Нора Робъртс
Ирландска роза (8)

Осма глава

— Всичко стана толкова бързо! — Ди седеше в стаята на Ерин, докато шивачката довършваше последните бодове върху бялата копринена рокля на братовчедка й. — Сигурна ли си, че не искаш малко повече време?

— За какво? — Ерин гледаше през прозореца и се чудеше дали ако някоя карфица я убодеше, нямаше да се събуди и да установи, че всичко е сън.

— Да си поемеш дъх, да премислиш нещата.

— Може да имам още шест месеца и пак да не мога да си поема дъх. — Тя вдигна ръка към плата, опънат на гърдите й, и почувства хладната гладка повърхност на перлите. Кой би помислил, че някой ден ще носи такава рокля? Само след два дни щеше да я облече и да стане жена на Бърк. Съпруга. По гърба й премина студ и понеже трепна, шивачката реши, че я е боцнала с карфицата и се извини.

— Вижте се, госпожице Макинън. Мисля, че дължината е добра. Ако смея да кажа моето мнение, роклята ви стои чудесно. Не всяка жена може да носи подобна кройка.

Като задържа дъха си, Ерин се погледна в огледалото. Роклята беше една истинска мечта, реши тя. Хиляди перли проблясваха върху бялата коприна, която сякаш отразяваше светлината на късния следобед. Ерин си помисли, че това е рокля, която би трябвало да носи някоя средновековна принцеса, с тези дълги ръкави и метри снежнобял шлейф.

— Много е красива, госпожо Вайсрой — рече Адилия, докато братовчедка й продължи да мълчи. — И направо е истинско чудо, че успяхте да я направите за толкова кратко време. Много сме ви задължени.

— Винаги съм на ваше разположение, госпожо Грант. — Тя огледа Ерин, която продължаваше да стои пред огледалото. — Искате ли да променя нещо, госпожице Макинън?

— Не, нито сантиметър. — Ерин докосна полата си, сякаш се страхуваше, че платът ще се разтопи и ще изчезне под пръстите й. — Извинете, госпожо Вайсрой, просто по-красиво нещо не съм виждала в живота си.

Шивачката започна да се суети наоколо.

— Надявам се бъдещият ви съпруг да остане доволен. Сега нека да ви помогна да я съблечете.

Ерин съблече роклята и остана по памучните бикини, които Бърк бе свалил от въжето преди толкова време. Сякаш оттогава беше изминал цял век. След като сватбената рокля бе прибрана, тя облече всекидневната си пола и блуза и си помисли, че със сигурност знае какво е чувствала Пепеляшка след бала.

— Ако мога да предложа нещо, — обади се шивачката — роклята и воалът ще стоят по-добре, ако косата ви е прибрана. Направете нещо съвсем просто и дори малко старомодно като прическа.

— Сигурна съм, че сте права — рече й Ди, докато наблюдаваше братовчедка си. Ерин гледаше в огледалото с изражение, сякаш не виждаше нищо. Все едно пред нея имаше бяла стена.

— И, разбира се, бижутата трябва да бъдат сведени до минимум.

— Ще носи само моите перлени обеци, за да носи нещо на заем, според традицията.

— Чудесна идея.

— Благодаря ви, госпожо Вайсрой — рече Ди. — Ще ви изпратя.

— О, не, моля ви. Няма нужда да ме изпращате по тези стълби във вашето положение. Зная пътя. Ще ви донеса роклята вдругиден ден преди десет часа.

Вдругиден, помисли си Ерин и отново почувства как по кожата й полазиха хиляди иглички. Тогава ще трябва да каже: „Да, сега и завинаги.“ А Бърк? Дали щеше да го каже?

— Много мила жена — забеляза Ди, след като шивачката излезе.

— Да, беше много любезно от нейна страна да дойде чак дотук.

— Любезността е едно, а бизнесът съвсем друго нещо, Ерин. — Тъй като близнаците й тежаха все повече и повече, Ди приседна. — Тя никога няма да пропусне възможността да види бъдещата госпожа Бърк Логан. Ерин! Щастлива съм за теб, разбира се. О, чувствам се като някоя кокошка. Сигурна ли си, че точно това искаш?

