.

Не зная защо изпитах някакво облекчение, когато стъпихме на плажа на Габриел. Сюзан също изглеждаше безгрижна, вървеше, опряна на Жак, едва ли не се смееше. За нея минаването през Габриел беше като начало на обратния път. Сякаш ни бяха изолирали, за да ни натоварят от бреговата охрана и да ни пратят пак в Европа. А може би се наслаждаваше на опиянението от присъствието си на тази гола скала, където човек не можеше да се скрие другаде освен в паянтовите убежища — далеч от погледа на Веран и от свирката на сердаря. Като че ли тия нажежени скали и храсти биха могли да ни излекуват от болестта, от треската, от страха. Може би и ние един след друг щяхме да се поддадем на лудостта, да се присъединим към бълнуванията на Сара Меткалф с почернялото от дима лице и с очи, замъглени от взирането в недостижимия Мавриций на хоризонта!

Стигнах до самия връх откъм северната му страна. Имам чувството, че съм Робинзон в мига, когато открива границите на своето владение, заобиколено отвсякъде от безпределния океан! Поривите на вятъра ме блъскат, задушават ме. Опрял съм гръб в стара циментова платформа, тук някога е била подпората, на която са поставяли сигналните светлини. Ураганите са пречупили подпората, останали са само парчета от ръждясалата, разядена от морето арматура, подобна на кости. Склонът на върха слиза до самата лагуна. Виждам ясно през прозирната повърхност полумесеца на кораловия риф, тъмния път, по който Сурявати се отдалечаваше от остров Флат. Островът пред мен изглежда самотен и безлюден. Черните кубчета на Карантината са още по-пусти. Колко смешно, че Жюлиюс Веран искаше да отбранява всичко това — това свое царство, тия безплодни скали със спаружени от вятъра дървета, този неприветен плаж и тези бараки с безжизнени прозорци. Дали са още в постройката без прозорци до лазарета? Не забелязвам признаци на живот. Дори старият Мари е изчезнал. Двамата наблюдатели навярно са се настанили на своя пост върху вулкана, въоръжени с далекогледа и с револвера, като че ли се готви война! От Габриел Флат изглежда по-голям, вижда ми се направо безграничен, незнаен с издължения нос, който се е устремил на изток над морската повърхност и завършва с Диамантения двадесетостенник, увенчан от птици.

Гледам вулкана и се опитвам да доловя пулсиращия живот. Шото, който дебне козлетата си, затаен в храстите. Към склона — жените, заети в плантациите, поливащи ориза и бататите. Стариците и децата, тръгнали да търсят съчки за огньовете. От другата страна на кратера — влажната, топла падина сред базалта, изпълнена с бръмченето на насекомите, където жените перат под сянката на грамадния татул в студената изворна вода, разтваряйки дивия спанак и ипомеите.

Спомням си онзи следобед с Джон, неговия възторг, когато се спускахме към долчинката: „Това е истински рай!“ Събираше образци, изравяше корени, като дълбаеше внимателно около тънките им разклонения, поставяше всяко едно листо между мрежи с опъната по тях влажна плъст. Вечер на светлината на лампата отваряше буркана с формалин, от който се разнасяше воня по цялото помещение. „Меткалф, докога ще ви дишаме смъртоносната миризма!“ — викаше му Жак. А той, наклонил напред едрото си тяло, с потно от топлината на фенера зачервено лице, мажеше листата и корените със сладкарската си четка, напоена в еликсира на вечността. После бавно диктуваше названието на Сара, а тя го вписваше с графит в тетрадката като магическа формула. През онази вечер вместо ендемична индигофера открихме в една пукнатина до извора рядък образец на файлисис, дълга пъстра лиана, чието име не съм забравил — Adiantum caudatium, — както и разновидност на цитронела с остър, чувствен мирис, която също бе удавена във формалин.

Гледам извивката на вулкана, по която вървяхме дълго, чак до мрак, като златотърсачи, без да обръщаме внимание на изгарящото ни слънце. Бяхме стигнали толкова близо до Палисейд, че чувахме гласовете на жените и децата в къщите. Върна ни Рамасвами, не грубо като сердаря, просто застана насред пътя и ни загледа, без да продума. Същата вечер аз отидох при Суря сред кладите.

