Нора Робъртс
Ирландска роза (9)

Девета глава

Преди да навърши и месец от сватбата, Ерин вече беше ходила до Ню Йорк, Кентъки и Флорида. Свикна да гледа надбягвания, независимо дали бяха забавни, или не. Но така и не можа да свикне с хората, които срещаше там. От най-младите конегледачи, изпълнени с амбиции, до най-старите ветерани, залагащи и живеещи от едно състезание до друго и от едно залагане до друго.

Контрастите продължаваха да я удивляват. От тяхната ложа можеше да наблюдава другите собственици, техните семейства и приятели. Умопомрачителни рокли и живописни шапки. А долу, по трибуните, тълпата се блъскаше с лакти и колене и пееше от радост или плачеше от мъка. Ерин откри, че й харесва да залага. Беше в кръвта й. Беше едно усещане, примесено със сладко очакване и трепет. Освен трибуните и тълпите, забавляваха я конюшните, конете, ездачите.

В Лексингтън тя посети няколко конеферми с Бърк и видя конезаводи, каквито не беше си представяла, че може да съществуват. Видя състезания на чистокръвни, породисти коне, видя хора, чийто живот бе свързан единствено и само с това.

На коктейлите и партитата, на вечерите и малките празненства се наслуша на разговори и спорове за храненето, обучението, тренировките и стратегиите на надбягванията. Научи се да разбира, че собствениците често мислят за конете си като за свои деца, докато треньорите мислеха за тях като за състезатели-атлети, които трябва да бъдат научени на дисциплина и възпитавани в спортсменски дух. Ала над всичко стоеше негово величество конят, за гордост и завист.

Постепенно свикна да се приближава все повече до клетките, където наблюдаваше как подготвят животните. Въпреки че миризмата и пръхтенето продължаваха да я плашат, разбра, че приятелите и познатите на Бърк няма да разберат страховете й.

Ерин свикна по-бързо с партитата, на които присъстваха само избраните, привилегированите. Разговорите, разбира се, бяха за коне и за хората, които ги притежаваха. Не беше по-различно от Скибърийн, започна да си мисли тя. Този живот сигурно бе по-обаятелен, но и у дома разговорите бяха тясно определени, характерни и свързани с ежедневието и работата във фермата.

Ерин научи от книгите, които прочете за коневъдството, че всеки конезавод има поне три арабски коня за разплод и че най-добрите и скъпи коне могат да се намерят в Ирландия, в Ирландския национален конезавод. Това я поласка, не само от гордост за родината, ала защото два такива коня имаше и в тяхната конюшня. Конюшнята на Бърк.

Тя се научи да залага умно и да печели, умение, което не изненада съпруга й. Той беше прав, когато каза, че Ерин го забавлява. Намираше повече удоволствие в залаганията, отколкото в красивите бижута или дрехи, с които Бърк непрекъснато я изненадваше и които висяха в гардероба й. Тя откри още нещо през този месец на брака им. Че нещата, за които бе мислила, че много иска, не бяха чак толкова важни.

И освен това откри, че е бременна. Когато го научи, бе едновременно уплашена и щастлива. Щеше да има бебе! Детето на Бърк, бебето, заченато в тяхната първа нощ. След няколко месеца нямаше вече да бъдат само мъж и жена, а семейство. Нямаше търпение да му каже. Но се страхуваше как ще реагира.

Никога досега не бяха говорили на тази тема. Деца. Ала в същност те нямаха много време за разговори. Ерин така и не научи за него повече, отколкото преди да се оженят. Наистина, разбра, че за разлика от повечето собственици на коне, неговите не бяха притежание, нито играчки. Те не бяха игра на късмета, както Бърк се опитваше да твърди. Те бяха гордост и амбиции и Ерин видя, че той им се възхищаваше и радваше просто защото бяха такива. Не наградите, сърцето бе това, което правеше шампиона.

Това и още малко други неща научи тя за Бърк. Той никога не проговори и не каза дума за майка си и баща си. Въпреки че Ерин се опитваше да поведе разговор, просто избягваше тази тема. Не, не я избягваше, направо я игнорираше, помисли си тя.