— Не съм сигурна в нищо. — Ерин също седна на леглото. — Ужасно ме е страх. И си мисля, че просто в един миг ще се събудя и ще установя, че съм в Ирландия, във фермата и всичко това е било само сън.

— Не, истина е. — Ди стисна ръката й. — Трябва да разбереш, че всичко, което става сега, е истина.

— Разбирам и това още повече ме плаши. Но аз го обичам. Бих искала да го познавам по-добре. Бих искала да ми разкаже за семейството си, за себе си. Бих искала мама и татко да са тук и всички останали. Но…

— Но? — въпросително повтори Ди.

— Но аз го обичам. Това не е ли достатъчно?

— Достатъчно е за начало. — Ди си спомни, че в началото единственото, което имаше, бе безграничната й любов към Травис и нищо друго. Времето й донесе останалото. — Той не е много лесен характер. Човек трудно може да се приближи до него, да го опознае и разбере.

— Ала ти го харесваш, нали?

— Винаги съм имала слабост към Бърк. Има щедро, великодушно сърце, въпреки че не го показва. Корав е, но вярвам, че никога няма да нарани човека, когото обича.

— Аз не знам дали ме обича.

— Какво значи това?

— Няма значение — бързо отговори Ерин и стана. — Защото аз го обичам достатъчно и за двама.

— Защо ще иска да се жени за теб, ако не те обича?

— Защото ме желае. — По-добре да погледне истината още сега, право в лицето и да не се заблуждава, каза си Ерин и се обърна към Ди.

— Разбирам. — И понеже наистина разбираше, Адилия потърси внимателно думите. — Бракът е особено голяма стъпка, че да бъде извършена само заради едното желание. Прекалено голяма дори за човек като Бърк. Ако думите не излизат, то е защото той все още не се е научил да ги изрича. Поне така предполагам.

— Няма значение. Не ми трябват думи.

— Разбира се, че ти трябват.

— Да, ти си права — обърна се Ерин към Ди. — Ала те може да почакат.

— Понякога човек иска да бъде сигурен, преди да каже онова, което е на сърцето му.

— Много си добра. — Ерин прегърна братовчедка си. — Аз съм щастлива и въпреки всичко смятам да направя и него щастлив.

Когато след два дни застана на най-горното стъпало на стълбите под ръка с Пади, тя не беше сигурна, че ще може да слезе и да прекоси голямата зала, където щеше да се състои церемонията. Вече свиреше музика. Всъщност Ерин не чуваше нищо. Направи една крачка и спря. После почувства лекото потупване на Пади по ръката й.

— Хайде, момичето ми. Горе главата и напред. Много си красива, направо си прекрасна. Баща ти щеше да бъде много горд с теб.

Ерин кимна, въздъхна дълбоко и тръгна.

Бърк си мислеше, че смокингът ще го задуши. Ако питаха него, той просто щеше да заведе Ерин в кметството, да се подпишат и готово. Работата свършена. Какво толкоз. Но Ди настоя за сватбена церемония и венчавка. Съвсем проста и скромна, спомни си какво каза тя, и се намръщи. Жените искат поне веднъж в живота си да бъдат целите в дантели, коприна и цветя. Тя самата не бе имала този шанс, затова искаше Ерин да изпита всичко.

Бърк се бе съгласил, защото беше сигурен, че за две седмици нямаше да успеят да организират всичко. Ала се беше излъгал. Адилия бе успяла.

Скромната сватба, която бе обещала, се бе превърнала в нещо като церемонията по раздаването на Оскари.

И сега тук имаше поне двеста души, нетърпеливи да видят как ще се ожени Бърк Логан. Къщата беше пълна с бели рози, дори закичиха една на ревера на смокинга. Адилия бе поръчала пететажна торта и шампанско, с което можеше да напълни басейна. Не стига това, ами щеше да направи най-важната промяна в живота си с трима цигулари зад гърба си!

Бърк стоеше и наблюдаваше мълчаливо, с каменно лице какво, по дяволите, ставаше в собствената му къща.

Тогава изведнъж я видя.

Косата й бе прибрана като червен облак под белите дантели. Изглеждаше бледа, но очите им се срещнаха без колебание. Как не бе забелязал досега колко бе мъничка, деликатна и крехка. Досега, когато щеше да стане част от живота му? Постоянна част. Неразделна. Почувства неочаквана паника. Сетне й се усмихна леко въпросително. И й подаде ръка.