Гледам остров Флат, струва ми се, че той е въплъщение на миналото, сякаш съм навлязъл в друг живот, сякаш се намирам на наблюдателница извън времето; откъдето мога да забележа всяка подробност, всеки камък, всеки храст, станали свидетели на преживяното от мен. Или че сънувам от онези сънища, в които човек вижда сам себе си как се движи и върши разни неща в съседна стая през някакъв тесен отвор.

Искаше ми се да разгледам другата част, другата страна на вулкана, залива Палисейд, където е всичко важно за мен сега, Сурявати, Ананта, онова, което едновременно ме плаши и което желая. Жадувам да отида там, да вдъхна отново уханието на вечерните пушеци, сантала, куркумата, жадувам да чуя гласовете и смеховете, нежния шепот на индийския език, напевния бенгалски, урду, тамулски, кротката цафара на Шото край морето.

Само един тесен пролив ме дели от онази, която обичам, само пясъчно-кораловата ивица, прекъсвана от прилива. Седя върху циментовите останки на семафора. Назад, наляво и надясно е откритото, бурно море, там е брегът на Мавриций. Моята земя е тъй близо. Защо съм прокуден тук? Имам чувството, че съм прекарал целия си живот на Флат, че той е моята родина, че тук съм научил всичко, че преди това не е имало нищо и че нищо няма да има след това.

Сълзи пълнят очите ми. Вие ми се свят, гади ми се. Такава жажда. Треската прекършва крайниците ми и плъзва с хладния си дъх вътре в тялото ми. Зная — Шитала Студената, владетелката на тия острови, вещае появата на бог Яма.

 

 

Прииска ми се да се хвърля в прозрачната вода и да плувам до другата страна, до кейчето. А знам, че нямам вече сили. Течението, което се образува през пролуката, не може да бъде преодоляно, ще ме отнесе в открити води, а вълните ще ме запокитят върху остриетата на рифа. Ладията не се вижда, скрита е в бататраните край бараките на Карантината. Стара, прогнила лодчица, която пропуска вода отвсякъде, ала без нея няма как да достигна отсрещния бряг. Старият Мари навярно е седнал на сянка до лазарета и си дъвче бетела. Просто усещам безизразния, лишен от очаквания поглед на поразените му от глаукома очи. Може пък всички да се заблуждаваме. Може би не сердарят, не Веран и дори не Патриарха ни задържат тук, а лодкарят с упоритостта на слепец.

А аз бленувам на моята наблюдателница, докато полека започват да ме побиват тръпки от треската. Бленувам за Суря — такава, каквато я видях първия път, когато вървеше по скалата сред водата на лагуната, тъничка и лека, като богиня. Искаше ми се да се появи пред мен сега, да извикам името й, а вятърът да отнесе моя зов до нея. Там, на озарения от слънцето бряг на Флат — и може би тя ще се върне и всичко ще започне отново.

Дали извиках? Залитам по върха, спускам се към лагуната, от скала на скала. Стигам над резервоарите, едничък спомен от кулитата, изоставени на островчето през 1856 година. Те са големи, в доста по-добро състояние от онези на Флат. Върху всеки си има чугунен капак с привързана към него цинкова кофа. Коленича отгоре, отмествам тежкия капак и пускам кофата на дъното на резервоара. Водата е хладка, почти като прясна, без онези ларви на комари, от които така повръщахме в Карантината.

Пия дълго, за да угася пожара, който ме гори, студа, който се е притаил в тялото ми. Мисля за Жак и за Сюзан. Трябва да им помогна, да се погрижа за тях. Да им занеса вода, да им приготвя някаква храна.

Смазан от жегата, Жак спи под палатката. Сюзан обаче е будна. Лежи направо на земята с дългата си прашна нощница. Отначало виждам съвсем белите й боси крака, ръцете й. Отпуснала е надолу длани и не мърда. За миг ужасно се изплаших. Изрекох името й:

— Сюзан!

Тя отвори очи. Усмихна се леко. Лицето й е напрегнато, подуто, клепачите й са натежали, напуканите устни откриват резците, ала очите й блестят обезпокоително. Не е нужно да докосвам челото й, за да разбера, че пари.

— Искаш ли малко вода? Жадна ли си?

Гледа ме, без да отговори. Примигва. Диша мъчително, трудно. Кожата й се лющи по ъглите на устата, по шията и по лакътните свивки.

