Нора Робъртс
Ирландска роза (7)

Седма глава

Дали си беше загубила ума?

Тя седеше в колата на Бърк и гледаше как фаровете й раздират мрака. И не чуваше нищо друго освен ударите на собственото си сърце. Сигурно бе напълно полудяла, за да захвърли всичките си амбиции, предпазливост и решения на вятъра. Защо никой досега не беше й казвал, че лудостта е свобода?

Никога не бе била склонна към самоунищожение. Или пък напротив, запита се Ерин и странно защо се почувства щастлива от нощта, от скоростта и от мъжа до себе си. Сигурно това бе едно от нещата, които той бе открил в нея. Готовността да поема риска и по дяволите всички последствия! Ако това не беше истина, тогава защо не го спреше и не му кажеше да обърне и да я върне обратно?

Тя стискаше до болка ръцете си. Не беше сигурна, че Бърк ще я послуша, но това не бе причина да не му го каже. Причината да не говори бе, че беше загубила много повече от разума си. Беше загубила сърцето си.

Сигурно това бе едно и също нещо. Сигурно да го обича означаваше лудост. А тя го обичаше. По начин, по който не беше си представяла, че ще обича някога някого. Имаше непонятна жестокост, някакво отчаяно безразсъдство, което не отпускаше, а стягаше сърцето й. Всъщност чувстваше го като болка. А самото си сърце чувстваше като нещо твърдо и горещо, точно под гърдата.

Защо любовта трябваше да причинява такива усещания? Ерин не знаеше. Винаги бе мислела, че любовта трябва да бъде топла, приятна, гореща, сладка, а не това лудо и непоносимо съчетание от напрежение, очакване и нетърпение.

Сигурно това бе отражение на неговите чувства. Когато го погледнеше крадешком, не виждаше никаква нежност. Той стискаше здраво волана и гледаше сърдито и намръщено право напред.

Тя прехапа устни и си каза да не бъде толкова романтична. Не е необходимо любовта непременно да бъде нежна, за да бъде истинска. Нима не знаеше, че нейната любов към Бърк нямаше да бъде нито обикновена, нито проста? Ерин и не искаше да бъде такава. Е, все пак можеше да сложи ръката си върху неговата, да му каже няколко думи, за да почувства той дълбочината на чувствата й и колко много го желае. Ала беше много горда и с характер. Беше достатъчно реалистка, за да знае, че само защото тя го обича не означаваше, че Бърк също трябваше да я обича.

Затова не каза нито дума, докато пътуваха към неговата къща.

Защо имаше чувството, че животът му с всеки изминат метър се променяше необратимо и безвъзвратно? Да, той я желаеше и ако това желание бе по-силно, отколкото сам искаше да си признае, тази нощ то щеше да бъде задоволено. Ерин не каза нищо. Нервите му бяха пред скъсване още на първия завой. Нима за нея всичко, което щеше да се случи, бе толкова обикновено, че не намираше за необходимо да каже поне една дума?

Бърк не искаше така. Искаше повече, отколкото в целия си досегашен живот.

Какво чувстваше тя? По дяволите, какво ставаше вътре в нея? Нима не виждаше, че всеки ден, всеки час, прекаран до нея, ги правеше все по-близки и по-близки и ги водеше все по-бързо и логично към края? Към края на какво, запита се той. Каква гранична линия си бе поставил, че да не можеше да я премине? И какъв щеше да стане животът му, след като преминеха тази граница?

По дяволите! Бърк рязко натисна спирачките пред къщата и, без да погледне към Ерин, излезе от колата.

Краката й трепереха. Тя също излезе и застана пред стълбите. Вратата изглеждаше още по-голяма, като портал към някакъв нов свят. С дълбока въздишка Ерин премина през нея.

Дали винаги бе толкова мълчалив и сърдит, когато любовниците му са идвали при него, зачуди се тя, докато се изкачваше по стълбите. Ръката й върху парапета бе студена и суха. Искаше той да протегна ръка към нея, да я прегърне, да я завие с топлината си и да я стопли. Но това са глупости, каза си Ерин. Не беше дете, което да бъде стоплено и успокоено, а жена.