Пръстите й бяха ледени. Почувства облекчение при това откритие. Защото и неговите собствени бяха ледени.

Ерин застана до Бърк и обърна лице към свещеника.

Колко бързо човек променя живота си! Няколко мига, няколко думи. Тя почувства как халката се плъзна по пръста й, ала гледаше Бърк. Ръката й не трепна, когато взе златната халка от Ди и я сложи на неговия пръст.

Това е. Всичко свърши. Той вдигна воала и докосна устните й. Отначало леко, нежно, сетне по-силно и страстно. Ерин се засмя, обгърна с ръце врата му и отплува.

След това, като в калейдоскоп, се завъртяха лица, ръце, ръкостискания, поздравления, комплименти, завист, сълзи и усмивки.

Беше като сън. Музика, непознати хора, шампанско.

Святкаха камери и светкавици. Навсякъде я прегръщаха и всички й целуваха ръка или буза. Имаше черен хайвер и елегантни малки хапки, захаросани плодове, които проблясваха като диаманти под светлините на полилеите. Ерин отговаряше на въпроси, усмихваше се и искаше да бъде на хиляди километри разстояние оттук.

Сетне танцува с Бърк първия валс и всичко си дойде на мястото.

— Не мога да повярвам. Това не е истина — усмихва му се тя и долепи лице до неговото с въздишка. — Винаги съм мечтала за ден като този. Ние наистина сме женени, нали? Или само сънувам?

Той вдигна ръката й и докосна пръстена на пръста й.

— Струва ми се истински, а не фалшив.

Ерин се усмихна и погледна надолу към пръстена.

— О, Бърк! Толкова е хубав! Никога не съм очаквала подобно нещо!

— Носиш го вече повече от час. Не беше ли забелязала?

— Не. — Щеше да бъде глупаво да плаче точно сега, но сълзите сами извираха от очите й. — Ще се върна след минутка.

— Побързай. Ще полудея без теб. Няма да успея да се справя сам с всички тези хора.

Трябваше й само минута, за да се успокои. Да се съвземе, да повярва.

Влезе в спалнята, затвори вратата и се облегна на нея. Тази нощ, помисли си Ерин, това щеше да бъде нейната стая, така, както Бърк щеше да бъде нейният мъж. Тя щеше да спи в това легло, щеше да се събужда сред завивките и да открива Бърк до себе си. Един ден сигурно щеше да свикне. Това щеше да се превърне в ежедневие.

Не, помисли си Ерин със смях и се ощипа. Никога нямаше да стане ежедневие. Тя нямаше да позволи. От днес нататък животът й щеше да бъде специален. Щеше да тече по друг начин. Защото Ерин обичаше и щеше да принадлежи на мъжа, когото обича.

Като докосна лицето си, за да се увери, че е успокоено и сухо, тя понечи да отвори вратата. В същия момент три жени минаха по коридора.

— Как за какво? За парите му, естествено — каза едната, която Ерин помнеше от партито в Адилия. Беше възрастна дама с красива бяла коса и синя копринена рокля. — Още повече, че тя изобщо не го познава. Защо ще се жени за него? Нали не вярвате, че е дошла чак от Ирландия, за да води счетоводството му?

— Странно наистина, че Бърк се жени точно за нея. Би могъл да има която си поиска жена в щата. И най-богатата, и най-красивата — просъска дългокраката блондинка, с която бе говорил на партито в деня на Свети Патрик.

— Защо сте толкова лоши? Аз мисля, че са много хубава двойка — рече третата жена и сви рамене, когато белокосата направи гримаса. — В края на краищата, Дороти, мъжете никога не се женят без причина.

— Без съмнение, тя му прави някакви номера. Нали е ирландка, направила му е магия. Едно е да вкараш някого в леглото, друго е да го заведеш пред олтара. Мъжете лесно се влюбват и лесно се отегчават. Предполагам, че до една година ще се разделят. Ако е достатъчно хитра, каквато предполагам, че е, ще го оскубе порядъчно. Започвайки от пръстена, който й даде днес. Знаеш ли, че го е поръчал при Картие? Десет хиляди. Не е лошо като начало за едно бедно селянче от затънтеното ирландско селце на края на света?