Няма значение, каза си Ерин, когато тръгна да го потърси. Беше го видяла как се държи с децата на Ди. Внимателен, мил, чаровен. Сигурно щеше да бъде такъв и със собственото си дете. Тя щеше да му каже, а Бърк щеше да я прегърне силно и да й каже колко е щастлив. Щяха да се смеят двамата и Ерин щеше да му покаже всички книжки, които докторът й даде за бременността, за раждането и за отглеждането на бебета. След това щяха да помечтаят за детската стая, цялата в синьо и розово, като небето.

Ерин намери Бърк в библиотеката и спря до вратата, защото той говореше по телефона.

— Казах, че нямам интерес да продавам. — Махна й с ръка. — Не на тази цена, а на никаква. Ако искаш, можем да говорим след няколко години относно жребеца… Да, твърдо не. Това е последният ми отговор. Кажи на Дърнъм, че нямам нищо за продаване в момента. Да, ти ще бъдеш първият, който ще научи. — Бърк остави слушалката и оправи косата си.

— Проблеми ли имаш? — попита го тя и го целуна по бузата.

— Не. Чарли Дърнъм иска да купи едно от моите жребчета. Това ме навежда на мисълта, че има проблеми. Е, какво си купи?

— Какво?

— Нали каза, че отиваш да пазаруваш.

— О, да. Нищо не си купих. — Ерин сложи лице до косата му. — Бърк, имам да ти кажа нещо.

— Само една минутка. Седни, моля те.

Това беше тонът, който отлично познаваше. Говореше така с нея, когато нещо го притесняваше или когато бе ядосан.

— Какво има?

— Получих писмо от баща ти.

— От татко? — Тя скочи. — Да не би някой да е болен вкъщи? Какво се е случило?

— Спокойно, нищо лошо. Седни. — Той се завъртя в стола си и за пръв път от месец насам Ерин почувства, че ще говорят за нещо важно. — Пише, че се радва, че съм станал член на вашето семейство и иска да ми благодари, че се грижа добре за теб.

— Глупости. Той знае, че аз мога да се грижа за себе си. — Тя се успокои и сложи ръка на стомаха си. — Това ли е всичко?

— Не. Благодари ми за парите, които си му изпратила. Казва, че били голяма помощ за тях. — Бърк замълча, като преместваше безцелно разни вещи по бюрото си. — Защо не си ми казала, че изпращаш повече от половината си заплата в Ирландия?

— Не бях се сетила — започна Ерин. Изведнъж спря и попита: — Ти откъде знаеш колко съм изпращала?

— Водиш много точно счетоводство, Ерин. — Той стана от бюрото и отиде до прозореца.

— Не разбирам защо си ядосан. Парите са мои, нали?

— Да, твои са — промърмори Бърк. — По дяволите, Ерин, има чекова книжка в офиса! А ако си искала да пращаш пари вкъщи, защо просто не си изпратила колкото ти трябва?

— Щеше да бъде повече от заплатата ми.

— Но ти си моя жена, което значи, че всичко мое е и твое. Отдавна мина времето, когато беше на заплата.

Тя замълча за миг и когато заговори, беше много внимателна.

— Това ли е? Ти все още смяташ, че съм тук заради парите ти.

Той не знаеше какво да мисли. Стоеше до прозореца и гледаше навън. Ерин беше чудесна, топла, мила, любеща. И колкото по-дълго бе с нея, толкова по-сигурен бе, че имаше някаква клопка. Никой не можеше да бъде толкова щедър без задни мисли. Никой не даваше без да получава нищо в отговор.

— Не съвсем — отговори накрая Бърк. — Ала не вярвах, че се ожени за мен просто така. Казах ти, че това няма значение. Ние чудесно си подхождаме.

— Наистина ли?

— Добре де, работата е, че аз имам пари и ти можеш да ги използваш както намериш за добре. Човек никога не знае докога ще продължи щастието. — С лека усмивка той запали пура. — Това е мостът, който ще преминем заедно, когато му дойде времето. Така че наслаждавай се на живота, ирландко. Това също е част от сделката.

Тя си помисли за детето в утробата си и щеше да се разплаче. Вместо това стана права.

— Има ли нещо друго да ми кажеш?