Бърк влезе в спалнята пред нея. Очакваше тя да се усмихне, да му подаде ръка, да му каже колко е щастлива, че е с него. Ала когато вратата се затвори, Ерин продължи да стои мълчаливо, с твърда уста и неспокойни очи.

По дяволите, помисли си той. Тя не се нуждае от нежност, нито от ласки. Нито пък аз се нуждая от подобни глупости. Бяха големи, възрастни хора. Желаеха се и щяха да се имат. Дори трябваше да е доволен, че Ерин не искаше свещи, нито романтична музика, нито обещания и клетви във вечна любов, които не би могъл да изпълни.

И той я привлече към себе си. Очите им се срещнаха за секунда още веднъж. После устата му покри нейната и възможността да бъдат произнесени каквито и да било думи бе загубена завинаги.

Това ми стига, помисли си Ерин, когато горещината я погълна. Трябваше да й стига, защото никога нямаше да получи повече. И приела съдбата си, тя се притисна към него, предлагайки му душата и тялото си, заедно със сърцето си, което той не знаеше, че вече му принадлежи. Нито за миг не се поколеба сега, когато устните й се разтвориха и езиците им се сляха в гореща, жадна целувка. А когато ръцете му се спуснаха по гърба й и стиснаха ханша й, тя се притисна още по-силно към него. Беше готова да му вярва да й покаже изкуството на любовта. Беше готова да рискува дори да се самоунищожи, стига той да бъде част от тази игра.

Пръстите й леко трепереха, когато се вкопчиха в ръцете му. В тях имаше сила, почти брутална сила, която накара сърцето й да бие ускорено, а тялото й да трепери от нетърпение.

Мили Боже! Никоя жена досега не беше го докарвала до безразсъдство толкова бързо! Когато Ерин го целуна жадно, за един прекрасен миг, можеше да повярва, че той е единственият. Това беше лудост! Един разумен мъж щеше да мисли само за тази нощ, но подобно на наркотик, тя завладяваше цялото му същество, карайки сърцето му да препуска и да замъглява съзнанието му.

Той съблече дрехите й и Ерин не се възпротиви. Почувства възбуда, нетърпение, ала не срам или колебание.

Никой досега не беше я докосвал така. Сякаш имаше право над всеки сантиметър от тялото й. Никой не беше причинявал само с един пръст това непоносимо желание. Беше готова веднага да му се отдаде.

Лежеше гола на леглото, а тялото му я покриваше. Ръцете му я държаха. Дишането й бе неравномерно от тежестта му. Тялото й бе като чуждо, изпълнено с прекалено силни чувства и ужасяващо задоволство. Искаше само една ласкава дума, една нежна ръка. Но тя бе далеч от мисълта да попита, а Бърк да отговори.

Алчно, лакомо, нетърпеливо той засмука устните й, докато събличаше ризата си. Не искаше да допусне нито за миг да не я чувства до себе си. Колко пъти си бе представял как ще бъдат заедно, без въпроси, без колебание, нетърпеливи и жадни един за друг! Ерин шепнеше името му в накъсаното си дишане, което действаше на желанието му като лавина. Бърк захвърли дрехите си.

Тялото й бе като пещ под него и с всяко свое движение разпалваше пламъците, които и без друго го изгаряха. Тя заби нокти в раменете му, а той засмука устните й. И като забрави всичко, потъна в нея.

Ерин се изви под него, цялата тръпнеща от болка и удивление. Бърк лежеше в тъмнината и се мъчеше да събере мислите си.

Девствена. Мили Боже! Беше я превзел с всичката страст и сила, които един мъж може да има, като изобщо не му мина през ум, че можеше да я заболи. Беше първият й мъж! Би трябвало да се досети. Нищо че още от първия миг, в който я бе прегърнал, бе почувствал, че бе зряла и готова за него. У нея имаше женска сила, неподозирана страст, без съмнение желание и готовност. Как да му мине през ума, че не е била с никого преди това?