— Ще ми бъде интересно да я видя как ще се справи със светските си задължения през следващите месеци! — просъска отново блондинката.

— Тя не е от нашата среда — довърши белокосата и пренебрежително махна с ръка, сякаш завинаги отписа Ерин от света.

Ерин остана с ръка на дръжката и ги загледа как слязат по стълбите. Не била от тяхната среда? След първия шок почувства гняв. Да вървят по дяволите! Че тя и не иска да бъде! Дърти гарги рошави! Те бяха просто едни глупави кокошки, които знаеха само да клюкарстват, да подмятат злобни забележки и да спекулират с чувствата на другите.

За пари, значи? Нима наистина мислеха, че се е оженила за Бърк заради парите му? Така ли беше, помисли си за пръв път Ерин, което бе нова шокираща мисъл. Гневът я напусна. Наистина ли? Това ли имаше пред вид той, когато й каза, че ще й даде всичко, което иска?

Тя отново сложи ръце на лицето си, ала то вече не бе хладно. Гореше. Нима Бърк си мислеше, че чувствата й към него бяха продиктувани от богатството му, а не от онова, което представляваше той самият? Ами да, защото не бе направила нищо, с което да му покаже, че не е така, осъзна горчиво Ерин. Не бе казала нито дума за това, че го обича такъв, какъвто бе. Сега щеше да го направи.

Тя вдигна глава и излезе от стаята. Щеше да му покаже, да му докаже, че се бе омъжила за него, а не за къщата и парите му. А другите… Другите да вървят по дяволите!

Когато слезе по стълбите, вече не беше бледата, невинна булка. Лицето й гореше, а очите искряха от гняв. Може и да не беше една от тях, но щеше да намери начин да се справи. Щеше да направи така, че Бърк да се гордее с нея. И като лепна една изкуствена усмивка на лицето си, Ерин приближи към жената със синята рокля.

— Радвам се, че дойдохте днес.

Жената кимна грациозно, докато отпиваше от шампанското.

— Как бих могла да пропусна подобно събитие? Вие сте толкова красива булка!

— Благодаря. Ала жената е булка само един ден в живота си, а съпруга цял живот. Ще ме извините ли? — Ерин прекоси огромната зала. Роклята й шумолеше и блестеше с перлите. Въпреки че Бърк бе заобиколен от цяла тълпа, тя се приближи директно към него, сложи ръце на раменете му и го целуна, докато околните започнаха да ръкопляскат и шушукат.

— Обичам те, Бърк, и винаги ще те обичам.

Не знаеше, че думи могат да го разчувстват, още повече тези думи. Но почувства как душата му се разтопи.

— Сега ли стигна до това заключение?

— Не, ала мисля, че беше крайно време да ти го кажа.

 

 

Бърк си мислеше, че няма да издържи, докато изпрати и последния гост. Никой не обича повече партитата и шампанското от висшето общество.

Ерин стоеше в средата на залата със скръстени ръце.

— Ще трябва да повикаме на помощ армията, за да оправи тази бъркотия тук.

— Никой няма да влезе в тази къща през следващите двадесет и четири часа.

Тя се усмихна, но умората и нервността й надделяха.

— Ще се кача горе.

— Веднага идвам. — Преди да успее да мръдне, той взе ръцете й. — Искам да ти кажа, че беше много красива. И си много красива. Никога не съм бил по-неспокоен в живота си, както през минутите, когато стоях тук и те чаках да слезеш.

— Така ли? — Ерин се усмихна и се притисна към него. — А аз бях уплашена до смърт. Едва не се спънах в роклята и не паднах за срам и позор.

— Щях да те хвана.

— Надявам се, защото няма друго място, където искам да бъда, освен в твоите ръце. Тук, с теб.

Бърк обхвана лицето й с ръце.

— Нямаше много време да избираш.

— Не исках да избирам.

Но той продължаваше да се съмнява. Всъщност беше единственият мъж, когото тя познаваше. Как можеше да е сигурен, че бе единственият, когото иска? Поведението му бе егоистично, наистина. Ала безразсъдният човек взема безразсъдни решения. Бърк отново я целуна и когато устните им се сляха, я вдигна на ръце.

— Но тук няма праг, през който да те пренеса!

Очите й се смееха.

— Има. На вратата на спалнята.