— Искам да отидеш и да напишеш един чек за такава сума, за каквато смяташ, че има нужда твоето семейство.

— Добре. Благодаря ти.

— След няколко дни отиваме в Кентъки. Там ще се проведат „Блуграс Стейкс“ и голямото дерби. — Бърк се обърна и облегна на перваза. — Ще ти хареса. Истинско грандиозно шоу.

Сигурна съм, че ще бъде чудесно. — Ерин въздъхна дълбоко и го загледа внимателно. — Жалко, че Ди и Травис няма да могат да дойдат.

— Е, това е цената, която човек плаща, за да има семейство — сви рамене той и се върна на бюрото си.

— Да — рече тихо тя и светлината угасна в очите й. — Ще те оставя да работиш на спокойствие.

— Нали искаше да ми кажеш нещо?

— Не, нищо важно. — Ерин затвори вратата зад себе си и скри лице в шепи. Не беше ли му казала, че го обича? Не беше ли му го показала по всякакъв начин? И ето, сега носеше в себе си доказателство за чувствата си, но кой го интересуваше?

Освен това, в края на краищата, нямаше значение. Тя изправи рамене и се отдалечи, без да знае, че Бърк стои от другата страна на вратата с ръка на дръжката. И надежда в сърцето.

Нямаше защо да бъде сърдит. Ерин влезе в стаята толкова щастлива! Усмихваше му се сякаш… Сякаш наистина го обичаше. Защо не можеше да преодолее бариерата и просто да приеме щастието? Защото не вярваше в тази любов. В този вид любов, дори когато я чувстваше в себе си.

Вярваше, че тя ще остане с него дотогава, докато той й осигурява това, което иска. Когато я срещна, разпозна в нея онзи глад, който той самият някога бе изпитвал. Да види нови светове, да изкачи нови върхове и да спечели. Беше си чист късмет и щастие за двамата, че Бърк имаше средствата да й даде тези неща, да й осигури възможност да опита, да види, да вкуси и да осъществи мечтите си.

Ерин сигурно го обичаше за това и тази любов той разбираше.

Ала какво щеше да стане, ако нямаше нищо? Ако беше никой? Ако беше беден? Ако просто се завърнеше обратно в нищото, откъдето бе тръгнал, в бедността, само с едно хвърляне на заровете? Тогава какви щяха да бъдат чувствата й към него? Не можеше да си позволи да научи отговора, защото мъжът, който смяташе, че любовта съществува само за удобство и задоволяване, бе безумно влюбен в жена си.

Мислите на Ерин бяха съвсем, съвсем различни. Когато влезе в кухнята, тя бе сигурна, че Бърк я иска, защото с нищо не променя начина му на живот. Рано или късно той щеше да открие, че повече не могат да живеят заедно. Роза миеше съдове на мивката.

— Искате ли нещо, сеньора?

— Малко чай.

— Ще сгрея вода.

— Мога и сама — ядоса се Ерин и взе чайника.

— Както желаете, сеньора.

Ерин се подпря на печката.

— Извинявай, Роза.

— Няма нищо.

Роза се зае отново с чиниите, а Ерин потърси чаша за чай от бюфета. Каква съпруга беше, помисли си тя, щом не знаеше къде се намират чашите й? Как можеше да бъде толкова щастлива и толкова нещастна едновременно?

— Роза, откога работиш за господин Логан?

— От много години, сеньора.

— Преди да дойде да живее тук?

— Да.

Ерин стисна зъби и реши да продължи разпита.

— Къде си работила за него преди?

— В друга къща.

— Къде, Роза?

Видя как икономката стисна устни.

— В Невада. На запад.

— Той какво правеше там?

— Имаше много работа. Най-добре попитайте господин Логан.

— Аз питам теб, Роза. Не мислиш ли, че имам право да знам кой е моят съпруг?

Видя колебанието на Роза, която продължи да търка съдовете.

— Не е моя работа, сеньора.

— Но е моя работа! — ядоса се Ерин и загаси пламъка на печката. — Не ме интересува кой е бил, какъв е бил и какво е правил. Ако е направил нещо лошо, то няма значение за мен. Ала как да стигна до него, ако не го разбирам?