Той прекара ръка по лицето си. Не бе забелязал, защото беше глупак. Невинността светеше в очите й за всеки, който можеше да вижда и имаше мозък да разбере. Не беше я забелязал, защото не бе искал. А сега я нарани. Колкото и груб, колкото и незаинтересован да е бил с другите жени в миналото, никога не бе наранявал. Защото жените, които си бе избирал, знаеха правилата. Ала не и Ерин. Никой досега не беше я учил на това.

Не знаейки как да се извини, Бърк потърси ръката й. Но тя се отдръпна и се сви още повече. Сякаш се затвори вътре в себе си.

Нямаше да плаче! Ерин стисна очи и се закле. Страдаше достатъчно и без сълзи. Щеше да я вземе за най-голямата глупачка на света, ако сега почнеше да хленчи и подсмърча! Ала как можеше да знае, че любенето бе като огън! Не беше необходимо да имаш сърце за това!

По дяволите! Нямаше думи и не знаеше какво да каже. Той посегна, дръпна завивката и я зави. Опита се да намери утешителни думи и започна да я гали по косата.

— Ерин, извинявай… — О, Боже, наистина бе загубил дар слово, ако това бяха единствените думи, които можеше да измисли.

— Не се извинявай. Не мога да го понеса. — Тя обърна лице към възглавницата и се помоли Бърк да спре да говори.

— Добре. Исках само да кажа, че нямаше… — Какво? Нямаше да я желае ли? Нямаше да я иска ли? И нямаше да я вземе? — Трябваше да бъда по-внимателен. — Но беше толкова хубаво, спомни си той. — Не знаех, че си… Че тази нощ ти е за пръв път. Ако знаех, щях да…

— Изтичаш до аптеката за презерватив ли? — прекъсна го Ерин. Гласът й прозвуча не обидено, а безчувствено. Тя понечи да стане. Преди да успее, Бърк я хвана за ръката. Почувства опита й да се откъсне от него като нож в слабините си.

— Имаш право да ми се сърдиш.

— На теб? — Ерин обърна глава и го погледна. В тъмнината той бе само един силует. Бяха се любили на тъмно, помисли си тя. Без да се виждат, без да споделят. Може би така беше по-добре, за да не види Бърк объркването й. — Защо да съм ти сърдита? Би трябвало да съм сърдита на себе си.

— Ако ми беше казала…

— Какво да ти кажа? — Тя се подсмихна, ала този път в усмивката й имаше лека ирония. — О, разбира се. Трябваше да ти кажа, докато се търкаляхме из леглото: „Бърк, между другото, може би ще те заинтересува, но аз никога досега не съм го правила.“ Това щеше да бъде върхът, капакът на всичко.

Той се изненада, защото осъзна, че също се усмихва.

— Може би щеше да е по-добре.

— Вече е късно. Каквото сме направили, направили сме го. Така че няма смисъл да говорим. Искам да си отида, преди да се унижа отново.

— Недей.

— Какво недей?

— Не си отивай. — Беше неочаквано и за него. Не бе предполагал, че думите бяха вътре в душата му и искаше да ги каже. — Това, което стана, не беше лошо. Само че ние го направихме лошо. Грешката е моя. — Бърк хвана брадичката й, когато Ерин се опита да се извърне. — Виж, не ме бива по приказките, ала бих искал и бих се радвал, ако мога да поправя случилото се.

— Няма нужда. — Не беше сигурна дали чува в гласа му нежност. — Не съм ти сърдита. Вярно е, че ми е за пръв път, но не съм дете. Дойдох тук по свое желание. Никой не ме е карал насила, нали?

— Сега аз те моля да останеш. — Той взе ръката й и я обърна с дланта нагоре, като залепи устни върху нея. Когато отново я погледна, видя, че тя го наблюдаваше с изумени, широко отворени очи и устни. Целуна я още веднъж. — Ще напълня ваната.

— Какво ще правиш?

— Ще ти приготвя банята. Ще се почувстваш по-добре.