Изтичах до резервоарите, напълних меха с вода от кофата и наместих обратно капака. Като правех това, ми се струваше, че съм редом с умрелите тук купиха, с хората от Палисейд, със Сурявати и Ананта.

Сюзан успя да пийне малко, повдигнах я на рамото си. Заговори тихо, за да не събуди Жак. Оплака се от болки в гърба, от световъртеж. Каза:

— Мислиш ли, че ще умра като Джон?

Произнесе това спокойно, без покруса, без патос.

— Не зная.

Не съм в състояние да измисля думи, за да я утеша, не мога вече да лъжа. Тя казва за Сара:

— Знаеш ли, искала е да умре, но не е могла. Може пък да е истина това за богинята, дето идвала всяка нощ и обгръщала хората с дъха си.

Жак ми бе разказал как индийките всяка сутрин пристигали с лодката на Мари да донесат храна на болните. Отивали до бърлогата на Сара с ориз и питки от нахут, поставяли ги на един камък като дарове и си тръгвали. Когато се отдалечавали, Сара излизала от скривалището си, нахранвала се бързо и се връщала в дупката си при гроба.

Дали Сюзан знае това? Виждам сълзи в очите й, те се стичат по страните й, мокрят косите й, а може пък просто от подуването да са й се запушили слъзните канали. Изглежда красива с този огън, който я изгаря отвътре и изтрива следите от страданията. Полекичка се приближих до нея и я целунах по челото като дете. Клепачите й потрепнаха, но тя не каза нищо.

Не мога да забравя лятото в Хейстингс, нощните празненства на вълнолома, оркестъра, който свиреше кадрили, господата със светли костюми, девойките с дълги рокли и сламени шапки, Сюзан, която все ме дърпаше и искаше да ме научи да танцувам валс. „Едно-две, три, едно-две, три!“ Една вечер бяхме на цирк край плажа. Ездачи в черни дрехи с широкополи шапки започнаха да преминават под звуците на мексиканския оркестър. Сюзан беше толкова уморена, че задряма, облегната на рамото ми, а аз не смеех да помръдна, вдъхвах уханието й, усещах лекия товар на косите й, отпуснатата й ръка. Като че ли беше толкова отдавна, а си е пак тук, отвъд натежалите й клепачи, когато заспива.

Спомням си Жак с неговия новичък сив костюм, с бялата риза и вратовръзката от черна коприна, с клак в ръка и с неизбежния тогава бастун — едничкото нещо, което бе запазил от Мавриций, от времената в Анна, бастуна-шпага на нашия дядо Аршамбо, направен от свръхтвърдо дърво, с топка, изработена като глава на дог, пригоден за сражения: в Рюей-Малмезон ми бе споменавал за главорезите от „Елифънт & Касъл“. За да разсмее Сюзан, изкарваше острието на плажа и изпробваше по някоя хватка срещу купчини водорасли. Вече носеше кръглите очила със стоманена рамка, които не се връзваха с романтичната му брада и тъмнокестенявата коса, придаваха му в известен смисъл — неоснователно — вид на поет, на музикант. Очилата със счупено стъкло, които сваля, преди да заспи, и които оставят вдлъбнатина върху основата на носа му.

Толкова хубави, толкова уязвими са и двамата. Как бих могъл да си представя да се разделя с тях, да не ги видя вече. Струва ми се, че ако не са ми под око дори един час, ще бъдат заличени, погълнати от богинята със студения дъх.

Дълго седях в убежището до тях. Палатката плющи от свирещия в храстите вятър. Тук шумът на морето не звучи отдалеч, както на остров Флат. Представлява постоянен, съвсем близък грохот, от който скалите и земята потреперват. Може Сара Меткалф да е полудяла заради този звук. Той вдъхва страх, изтрива миналото и бъдещето в мен, оставя ме без памет. Имам чувството, че ставам суров и мрачен като Габриел.

Слънцето е високо горе, въздухът трепти. Отидох до лагера на кулитата. Сред хаотично разхвърляните скали има нещо като падина, а в нея — голяма колиба, изградена от сухи камъни и дърво, пролуките са замазани с вар. Няма и следа от къщите, в които са живеели имигрантите през онази година, когато управата ги е оставила на островчето.

На прага, в сянката на стряхата, има една черна, слабичка старица, загърната в избеляло сари. Когато се доближавам, тя вперва в мен блестящите си очи и в изражението им прочитам нещо тъй диво или такъв страх, че спирам начаса. Става и се прибира в колибата, проклинайки.