— Сеньора. — Роза внимателно остави чинията и взе друга. — Не съм сигурна дали ще разберете, дори и да знаете.

— Кажи ми! Нека поне да опитам!

— Понякога е по-добре някои неща да бъдат оставени завинаги в миналото.

— Не! — Ерин искаше да хвърли, да строши нещо, но се опита да запази спокойствие. — Роза, погледни ме! Аз го обичам. — Когато икономката се обърна към нея, тя продължи. — Обичам го и не мога да стоя настрани. Искам да знам кой е. Искам да го направя щастлив.

Роза за миг остана мълчалива. Очите й бяха много черни и чисти. За секунда Ерин видя в тях разбиране. После то изчезна.

— Вярвам ви.

— Бърк трябва да ми повярва.

— За някои неща вярата идва трудно.

— Защо? Защо точно за Бърк?

— Знаете ли какво означава да си гладен? Истински гладен? За храна, за знания, за любов?

— Не.

— Той израсна без нищо, абсолютно без нищо. Когато имаше работа, работеше. Когато нямаше, крадеше. — Тя сви рамене и взе следващата чиния. — Всъщност това беше нещо нормално. Никога не бе виждал баща си. Майка му не беше женена, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да. — Ерин седна и не направи забележка на Роза, която отиде да й налее чая.

— Тя работеше тежка работа, макар че не беше добре. Когато Бърк трябваше да тръгне на училище, той вече работеше на полето.

— Във ферма? — попита Ерин, спомнила си начина, по които Бърк наблюдаваше тяхната ферма в Ирландия.

— Да. Работеше като ратай и изпращаше на майка си припечеленото.

— Разбирам. — Наистина разбираше.

— Мразеше този живот, мръсотията, праха и зловонието.

— Роза, откъде знаеш толкова много за него, след като той е бил още дете?

Роза постави чашата чай пред Ерин.

— Ние имаме един и същи баща.

Ерин я загледа невярващо. Когато жената понечи да се отдалечи, тя я хвана за ръката.

— Значи ти си сестра на Бърк?

— Половин сестра. Баща ми ме заведе в Ню Мексико, когато бях на шест години. Там срещна майката на Бърк. Тя беше много хубава, нежна и невинна. След като се роди Бърк, той ни изостави. Остави и мен при тях, като обеща да дойде и да ни вземе, когато си намери работа. Никога не се върна.

— Сигурно му се е случило нещо. — Ерин спря, защото зърна погледа на Роза.

— Да. Майката на Бърк разбра, че е срещнал друга жена в Юта. Такъв си беше той. Така живееше. И тъй, тя работеше, переше и миеше подовете на другите хора цели двадесет години. После умря. Беше направила всичко, което можа да нас. За мен и за Бърк. Но той си беше див, луд и непокорен. В деня, в който я погребахме, замина. Минаха цели пет години, когато отново го видях.

— Той ли те намери?

— Не, аз. — Роза се върна при мивката. — Бърк не е от хората, които ще потърсят някого. Притежаваше част от казиното в Рино. Тъй като не можех да приема даром парите, които ми даваше, започнах да работя за него. Не беше особено доволен, ала не ме изгони.

— Не е можел. Ти все пак си му сестра.

— Не и за него. Защото за него нашият баща не съществуваше. В живота на Бърк няма семейство, няма корени, няма дом.

— Това може да се промени.

— Само той може да го промени.

— Аха. — Ерин кимна и стана. — Разбирам. Благодаря ти, Роза.

И така, тя не му каза за бебето. През следващите няколко дни тайната я изгаряше, но Ерин мълчеше. Предстояха състезания, които бяха важни. Сега, когато наблюдаваше как Бърк подготвя всичко и се занимава с конете, приемаше нещата от съвсем друга гледна точка.

Как го бе моделирал предишният му живот? Какво отражение беше оставил върху него? За пръв път забеляза отношението му към хората, които работеха за него. Беше строг и с изисквания, ала никога без причина. Нито веднъж не го чу да повиши глас. Защото знаеше какво е да бъдеш третиран от работодателя си като животно? Защото разбираше как се чувства човек, когато е зависим от някого, когато съществуването и живота му са в ръцете на друг?

