Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
Карантината (13)

След Бенарес се спрели в Янгпур, Бхагалпур, Муршидабад. Реката била широка като същинско море, бреговете й се губели в утринната мъгла. Понякога димът от пожарите застилал сушата и водата, носел се мирис на клада, мирис на война. Гирибала имала чувството, че открай време е на този сал и гледа как бреговете се изнизват, докато старият Сингх ритмично натиска дългия прът.

Денем слънцето печало тъй силно, че трябвало непрестанно да загребва вода в шепа и да мокри челото и косата на Ананта.

Саловете минавали през тайнствени места, край дворци, погълнати от гората, край изсъхнали сред шубраците плантации. Нощем из осеяните с трупове местности бродели чакали и трябвало да палят огньове, за да ги пропъдят. В селата Сингх свирел на цафара, а жените танцували. Лил все така представяла историята на царицата на Джханси, която английските куршуми поваляли от коня. Селяните им носели дарове — храна, кисело мляко, плодове. Сега вече Ананта наистина умеела да танцува, когато звучало бумтенето на барабаните-кратуни. Била станала висока девойка, цветът на кожата й бил кафяв като на истинска Дом, но в косите й все така блестели златисти оттенъци, а очите й светлеели. Гирибала се гордеела с нея. Наричала я Ананта Деви.

На Гирибала едва ли щяло да й хрумне да се разделя с Домите, но един ден синът на Лил отново се разболял. Вероятно било от сушата или го била ухапала отровна змия. Не можел да пие, нито да се храни, когато се изхождал, кръвта му направо изтичала. За една нощ изпаднал в безсъзнание и умрял. Лил сама изровила гроб на брега на реката и струпала едри камъни върху сина си, за да не го изровят чакалите. Нямало нито церемония, нито молитви. Старият Сингх казвал, че Домите се раждат и умират като животни, без никой да им обръща внимание.

От този ден обаче Лил полудяла. Спряла да говори, да се мие, да се реши. Вече не можела да танцува, разказвайки легендата за прекрасната Лакшмибаи. Като я гледали такава чорлава и мръсна, селяните я замеряли с буци пръст.

Без никаква причина намразила Гирибала. Ругаела я, биела Ананта, дърпала косата й, крадяла храната й. В бълнуванията си я смятала за младата просякиня, която Гирибала срещнала в гората с мъртвото й дете. Проклинала я, обвинявала я, че е отровила сина й. Старият Сингх се намесвал, завтичал се към Лил с тояга в ръка. Младата жена се дръпвала с пяна на устата, после се свивала в края на сала като болно животно. Денем заспивала, омотана в дрехите и парцалите на сина си.

Саловете стигнали до Инглиш Базар, откъдето тръгвал пътят на юг. Старият Сингх казал на Гирибала:

— Ние няма да продължим нататък. Ще се върнем на север, преди да започнат дъждовете. Върви си, може Лил да оздравее.

Тогава Гирибала си събрала нещата и напуснала саловете. Уловила Ананта за ръка и двете поели на юг заедно с всички хора, които отивали да работят в далечни краища, към Мирих Тапу, Мирих Деш.