— Казах ти, че си в сърцето ми — рече той и я понесе по стълбите.

Роза бе приготвила две чаши и шампанско в кофичка с лед.

— Бърк, ще ме оставиш ли за десет минути?

— А кой ще ти помогне да си свалиш роклята?

— Мога и сама. Знам, че не е хубаво младоженецът да прави това. Само десет минутки — повтори Ерин. — Ще бъда много бърза.

Бърк взе един халат от гардероба.

— Е добре, все ще се намери къде да се измъкна от тази ризница.

— Благодаря ти.

Точно след десет минути той се върна. Ерин отново беше в бяло, ала този път дрехата й бе като морска пяна, като облак и се повдигаше, когато дишаше. Косата й бе пусната и падаше по раменете й като жарава. Бърк затвори тихо вратата и я загледа.

— Не си представях, че можеш да бъдеш по-красива, отколкото беше днес следобед.

— Исках тази вечер да бъде специална. Знам, че вече бяхме… Спахме заедно, но…

— Сега за пръв път ще правя любов с жена си.

Тя протегна ръце.

— И аз искам да ме обичаш. Искам те много повече сега, отколкото преди. Ако би могъл… — Спря колебливо, но реши, че ще бъде глупаво да се срамува. Вече беше омъжена жена. — Ако би могъл да ме научиш какво да правя…

— Ерин! — Той не знаеше какво да каже. Просто нямаше думи. Взе ръката й и я целуна. — Имам нещо за теб.

Когато извади кутийката от джоба си и й я подаде, тя навлажни устни.

— Бърк, не искам да се чувстваш задължен да ми купуваш подаръци.

— Ако не го правя, как ще бъда щастлив, когато ти ги носиш? — Той отвори кутията. Вътре лежеше огърлица от диаманти с великолепен сапфир в средата.

— О, Бърк! — Щеше да се разплаче, толкова бяха красиви. Доплака й се, защото си помисли, че според него тези бездушни камъни бяха целта й. — Приличат на пръстена ми.

— Това беше идеята ми. — Той я наблюдаваше. — Не ти ли харесват?

— Разбира се, че ми харесват. Сякаш са на някоя кралица. Чак ме е страх да ги сложа.

Бърк се разсмя и я заведе пред огледалото.

— Не ставай глупава. Направени са, за да бъдат носени. Виж! — Той сложи огърлицата на шията й. Сапфирът проблясваше с магическия си цвят, заобиколен от диамантите.

— За какво са скъпоценните камъни, ако няма красиви жени да ги носят? Ще искаш още. Можем да купим всичко, което си харесаш по време на медения ни месец. — Бърк я целуна по врата. — Къде искаш да отидем? В Париж? На остров Аруба?

„В Ирландия“ беше на езика й, ала се страхуваше да го каже, за да не й се смее.

— Мисля, че ще е по-добре да не бързаме. В края на краищата, сега е най-натовареният сезон през годината. Наближава дербито. Не можем ли да почакаме няколко месеца?

— Щом така искаш. — Той сложи обратно огърлицата в кутията и се обърна към нея. — Ерин, какво има?

— Нищо. Всичко е толкова ново за мен. Бърк, кълна ти се, че няма да направя нещо, от което да се срамуваш.

— Но какво става, по дяволите? — Търпението му свърши. Той я хвана за раменете и я сложи да седне на леглото. — Искам да знам какво се мъти в главичката ти и как се е появило там.

— Нищо — повтори тя, ядосана на себе си, че отново бе като отворена книга за него и нищо не можеше да скрие. — Просто днес осъзнах, че не подхождам на твоята среда, общество и на начина ти на живот.

— На моята среда ли? — Смехът му бе пълен с облекчение, но това не я успокои. — Какво знаеш ти за моята среда? Нищо и слава Богу. Можеш да се смяташ за късметлийка. А ако имаш предвид хората, които бяха тук, две трети от тях не могат да се намажат на малкото ти пръстче.

— Но аз мислех, че ги харесваш. Ти имаш сред тях приятели, връзки.

— Връзки, да. Ала това може да се промени винаги, когато поискам. Ти също можеш да ходиш на партита или да станеш член на някой клуб или комитет. Но ако решиш да натриеш носа на някой от тях, давам ти пълно право и няма да се разсърдя.