Бърк обичаше конете. Можеше да види как се грижи за тях, как наблюдава развитието и подготовката им. Може би беше вярно, че е спечелил фермата на покер и че тогава това е било само една игра, но тя бе станала част от живота му независимо дали го е искал, или не. Само този факт й даваше надежда.

Дойде време да отлетят за Кентъки. Ерин се закле, че след като се върнат, ще му каже за бебето.

 

 

Има някаква промяна в нея, мислеше си Бърк, докато си сипваше едно питие в хотелския апартамент.

Дори не можеше да я проумее. Настроението й се менеше като въртележка — беше ту приповдигнато, ту смачкано, и за част от секундата се променяше отново. Не че му беше неприятно. Беше му интересно дори. Той не бе от хората, които обичат равното спокойствие, ала тя всяка минута беше различна. Правеше неочаквани неща. Или сядаше в него и го милваше, или потъваше в мълчание, или пък идваше при конюшните и го помъкваше на пикник под върбата.

Такава беше и в обществото. Ту играеше ролята на важна, достолепна съпруга, ту в следващия миг флиртуваше с някого. Бърк понякога се притесняваше, че се е уморила, в следващия миг Ерин го прегръщаше през нощта и никой не можеше да си представи удоволствието, което получаваше.

Забеляза, че шампанското започна да не й харесва, въпреки че посещаваха най-редовно всички пролетни забави. Пиеше само плодов сок и обсъждаше плюсовете и минусите на предстоящото състезание.

Един ден той й подари обеци. Сапфири, които подхождаха на огърлицата. Тя отвори кутията, избухна в сълзи и избяга. Върна се чак след час, за да му благодари.

Тази жена го подлудяваше, но Бърк се наслаждаваше на всяка минута, прекарана с нея.

— Готова ли си, или нарочно искаш да закъснеем? — попита той, като надникна в спалнята.

— Почти съм готова. След като смятаме утре да спечелим, искам да бъда подходящо облечена за снимките, които ще ни направят тази вечер. Не познавам други хора, които толкова много да обичат да се снимат.

— Не можеш да се оплачеш, че те няма по вестниците — подзе Бърк и спря на вратата.

Ерин му се усмихна и се завъртя бавно пред него.

Беше избрала тоалета си много внимателно, защото знаеше, че скоро няма да може да облече това, което иска, и да се покаже пред обществото. Тъмносинята коприна бе обшита със сребърни нишки и при всяко движение проблясваше. Раменете й бяха голи. Роклята плавно се спускаше по тялото й без гънки, тясна и прилепнала. Ако не я повдигнеше леко, едва ли би могла да върви.

— Е, харесва ли ти? Госпожа Вайсрой каза, че трябва да покажа шията си.

— Никой няма да забележи огърлицата. Ти си просто ослепителна! — Той приближи с онази походка, която караше сърцето й да спира, взе ръцете й и ги целуна. — Направо ослепителна!

— Сигурно е грехота, когато искам другите жени да ми завиждат, а?

— Сигурно.

— Ала аз искам. Искам, когато те погледнат да кажат: „Ето, това е най-хубавият мъж тук. И той е неин.“ — Тя се засмя и се завъртя още веднъж. — Тогава ще ги погледна и ще се усмихна, леко, съжалително и пренебрежително.

— Но аз едва ли ще забележа това, защото не мога да откъсна очи от теб.

Ерин се обърна и докосна нежно лицето му.

— Знаеш ли, когато говориш така, ме караш да треперя. Бърк… — Искаше да му каже колко много го обича, ала знаеше, че само ще се усмихне и ще я целуне по челото. Тогава сърцето й щеше да се свие, защото той не можеше да й отговори със същите думи. — Не мислиш ли, че тези партита са малко… мудни?

— Мислех, че ти харесват.

— Е, да. — Тя прекара пръст по ревера му. — Но понякога, понякога ми се иска да правя нещо по-енергично. — Усмихна му се през мигли. — Доста по-енергично. Миришеш на хубаво.

— Благодаря. — Бърк вдигна вежди, защото Ерин започна да разхлабва възела на вратовръзката му. — Ти какво? Да не се опитваш да започнеш нещо по-енергично?