Бърк изчезна в съседната стая, а Ерин продължи да гледа след него. Какво, по дяволите, се промени, чудеше се тя. Взе одеялото и се зави, докато той се върна. Беше облякъл един халат, завързан стегнато в кръста. Светлината от банята се процеждаше през отворената врата. Можеше да чуе звука на течащата вода. Освен това й се стори, че чувства объркване и колебание у него. Не, сигурно грешеше.

— Отиди и се отпусни. Искаш ли нещо? Чай?

Ерин само поклати глава.

— Върви тогава. Аз ще се върна след малко.

След кратко колебание тя отиде в банята и влезе във ваната. Водата бе нежна и топла и Ерин почувства как болката и напрежението изчезват почти моментално. Отпусна се и затвори очи.

Би искала да има до себе си някоя жена, с която да поговори. Някоя друга, която да попита това ли е всичко. Това ли е любовта? Искаше да има някой, с когото да може да сподели чувствата си. Обичаше Бърк, но след като беше с него, не изпита облекчение. Беше вълнуващо. Начинът, по който я докосваше, по който чувстваше тялото му до своето и вътре в себе си, я накараха отново да потрепери. Ала нямаше усещането за пълно удовлетворение, за преизпълнено с любов и щастие сърце. Нито чувството, че всичко е правилно и точно така трябва да бъде. Нещо не достигаше.

Сигурно беше голяма глупачка, щом си бе представяла друго. В края на краищата, само поетите и любовните романи обещаваха повече. Красиви думи, красиви мечти. А тя бе практична жена, нали така. В живота беше друго.

Бърк все пак имаше право. Ваната й подейства добре и Ерин се почувства много по-спокойна. Нямаше никакви причини за самоунижение и съжаление. Нищо не беше се променило. Просто повече не бе девствена, но това така или иначе все някога щеше да стане. Трябваше да продължи да живее по новия начин. Родителите й винаги я бяха учили да следва сърцето си и да не обвинява другите за своите грешки.

Доста по-спокойна, тя излезе от банята. Сега можеше да погледне Бърк в очите. Без сълзи, без обвинения и извинения.

Не намери нищо, което да облече, затова се зави с голямата кърпа и влезе в спалнята.

Той беше запалил свещи. Много свещи, цяла дузина, Ерин спря на вратата, загледана в мигащите пламъчета. Имаше музика, тиха и романтична, която сякаш усилваше аромата на свещите и цветята. Чаршафите върху леглото бяха нови. Тя се загледа в тях и всичката самоувереност, която бе почувствала преди миг, започна да й се изплъзва.

Бърк видя погледа й към леглото и страха, който премина през очите й. Това го накара да се почувства отново виновен. Той стана и отиде при нея, подавайки й розата, която току-що бе откъснал от солариума.

— По-добре ли си?

— Да. — Ерин взе розата.

— Каза, че не искаш чай, затова донесох малко вино.

— Ами, добре, но аз… — Думите спряха в гърлото й, когато той я взе в прегръдките си. — Бърк!

— Отпусни се. — Целуна я по слепоочието. — Няма да те нараня. — Занесе я до леглото и я сложи да легне. Взе две чаши, пълни с кехлибарено вино, и й подаде едната. — Честит Свети Патрик! — рече леко усмихнат и чукна своята чаша в нейната.

Ерин се поколеба, преди да отпие.

— Много хубава стая — каза тя. — Не бях я забелязала… преди.

— Защото беше тъмно. — Той я прегърна през раменете и я накара да се облегне на възглавниците.

— Аха. Чудех се какво ли представляват другите стаи в къщата.

— Можеше да видиш.

— Не исках да преча. — Тя отпи още малко вино и помириса розата. Листенцата и бяха нежни и полуотворени, като устни. — Много е голяма за сам човек.

— Аз използвам само една стая.

Ерин овлажни устните си. Каква беше тази музика, зачуди се тя. Кълън сигурно знаеше. Беше толкова нежна и хубава.