— Ти си част от техния свят. Като се омъжих за теб и аз ставам част от него. Не искам да кажат, че си се оженил за някаква си недодялана и никому неизвестна беднячка.

— Значи някой вече го е казал — промърмори Бърк. Нямаше нужда да иска потвърждение, защото го виждаше ясно в очите й. — Сега искам да ме чуеш. Има значение само това, което ние с теб мислим. Ожених се за теб, защото те исках.

— И аз. — Тя вдигна ръце към лицето му. — Заклевам се. — И го целуна с всичката любов, страст и нетърпение, които я изгаряха.

Ерин искаше нощта да бъде специална, ала това означаваше повече от шампанско и бели дантели. Това означаваше да му покаже, че бе в сърцето й, че едва сега започва да разбира себе си. Че го обича безкрайно. С ръце около раменете му и устни, слети с неговите, тя полегна на леглото. Тяхното брачно легло.

Той й показа какво е любовта. Сега Ерин искаше да му даде нещо точно толкова силно и красиво. След като нямаше никакъв опит, щеше да постъпи както й диктуваше сърцето.

Нямаше представа дали човек може да чувства повече удоволствие и да преживее повече щастие, но искаше да опита да му даде поне част от щастието, което я изпълваше.

Колебливо и несигурно, тя сложи устни на шията му. Можеше да вдъхне аромата му, а устните й долавяха ритъма на сърцето му. Той беше забързан. Нейният още повече. Ерин се усмихна. Да, наистина можеше да му даде нещо.

Харесваше й начина, по който го чувстваше под пръстите си. Мускулите му се стягаха. Тя посегна и развърза халата му. Когато видя, че е напрегнат, инстинктивно се дръпна, готова да се извини.

— Не! — прошепна Бърк със смях, взе ръката й и я върна обратно. — Искам да ме докосваш.

Той също я галеше, въпреки че всяко нейно движение го подлудяваше. Вече бе полудял от нежността и страстта, които се излъчваха от нея, от желанието й да бъде негова, от нетърпението да го притежава и да бъде притежавана.

И те се любиха бавно и всеотдайно. Ерин не се срамуваше. Бърк свали дрехата й. В отговор тя свали халата му и с учудване и удоволствие се наслади на силата и мъжествеността му. Нейният съпруг.

Може би беше без значение, ала сега бе по-вълнуващо, защото той й принадлежеше. Силното, нетърпимо желание бе същото, а трепетът на очакването не по-слаб. Но заедно с желанието, сега чувстваше радостта, че мъжът, който я държеше в обятията си, щеше да го прави всяка нощ. Това бе само началото, помисли си Ерин и се засмя.

— Нещо смешно ли казах? — попита Бърк.

— Не, щастлива съм — отвърна тя и започна да го целува.

Ерин лежеше бездиханна. Сърцето й се завърна отнякъде.

Бърк си помисли, че прилича на богиня. Червената й коса, разпиляна по белите чаршафи и раменете, тънкото й тяло под неговото, нежно и всеотдайно, като молитва. Искаше отново и отново да преживява любовта. Удоволствието бе толкова пълно, че го заслепяваше.

 

 

Ерин се събуди. Беше първото й утро като госпожа Логан. Зад прозореца бе сиво от пролетния дъжд. Помисли си, че е прекрасно. Усмихвайки се, тя протегна ръка и потърси Бърк. И откри, че го няма. Уплашена, че всичко е било сън, седна в леглото.

— Винаги ли така се събуждаш? — попита той, като прекоси стаята и стегна колана си.

— Не, помислих си… — Не, не е било сън. Разбира се, че не беше. Ерин се засмя на себе си и поклати глава. — Няма значение. Къде отиваш?

— При конете.

— Толкова рано?

— Вече е почти седем.

— Седем? — Тя потърка очи. — Ще ти направя закуска.

— Роза ще се погрижи за това. Ти по-добре поспи още малко.

— Но аз… — Ерин искаше да му приготви закуската. Това бе едно от малките, но особено важни неща, които една жена можеше да направи за мъжа си. Искаше да седи срещу него в кухнята, да говорят за предстоящия ден и да си спомнят нощта, която бе минала. Ала Бърк вече бе обул дори ботушите си. — Не съм изморена. Мога да сляза и да прегледам сметките.