— Имаш ли нещо против? — Тя свали сакото от раменете му.

— Защо не провериш — промърмори усмихнат той, докато Ерин разкопчаваше ризата му. — Това едва ли ще накара другите жени да ревнуват.

Със смях тя обви ръце около кръста му.

— Ти така си мислиш. — Заведе го до леглото и се хвърли заедно с него в постелята.

 

 

За пръв път откакто припадна, Ерин настоя да отида при конюшните заедно с Бърк. Каза му, че е въпрос на чест и гордост. Така си беше. Гордост за него.

Не можа да се насили да влезе, ала остана отвън на слънце и да наблюдава хората.

Да, дълъг път измина от Скибърийн дотук, мислеше си тя. Въздухът бе топъл. Цветята вече цъфтяха. Треньорите проверяваха жокеите, които я поздравяваха, като сваляха шапки, когато минаваха покрай нея и й казваха „госпожо Логан“.

Във въздуха витаеше възбуда. Онова неуловимо настроение и предчувствие за нещо непознато, както преди всяко важно състезание. Преди бяха просто надбягвания. Сега обаче вниманието на всички бе насочено към днешното дерби. Една победа тук щеше да направи Двоен блъф първенец, фаворит. Ерин се усмихна, като си помисли, че това ще означава по-малка печалба, защото залозите щяха да бъдат по-ниски, тъй като Двоен блъф бе всепризнат първенец! Но какво значение имаха залозите. Тя искаше Бърк да спечели и днес, и на „Чърчил Даунс“. Просто предчувстваше удоволствието Двоен блъф да бъде обявен за кон на годината. Освен че го искаше за себе си, повече го искаше заради Бърк. За да знае той, че е направил нещо голямо, специално, нещо, което сам е сторил.

— Добър ден, госпожо Логан.

— О, Пади! — Щастлива да види стария чичо на Ди, Ерин отвори ръце за прегръдка. — Какъв чудесен ден, нали? Как е Ди?

— Много добре, като изключим твърдението й, че е станала цяла мецана. Каза ми да ти предам, че ако Аполо на Травис не спечели, ще е по-добре за Двоен блъф.

— А ти за кого си заложил?

— Ти как мислиш? Тренирал съм Аполо сам. Ама когато попълвах залозите, сложих малко пари и на кончето от „Трите аса“.

— Умният мъж ще заложи парите си на Гордостта на Чарли — намеси се Дърнъм зад тях и потупа Пади по рамото.

— Имате чудесен жребец, господин Дърнъм, това си е самата истина. Но аз залагам на своите.

— Ваша воля. Здравейте, госпожо Логан. Красива както винаги.

— Благодаря. Желая ви късмет днес.

— Няма нужда от пожелания, когато си най-добрият. — Той докосна края на сламената си шапка и се отдалечи.

— Дрън-дрън! Ще видим кой е най-добрият — промърмори тихо след него Ерин.

— Тръпнеш ли вече? — засмя се Пади и я потупа по ръката. — Има много силни вълнения в този спорт. Не може и да бъде другояче, когато толкова много пари и престиж сменят притежателя си всяка секунда. — Как знаеш, че ще спечелиш? Ами първо трябва да се имат пред вид отглеждането и тренировките. Храната и жокеите. Ала най-важното, скъпа моя, е кръвта. Въпрос на кръв, също както при хората.

— Аха, кръвта. — Ерин погледна към конюшните и си помисли за Бърк. — Значи според теб няма значение дали си правилно отгледан, възпитан, трениран и така нататък, за да спечелиш?

— За конете ли говорим, или за хората?

— Има ли разлика?

— Не много голяма. — Той я стисна за рамото. — Победата е в сърцето и в кръвта. Човек или се ражда победител, или не. Конете също. А сега трябва да видя моето момче.

— Ще ти махна на обиколката на победителя, Пади Кънан — рече усмихната Ерин.

— Много си сигурна — рече Бърк зад нея.

— Сигурна в теб. — Тя хвана ръката му, а той я поведе към ложите. — Няма нужда, Бърк. Знам, че искаш да останеш там, да видиш теглото на жокея и как ще оседлаят Двоен блъф. Върви.