— Чух, че Двоен блъф е спечелил последното надбягване. Травис спомена, че изпреварил коня на Дърнъм с една дължина. Всички говореха за дербито в Кентъки и как твоят кон е фаворитът. — Когато осъзна, че главата й лежи на раменете му, Ерин се опита да преглътне. Искаше да се отдръпне, ала Бърк я галеше по косата. — Сигурно ти е много приятно.

— Винаги е приятно, когато печелиш.

— А тази вечер на партито Лойд ми каза, че Блъф е кон, който ще бие всички.

— Аз пък не съм ти казал колко беше красива.

— Благодарение на роклята. Ди ми я подари.

— Накара сърцето ми да спре.

Тя се засмя.

— Ама че опашата лъжа!

— Тогава повече няма да я обличаш.

Ерин го погледна.

— Сигурна съм, че в жилите ти наистина тече ирландска кръв.

— Открих, че имам слабост към къпани жени.

— Струва ми се, че имаш слабост към всички жени.

— Така беше преди. Напоследък ги предпочитам с лунички.

Тя докосна с пръсти носа си.

— Ако се опитваш да флиртуваш с мен, ще трябва да се научиш да го правиш по-добре.

— Работя по въпроса. — Той отново взе ръката й, което държеше розата, и целуна пръстите й. — И ти можеш да кажеш нещо хубаво за мен.

Ерин прехапа устни.

— Мисля — подзе тя и после се засмя, защото Бърк захапа пръста й. — Ами, мисля, че лицето ти ми харесва.

— Очарован съм.

— О, освен това мисля, че макар да нямаш фигурата на Травис, повече ми допада твоята конструкция.

— Охо! Ди знае ли, че си хвърлила око на мъжа й?

Ерин се разсмя.

— Е, едва ли има нещо лошо в това.

— Тогава гледай тук. — Той взе лицето й в ръце и го целуна. Устните й бяха влажни и ухаеха на вино. Шепотът от тях бе едва доловим.

— Как го правиш?

— Кое?

— Това, да ме караш да треперя.

Без да откъсва устни от нейните, Бърк взе чашата от ръцете й.

— Добре ли е?

— Не зная. Но ми харесва. Направи го пак.

С ръка върху бузата й, той се сгуши в нея. Тя колебливо сложи ръката си на рамото му. Вече знаеше силата му, знаеше на какво бе способен и въпреки това разтвори устни. Когато целувката му се задълбочи, пръстите й се свиха. Бърк веднага смекчи ласката, докато Ерин се отпусна.

Искаше да обича, не само заради нея, а заради себе си. Искаше да опита от всичко, да изследва, да отвори вратата и да й покаже пътя за двама. Никога не бе палил свещи, не бе пускал музика и не бе търсил романтика. Сега се чувстваше приятно и доволен сред обстановката на стаята, която сам беше подредил.

Кожата й все още ухаеше на баня, на неговия собствен сапун. Това му действаше странно, дори мистериозно. Беше гладка и нежна. Под нея се очертаваха фино оформени мускули. Никога не бе обичал кльощави жени.

Усети, че бе напрегната като струна. Сега щеше да бъде внимателен. Там където имаше невинност, щеше да има състрадание. Там където имаше вяра, щеше да има уважение.

Ерин чу шумоленето на чаршафите. Тялото й изгаряше от желание, въпреки че се страхуваше. Ала това бе естествено, напомни си тя. Сега, когато знаеше какво ще стане, нямаше да бъде изненадана. Дишането й се накъса, защото нова тръпка премина по тялото й. Ерин сложи ръка на гърдите му.

— Няма да те нараня. — Той се отмести и вдигна косата от лицето й. Пръстите му бяха уверени. Точно така. Трябваше да бъде уверен, напомни си Бърк. Не биваше да загуби контрол втори път. — Обещавам, няма да те заболи.