— Ще имаш време за тях след няколко дни. Всъщност не сме говорили досега, но мисля, че няма нужда да продължаваш да правиш това.

— Разбира се, че ще продължа. Нали затова съм дошла. Кой друг ще го върши вместо мен?

— Нещата се промениха. — Той вдигна вежди. — Не искам жена ми да прекарва деня си в офиса.

— Ако не възразяваш, на мен ми е приятно. — Чувстваше се неудобно. — Ако не искаш повече да се занимавам със счетоводството, ще си намеря друга работа.

— Няма значение дали ще работиш, или не. Искам да знаеш, че имаш право да избираш. Какво правиш?

— Оправям леглото.

Бърк се разсмя, приближи се и взе ръцете й.

— Роза има грижата за това. Разбра ли?

— Сигурно не е необходимо тя да върши моята работа.

— Това е нейната работа, а не твоята.

Той я целуна, после сякаш размисли и я притисна до себе си.

— Добро утро.

— Добро утро — изненадано отговори Ерин.

— Ще се върна след няколко часа. Защо не поплуваш?

Когато вратата се затвори, Ерин скръсти ръце. Да поплува, значи? Беше първият й ден като съпруга. И не й даваха нито да приготви закуската, нито да оправи леглото, а й предлагаха да поплува. Тя отиде до огледалото и се погледна. Не изглеждаше по-различно. Ала чувствата невинаги се виждат с просто око. Не беше ли странно, че бе отказала да бъде негова любовница, а сега беше негова жена? Омъжена за парите му.

Ерин се отдръпна от огледалото. По дяволите! Минаваше седем и тя имаше работа.

Роза не бе по-приятелски настроена от Бърк. Нямало нужда „сеньората“ да прави това. Нямало нужда „сеньората“ да прави онова. Може би „сеньората“ ще иска да почете в солариума. С една дума, от нея нямаше никаква нужда. О, това трябва да се промени, реши Ерин.

Когато Бърк не се върна за обяд, тя взе инициативата в свои ръце. Напълни един леген с топла вода и прах и слезе в голямата зала. Чашите и чиниите вече бяха прибрани, но Роза все още не бе измила плочките на пода. Ерин почувства леко задоволство, че успя да я изпревари.

Това е моята къща, дявол да го вземе, каза си тя, докато изстискваше парцала. Моята къща, моят под и аз ще си го измия най-добре.

 

 

Бърк вървеше под дъжда и мислеше, че конят, който смяташе да пусне в Чарли Таун, ще има проблеми с калта. Втората му мисъл бе, че Ерин може би ще се зарадва да пътуват заедно до Западна Вирджиния. Тъкмо щеше да има възможност да покаже жена си в обществото.

Господи, колко бе хубава тази сутрин! Цялата бе само очи и млечна кожа. Не беше съвсем сигурен, че бе постъпил най-правилно, като я накара да се оженят, ала беше сигурен, че за него самия това бе най-правилното решение. Не можеше да си спомни друг случай, когато да е бил толкова спокоен или да се е чувствал по този начин след вземане на решение.

Можеше и щеше да й даде нещата, които винаги бе искала да има. Парите нямаха значение за него, затова хич не го беше грижа колко щеше да изхарчи. Важното бе тя да бъде щастлива. В замяна Ерин му даваше чувство за непоклатимост и сигурност — нещо, което никога не бе предполагал, че иска.

Влезе в къщата и изтръска дъжда от косата си. Когато я видя, спря изненадан. Беше клекнала на колене и търкаше пода. Преди да успее да вдигне глава и да го погледне, той вече я бе изправил на крака.

— Какво правиш?

— Мия пода. Вчера тук беше истинска лудница. Не можеш да си представиш какво имаше по земята. Бърк, ще ми счупиш ръката!

— Да не съм те видял повече на колене в тази къща. Ясно ли е?

— Не. — Тя разтърка ръката си. Когато го погледна, видя, че бе много ядосан. — Не те разбирам.

— Моята жена няма да мие пода!

— Почакай малко. — Той се обърна, но Ерин го спря. — Ще мия пода, ако искам, ала не искам да бъда наричана „моята жена“ като нещо, което може да бъде сложено в кутията за бижута. Какво ти става?