— Последният път, когато не дойдох с теб, те намерих заобиколена от репортери.

— Знам как да се оправям с тях, Бърк. Освен това ми е приятно да гледам снимката си във вестниците.

— Ти си лекомислена празноглавка, моя малка ирландко.

— Да, защо пък не? — Ерин прекара пръсти по кремавата му риза и си помисли, че й харесва повече от натруфените костюми на съперниците му. — Дали е гордост, или лекомислие не знам, но ми е приятно да гледам снимките си по страниците за светската хроника. Знаеш ли, господин Логан, ти си много важна личност.

— Така ли?

— Аха, много често ми го повтарят. Значи и аз също съм важна.

— За важна не знам, но си много красива. — Той огледа светлосиния костюм и перлите на врата й. Беше с малка сламена шапка на главата и я беше накривила леко, под ъгъл, така че изглеждаше доста предизвикателно.

— Реших, че денят е специален и си заслужава. — Тя се засмя и докосна неговата шапка. — Бърк, всичко ще бъде наред. Върви. Знам, че искаш да си близо до конете.

— Бих предпочел да стоя по-близо до теб. Имаш ли нещо против?

— Не. — Ерин пъхна ръка под неговата и тръгна. — Защо не ти купя една бира?

Тя си мислеше, че денят е просто чудесен. Най-хубавият ден в живота й. Небето беше без нито едно облаче, толкова, синьо, че непрекъснато я караше да се усмихва. Видя жената с бялата коса от своята сватба, когато влезе в ложата, и й се усмихна леденостудено с небрежно кимване на глава.

— Защо имам чувството, че всеки път, когато видиш Дороти Гейнсфилд, от очите ти изскачат стрели?

— Защото е точно така, скъпи. — Ерин се надигна на пръсти и го целуна. — Големи и остри стрели. До онзи ден не знаех, че кльощавата блондинка, която се навърташе около теб в деня на Свети Патрик, била любимата племенница на госпожа Гейнсфилд. — Тя отново се засмя и си помисли, че това ще й струва още един ден в чистилището. — Животът може да бъде много хубав.

— Ще трябва да ми обясниш това по-късно.

— Следващите десет или двадесет години, все ще намеря време. Бърк, виж, и телевизията е дошла. Представяш ли си?

Ерин седна в ложата. От време на време махаше с ръка или поздравяваше някого — Лойд Пентъл, Онория Луис или възрастната госпожа Вингъм.

— Знаеш ли, за един месец тук срещнах повече хора, отколкото през целия си живот. Това е странно и чудесно усещане. — Тя се обърна и го видя да й се усмихва. — Защо ме гледаш така?

— Интересно ми е. Как поздравяваш или приемаш поздрави. Чудя се как ли ще изглеждаш, когато отидем в Париж или Рио.

— Най-вероятно ще стоя с отворена уста през цялото време, а ти ще се червиш от срам.

Той се засмя и я стисна за лакътя.

— Остани такава, каквато си. Опитай се да бъдеш себе си. Време е за старта.

— О, Господи, помогни ни! Ами аз дори не съм заложила!

— Аз заложих за теб, докато ти ми купуваше бирата и се чудеше какво да ядеш — сандвич със сирене или два хотдога. Животът в Америка ти се отразява добре. Дори апетитът ти е нараснал.

За това не беше виновна само Америка, помисли си Ерин и се зачуди кога ще събере достатъчно смелост да му каже.

— Заради мен не закусихме — напомни му тя. — Къде е билетът ми?

Той загледа конете, които вече заемаха местата си и бръкна в джоба си. Ерин взе талона и тъкмо щеше да го пъхне в чантичката си, когато видя сумата.

— Хиляда долара? — Тя така извика, че неколцина глави се обърнаха към тяхната ложа. — Бърк, откъде ще взема толкова пари?

— Не ставай смешна. — Дори не я погледна. Треньорът му водеше Двоен блъф, който нетърпеливо танцуваше. — Изглежда малко по-нервен от обикновено — промърмори Бърк, докато двама конегледача се опитваха да укротят коня.

— Но, Бърк, хиляда долара…

— Страхуваш се да не ги загубиш ли?

— Не. — Ерин млъкна. После стисна талона в ръка и повтори: — Не, разбира се.