Тя не му вярваше. Въпреки че го прегърна, той видя, че не му вярва. Затова сведе устни над нейните. И в мисълта му остана само Ерин. Бърк познаваше себе си много добре. Знаеше, че не е себичен любовник, но не беше и всеотдаен. Сега откри, че не мисли за собствените си желания. Когато я докосваше, то не бе защото трябваше да задоволи собствения си глад или от необходимост да я докосва, а за да я разпали и събуди страстта у нея. Почувства промяната. Тя шепнеше името му и галеше тялото му.

Ерин очакваше отново натиск, бързина, болка. Вместо това той я галеше и водеше към неизвестни върхове на насладата. Докосваше без да спира тялото й, както и предния път, ала сега беше различно. Допирът на ръцете му бе като крило на птица, като пух, като полъх на вятър и тя имаше усещането, че лети. Чувството й за безпомощност се върна, но този път нямаше паника. Бърк захапа леко зърното на гърдата й и Ерин долови дълбоко в стомаха си дръпване, стягане и вълна от горещина, която се разля по тялото й.

Обви ръцете си около него в прегръдка, която бе не приемаща, а подканяща.

О, мили Боже! Беше толкова сладка. Имаше невероятен вкус, като никоя друга жена на света. Вкус, без който беше сигурен, че повече няма да може да живее. Тялото й бе съвършено и отговаряше на всеки негов порив. Знаеше, че веднага може да я обладае. Ала искаше този път да го направи различно. Искаше да даде, а не да получи удоволствие.

Той потърси ръката й и сплети пръсти с нейните. Това бе най-най-интимния жест, който някога бе правил. На светлината на свещите видя как лицето й грее от удоволствие.

И отново се върна на устните й.

Тя усещаше вкуса на виното по езика си. После устните му прошепнаха думи, които бе чувала само в сърцето си.

Имаше всичко, за което една жена можеше да мечтае. Имаше музика, нежна и красива като в рая. Имаше цветове и думи, които само поетите обещаваха. Ерин го обичаше и преди. Но сега, когато сподели пълнотата на чувството си, се загуби и удави напълно.

Бавно и внимателно Бърк започна да й показва движения и беше доволен от реакцията й. Тялото й бе всеотдайно, без задръжки или колебания. Когато я доведе до върха, видя в очите й изненада и тъмна светлина.

Останала без дъх, тя се отпусна върху него. Сякаш съзнанието й се бе отделило от тялото и не искаше да се завърне там.

Ала той продължи да я води по непознати пътеки. Следващата вълна изтръгна стон. Не можеше да има повече. Човек не може да преживее толкова много удоволствие.

Не, не можеше да има още.

Но Бърк отново я изпълни и й показа, че може.

Отново цялата трепереше, ала не свита на кълбо и далеч от него. Този път се бе сгушила в него и той я бе прегърнал здраво. Лицето й бе заровено в рамото му, а ръцете й го прегръщаха. Тъй като беше изтощен и изчерпан, Бърк само я притискаше до себе си и мълчеше.

Не беше новак в тази игра, напомни си той. Защо тогава имаше чувството, че някой бе променил правилата без негово знание?

Свещите трепкаха с дългите си пламъчета и сенките играеха своите странни игри по стените. Бърк тръсна глава. Изглежда той самият се беше променил. Мека светлина, нежна музика, ласкави думи. Та това изобщо не беше в стила му. Но бе толкова естествено и на мястото си.

Беше свикнал да живее сурово, да люби без обвързване и ангажименти и да не се задържа дълго на едно и също място. Да печели, да губи и да започва отначало. Сега имаше чувството, че ще бъде щастлив, ако никога не напусне този дом и когато дойде денят, ще бъде погребан тук. Дотогава, докато Ерин остане с него. Тази мисъл предизвика истински шок. Тя да остане с него? Откога бе започнал да мисли по този начин? Откакто я бе зърнал, каза си Бърк и дълбоко въздъхна. Господи, та той беше влюбен в нея! Беше преживял годините досега без да се замисли. Показваше само обикновен мъжки интерес към жените. Ала ето, че изведнъж някой бе отворил вратата и Бърк за пръв път се беше влюбил.