— Не се ожених за теб, за да миеш подовете.

— Не, не си. Нито, за да ти правя закуската, нито за да оправям леглото ти. Тогава за какво се ожени за мен, Бърк?

— Мисля, че ти казах.

— Аха… — Тя пусна ръката му. — Спомням си. Значи, с една дума, искаш да бъда твоя любовница, но законна.

Той направи усилие, огромно усилие да не избухне. Ала не успя.

— Не ставай глупава! И остави този проклет парцал!

— Доколкото си спомням, думите при церемонията бяха „да обичаш и да се подчиняваш на мъжа си“. — Ерин се усмихна и ритна легена със сапунената вода, която се разля по плочките. — Ще бъдеш ли доволен, ако го хвърля, където си искам? — И захвърли парцала.

— Къде отиваш?

— Не знам — отвърна през рамо тя. — Сигурно мога да се разходя из къщата, макар да нямам право да пипна каквото и да било в нея.

— Чакай! — Бърк се опита да я хване, но Ерин му се изплъзна. — Можеш да пипаш всичко, само недей да чистиш.

— Аха, значи е време да установим правилата. — Тя бутна вратата към солариума. Топлината вътре бе като гореща стена и чудесно подхождаше на настроението. — Пипането и гледането са позволени…

— Престани да се държиш като идиотка!

— Аз? — Ерин се обърна към него и една не се сблъска със саксията с гераниум. — Аз ли се държа като идиотка? Преди малко бях глупачка, сега пък идиотка. Не аз започнах кавгата, защото пода трябваше да бъде измит.

— Мислех, че дойде в Америка, защото искаше да избягаш от всичко това. Защото не искаше повече да миеш чинии и подове в живота си.

Тя кимна.

— Да. Затова дойдох в Америка, ала не се ожених за това. Може другите да си мислят, че е така, че съм се омъжила за теб заради парите ти, заради хубавата къща и богатството ти, а не заради теб. Казах ти вчера, че те обичам. Не ми ли вярваш?

— Не знам. — Той прокара объркано ръка по лицето си, опитвайки се да мисли разумно и ясно, с онази студена логика, която винаги го бе водила до победа при игрите на покер. — Има ли значение?

Ерин отново се обърна, защото бе много болезнено да го гледа.

— Не излъгах, когато го казах, но ти можеш да си мислиш каквото си искаш. Няма никакво значение. — Тя взе една ваза и я хвърли на пода. Вазата се счупи. — Не се притеснявай, няма да чистя. Роза ще изчисти.

— Свърши ли?

— Не съм решила още. — Ерин скръсти ръце и се загледа във водата на басейна.

Бърк сложи ръка на рамото й. Сигурно го обичаше. Малко. Щеше да бъде глупаво да я отблъсне.

— Майка ми прекара повече от половината си живот на колене. Миейки чуждите подове. Нямаше четиридесет години, когато умря. Не искам ти да си на колене заради никого, Ерин.

Когато се опита да свали ръката си, тя го хвана.

— Това е първото нещо, което споделяш с мен за себе си. — Обгърна с ръце раменете му и сгуши глава на гърдите му. — Не виждаш ли, че ще умра, ако ме отблъснеш?

— Ти се съгласи да ме приемеш такъв, какъвто съм.

— Така е. И ще го направя. Обичам те, Бърк.

— Тогава искам да те видя весела. Щастлива.

— Но аз съм. — Ерин вдигна глава и го погледна. — Обаче обичам да се боря.

— Е, това е нещо, което мога да ти обещая със сигурност. Плува ли вече?

— Не. Имах работа със сметките, а после спорих с Роза по някои въпроси.

— Наистина си била много заета. Хайде да поплуваме заедно.

— Не искам.

— Продължаваш да спориш?

— Не. Приключих със споровете за днес. Но не искам да плувам.

— Не можеш ли?

— Мога, разбира се, но нямам бански.

— Това не е проблем. Значи всичко е наред.

Той я вдигна на ръце и отиде с нея до ръба на басейна, докато тя се кикотеше и риташе с ръце и крака.

— Няма да го направиш! Ако го сториш, ще те повлека с мен.

— Никога не съм мечтал за друго, освен да плувам в басейна заедно с жена си — отвърна Бърк и скочи с нея, така както си бяха, с дрехите.