Привеждам се, за да вляза вътре. Толкова е тъмно, че нищо не виждам. Поради липсата на осветление човек се задушава, сякаш е попаднал в някакъв капан между скалите. Забелязвам две забулени жени. После едно полуголо момченце, което побягва навън и ме гледа боязливо и предизвикателно: това е Потала, братчето на проститутката. Двете жени са Расама и майка й, старата Мурияма, която не бях познал.

Расама става и отива до вратата. Под слънчевите лъчи виждам красивото й лице с правилни черти, очите й с цвят на мед. На челото си има белег, черните й коси са грижливо сресани, пътят е боядисан с куркума. И по нейното лице се четат страх и подозрение. Толкова е изнемощяла, че сяда на земята. После продължава на четири крака, с протегната ръка, сякаш иска да ме заговори. Спомням си я по времето, когато Шаик Хюсеин я посещаваше в къщурката й. Нахалния й поглед, проклятията й в деня след бунта. Мурияма е в дъното на колибата, очите й блестят като жарава в полумрака. Прокудени са заради станалото. Градът Палисейд ги е отхвърлил.

В ладията на Мари имаше и други индийки. Къде ли са отишли?

Сякаш догаждайки се за въпроса ми, Расама ми отговаря. Със същия глас, с който ме ругаеше, дрезгав, неприятен, противоречащ на красивото й лице. Повтаря само: „Всички умрели. Всички умрели.“ Майка й не помръдва. Виждам единствено блясъка в очите на Расама, гнева, страха, ненавистта. Спомням си също какво ми бе казала Суря за Расама, как била продадена на един аркот, как я били и станала проститутка в Калкута, докато майка й я измъкнала и я качила на кораба, за да я отведе колкото се може по-далеч. И думите, които казала на Суря и които никога не бих могъл да забравя: Защо Бог ми е дал това лице и това тяло, щом ме е захвърлил да живея в клоака? Отново вика прегракнало: „Всички умрели!“ И докато пълзи на четири крака, търси камък, за да го хвърли по мене, както онази утрин, когато минах пред къщата й в селцето на париите.

Вятърът се вихри по брега, светлината е ослепителна. Колкото и да се отдалечавам на юг, все чувам гласа на Расама. Индийките идват и при тях, както при Сара Меткалф, всяка сутрин им принасят безмълвно храна като дар.

 

 

В палатката Жак се е събудил. Сложил е до постелята емайлиран съд. Поразтворил е нощницата на Сюзан и бавно мие раздраната й кожа. Зърнах бялата гръд, белязана от тъмночервени петна, с цвят на засъхнала кръв. Когато влизам в убежището, Сюзан се обръща към мен, поглежда ме, опитва се да се усмихне. Най-много ме боли затова, заради тази липса на свян — лежи на земята гола до кръста, а тялото й е лъскаво и нашарено.

Жак изстисква парцал, напоен с бораксов разтвор, разтърква лекичко. Жестовете му са на любовник, не на лекар. В един момент забеляза, че съм тук, спря и каза:

— Да се избегне отравянето. Ако обривът избледнее, всичко ще бъде наред. Ваксинирана е, ще се бори. Трябват два дни.

Върнах се при резервоарите да налея още прясна вода. Запасът е внушителен, качеството е далеч по-добро, отколкото на Флат. Приятно ми е да докосвам затопления цимент на резервоарите, да усещам прохладата на вътрешността им. Струва ми се, че си представям как са живели преди нас кулитата, изоставените пътници. Те са изградили тези резервоари, пренесли са всеки камък, взидали са го с хоросан. Те още живеят тук, сред тези черни скали, в подножието на върха, срещу приказната синева на лагуната, срещу морето с неговите бавни вълни, усещам как ме гледат в пречупващата се и отразявана светлина. Ден след ден са се взирали в линията на Мавриций и са чакали кораб, който така и не е дошъл. Едни след други са били изгаряни на плажа и океанът е отнасял праха им. А сега аз съм на същото това място и крача по телата им. Вкусът на техния прах е в гърлото ми — той е тъй ситен, поръсва косите ми, кожата ми.

 

 

Слънцето е слязло ниско. Фаетоните отново кръжат над върха, а дългите им червени панделки се веят подире им като флагчета.