Не беше имал време за това. Животът му бе подреден по начина, по който той искаше. Дните, решенията, промените бяха лично негови. Правеше плановете си и ги осъществяваше. Ходеше където иска, живееше както иска. Нямаше нищо. Поне така си мислеше. Абсолютно нищо, освен себе си.

Бърк затвори очи и се опита да мисли. Да, това беше лудост! Той беше луд! Как можеше да знае какво значи да обичаш някого? В живота му имаше само едно същество, което бе обичал, но то бе много отдавна. Той беше вълк единак, носеше се по течението сам и не му пукаше за другите. Беше търкалящ се камък, по който мъх не се задържаше. Ако останеше на едно място за по-дълго, то бе защото… Защото бе имало добра игра. Това беше всичко, опита се да се убеди Бърк. Ала знаеше, че е лъжа.

Щеше да направи най-правилно да отиде в Монте Карло. Това щеше да е първото нещо. Още утре сутринта. По дяволите фермата и отговорностите. Щеше да си вдигне багажа и да замине, така, както бе правил много пъти досега. Нищо не можеше да го спре или задържи.

Но ръката й лежеше на сърцето му.

И той знаеше, че никъде няма да отиде. Може би беше дошло времето да направи залозите и да изиграе картите си.

— Добре ли си? — попита Бърк.

Ерин кимна, сетне вдигна лице и го погледна.

— Чувствам… Ще ме вземеш за глупачка.

— Може би. Та какво чувстваш?

— Красота. — Тя се разсмя и обви врата му с ръце. — Чувствам се най-красивата жена на света.

— Ти си — прошепна той и в този момент осъзна, че колкото и да се съпротивляваше, вече бе хванат в капана.

— И не искам никога да се чувствам по друг начин. — Ерин се притисна към него и целуна брадичката му.

— Ще се чувстваш така колкото често искаш. Още утре пренасяш нещата си при мен.

— Какви неща? — Все още усмихната, тя се отдръпна леко и го погледна.

— Тези, които имаш. Няма смисъл да притесняваме Грантови, ако ги пренесем още тази нощ. Утрото е твърде близо.

— Да се пренеса да живея тук? — Ерин отдръпна ръце от врата му. — Бърк, аз вече ти казах веднъж, че няма да живея с теб.

— Нещата се промениха — отвърна той и посегна към чашата с вино. Щеше му се да е пълна с уиски.

— Не, не са. Това, което се случи тази нощ… Беше хубаво. — Беше най-хубавото нещо в живота й и тя не искаше да го разваля с разговори за съвместен живот, който нямаше да бъде истински. — Искам да го запомня. Искам да мисля, че може би ще настъпи време, когато ще можем… Когато ще се обичаме отново така. Ала това не означава, че ще изоставя убежденията си и ще дойда да живея с теб като твоя метреса.

— Любовница.

— Думата няма значение. — Ерин понечи да стане, но Бърк я сграбчи за рамото. Чашата падна на пода и се счупи.

— Аз те искам, не разбираш ли? Не само веднъж. Не само една нощ. И не желая всеки път, когато искам да бъда с теб, да идвам и да те измъквам от Грантови!

— Отникъде няма да ме измъкваш. — Любовта бе изместена от сърдита гордост. — Нима си мислиш, че ще дойда тук и ти ще ме имаш всеки път, когато желаеш да се потъркаляш с някого в леглото? Не, аз няма да ти бъда играчка за задоволяване, Бърк Логан! Нито на теб, нито на когото и да е друг. Върви по дяволите!

Тя се опита да стане, ала след секунда се озова отново прикована под тялото му.

— Изморих се да ти повтарям, че те искам.

— Добре, стига си го повтарял. А сега ме остави да стана. Отивам си вкъщи.

— Никъде няма да ходиш!

Ерин сърдито присви очи.

— Ти няма да ми заповядваш! И не можеш да ме държиш насила!

— Ще видим!

Неочаквано тя се изви. Преди той да разбере какво става, захапа ръката му. Бърк изруга и те се затъркаляха от единия до другия край на леглото, преди отново да успее да я прикове.