Вратите се отвориха. Конете се втурнаха напред.

Най-отпред Ерин разпозна коня на Пентъл. Водеше. Беше добър спринтьор, ала нямаше издръжливост. Стиснала талона в ръка, тя я постави на гърдите си. Имаше много хора и въздухът бе доста замъглен, но можеше да разпознае зелено-белия костюм на жокея на Бърк. След първата обиколка той беше четвърти, заедно с коня на Травис от лявата му страна. Тълпата вече така крещеше, че нищо не се чуваше от високоговорителите. Нямаше значение. Със свободната си ръка Ерин дърпаше ръкава на Бърк.

— Тръгна — промърмори той, без да откъсва очи от трасето.

Двоен блъф сякаш смени темпото. Изведнъж й се стори, че стана по-голям, краката му по-дълги, гривата по-развята.

Шампионът, спомни си думите на Пади тя, беше в сърцето му. Нейното сърце беше заедно с жребеца. Това не бе само състезание, беше нещо повече. Повече от престиж, повече от заложени пари. Това беше гордостта на Бърк, Разбираше какво бе да го вземеш съвсем малък, още бебе и да го направиш победител.

Конят на Пентъл започна да изостава. Когато започнаха следващата обиколка, той бе цяла дължина назад. Пръв бе Гордостта на Чарли, следван от Аполо — коня на Травис и Двоен блъф. Можеше да види хвърчащата пръст, потта, която се стичаше по шиите на конете. Около нея всичко беше се сляло в един могъщ рев.

— Ще го направи! — дори не осъзна, че вика, когато Двоен блъф настигна Гордостта на Чарли. Сега тичаха нос до нос, шия до шия. И това сякаш продължи до безкрайност. После Двоен блъф излезе напред, с една глава, с половин дължина, с цяла дължина и скоростта му все повече и повече се увеличаваше. Накрая на финала беше цели две дължини пред коня на Дърнъм.

— О, Бърк, той спечели! Успя! — Ерин не можеше да си намери място от радост. Скочи и се хвърли в прегръдките на мъжа си. — Той е най-красивият жребец, който някога се е раждал, нали? Толкова съм горда с теб!

— Не съм бягал аз.

Тя погали леко бузата му.

— Напротив, ти бяга заедно с него.

— Може би — промърмори Бърк и целуна върха на нослето й. Продължаваше да наблюдава как жокеят води коня за последната почетна обиколка.

— Ще дойдеш ли с мен, за победната обиколка?

— Мисля, че да. — Хората наоколо ги поздравяваха и въпреки че приемаше поздравите им, Ерин си представяше как ще застане до Бърк, когато го награждават.

Ръцете й още го прегръщаха, когато обявиха победителя. Гордостта на Чарли. Двоен блъф се дисквалифицираше.

— Как така? Какво значи това?

— Сега ще разберем — кратко отговори Бърк. Наоколо започна да се чува мърморене, подмятания, шушукане.

— Но те не могат да кажат, че не е победил! Та нали всички го видяхме с очите си! За Бога! Той беше пръв. Сигурно има някаква грешка.

— Чакай тук — нареди й той и се запъти към клетката, където бе Двоен блъф.

Ерин видя един плешив мъж да говори с Бърк, после дойдоха още двама. Изглеждаха много важни и официални. Плешивият говореше спокойно, като показваше ту коня, ту някакво парче хартия. Докато той говореше, треньорът и жокеят викаха, ръкомахаха. Ала Бърк остана спокоен, студен. Само стоеше и слушаше с каменно лице.

Ерин почувства, че й става много горещо, затова се премести на сянка. Беше станала някаква грешка, повтаряше си тя, като свали шапката си и започна да си вее с нея. Никой не можеше да вземе на Бърк това, което заслужаваше, което бе спечелил и от което се нуждаеше.

— Какво става? — попита го Ерин, когато той се завърна.

— Амфетамини. Някой е дал на коня стимуланти.

— Какво е това? Дрога? Но това е направо смешно! Защо ще го прави?

— Защото иска да загубя. — Очите му бяха присвити като цепки, докато гледаше към конете. — Някой много иска аз да загубя.