— Следващия път ще те ухапя до кръв, заклевам се. Сега ме остави да си вървя.

— Млъкни, малка дебелоглава ирландко!

— Така значи! — Ерин си пое дълбоко въздух и изрече непонятни слова. Думите бяха на галски.

— Какво каза?

— Клетва. Казват, че баба ми била магьосница. Ако имаш повече късмет, ще умреш бързо.

— И да те оставя вдовица? Няма начин.

— Може би ще живееш, но сред толкова горчивина и мъка, че ще ти се иска… Какво каза?

— Че ще се ожениш за мен.

Тъй като устата й остана отворена, той реши да използва момента и продължи.

— Поне разбрах, че имаш здрави зъби. Занапред ще внимавам. — Протегна ръка към масичката за пура. — Нещо да кажеш?

— Ще се женим ли?

— Точно така. Още утре можем да отлетим до Лас Вегас. Ала съм сигурен, че Ди ще ми откъсне главата. Така че… Мисля, че ще успеем да подготвим нещата за няколко дни.

— За няколко дни? — Ерин поклати глава и седна. — Струва ми се, че се напих. Виното ме хвана. — Или той ме хвана натясно, помисли си нещастно тя. Боже Господи, защо не беше щастлива? — Нищо не разбирам.

— Искам те! Колко пъти трябва да го повторя, за да проумее дебелата ти ирландска глава? — Бърк запали пурата си и заговори делово, защото смяташе, че най-добре ще го разбере, ако говори така. — И ти ме искаш, но няма да приемеш да живееш с мен. Значи най-логичното решение е да се оженим.

— Решение?

Невъзмутимо, сякаш животът му не висеше на косъм, той издуха дима.

— Ти какво? Имаш намерение да прекараш остатъка от нощта като повтаряш всяка моя дума ли?

Ерин отново тръсна глава. Опита се да запази спокойствие и потърси очите му с надеждата да открие някакъв знак. Ала очите му бяха затворени, а лицето каменно и невъзмутимо. Беше изиграл толкова много игри на покер, че нямаше намерение този път да загуби най-важната.

— Защо искаш да се оженим?

— О, не знам. Никога преди не съм бил женен. — Бърк отново издуха дима. — И освен това не искам да ми става навик. Мисля, че един път ще бъде достатъчно за цял живот.

— Струва ми се, че не бива да вземаме прибързано решение.

— Това не е прибързано решение. — Той загледа огънчето на пурата. — Никога досега не съм предлагал на никоя жена брак. Не съм искал никоя друга до себе си. Искам теб. Моля те.

— Ти… — Нима ме обичаш, беше на върха на езика й. Но не й стигнаха силите. Какъвто и отговор да получеше, нямаше да бъде истинският, защото въпросът щеше да бъде зададен от нея. — Наистина ли мислиш, че това, което току-що направихме, е достатъчен повод за женитба?

— Не. Ала нали ни е хубаво заедно? Разбираме се. Ти ме караш да се смея, държиш ме на нокти и си искрена. Ще ми бъдеш вярна. Какво повече да искам? Това ми стига. — И да не си посмяла да погледнеш някой друг, добави си на ум Бърк. — Аз пък от своя страна ще ти дам всичко, което искаш. Хубав дом, удобен живот, много пари. Ще бъдеш най-важната личност в живота ми.

Тя вдигна ръка, сякаш да го спре. Достатъчно. Наистина ли щеше да бъде най-важната личност в живота му?

— Наистина ли?

— Аз рядко казвам нещо, което не мисля. — Тъй като имаше нужда, той посегна и взе ръката и. — Животът е игра, ирландко. Не помниш ли?

— Помня.

— Повечето бракове се сключват, защото хората мислят, че с времето ще променят другия. Аз не искам ти да се променяш. Искам те такава, каквато си. И такава те харесвам.

Бърк целуна пръстите й и Ерин произнесе повече със сърцето, отколкото с разума си.

— Тогава и аз ще трябва да те приема такъв, какъвто си.