Нора Робъртс
Ирландска роза (6)

Шеста глава

Ерин не знаеше какво да мисли. След деня, в който бяха заедно на състезанието, за нея на света нямаше по-мил човек от Бърк. Видя красивите коне, които бягаха със скоростта на вятъра. Видя жени с елегантни дрехи и жокеи, облечени в коприна. Чу гласовете, които се изтръгваха от хиляди гърла едновременно. За пръв път видя екзотични цветя и птици, пи шампанско в частния самолет на Бърк. Но най-чистият и ясен спомен от този ден бе, когато седяха на тревата и той държеше ръката й. Тя наистина не знаеше какво да мисли. Оттогава дните минаваха монотонно. Трябваше непрекъснато да си напомня, че има да върши това, за което е наета. Да прави сметки.

Ала посещенията на Бърк в офиса ставаха все по-редки и по-редки. И Ерин се хващаше, че много често поглежда към вратата в очакване той да се появи.

Казваше си, че чувствата й към него са повърхностни. Той я караше да се смее, показваше й вълнуващи неща и, ако искаше, можеше да бъде много добър. Беше достатъчно опитен, за да я държи едновременно близко и на разстояние. Жените трябваше да харесват такъв мъж без да подлагат сърцето си на риск. Но можеше ли всъщност? Би трябвало да се целува с него, без да се влюбва. А това възможно ли беше?

Знаеше, че ще дойде мигът, в който ще мисли за него, безболезнено и няма непрекъснато да се оглежда, за да го види.

Бърк нарочно я избягваше. Когато се върнаха от състезанието във Флорида си каза, че трябва да го направи. Защото чувствата му бяха объркани. Беше свикнал да мисли трезво и разумно, да бъде наясно със себе си, а не да се разкъсва от желание и да не знае какво да направи.

Не преставаше обаче да мисли за начина, по който тя гледаше състезанието, конете, света. Беше жива, истинска, развълнувана и вълнуваща. Точно жената, каквато харесваше. После си спомняше как припадна. Беше бледа, безпомощна, уплашена. Трябваше да бъде защитавана и пазена.

Той никога не бе поемал отговорност към някоя жена. И не искаше да поема. Ала искаше Ерин. Тя не беше от жените, които можеше да заведе в леглото за една нощ на взаимно удоволствие и после да продължи по пътя си. Никога не бе поемал отговорност за дом в истинския смисъл на думата. Не искаше ограничения на свободата си, нито неприятности. Но искаше Ерин Макинън.

Затова я отбягваше.

Когато влезе в стаята, определена за неин офис, тя пишеше с наведена глава.

Ерин почувства, че беше Бърк, въпреки че не вдигна очи, докато не приключи с писането.

— Здравей. Не съм те виждала отдавна.

— Бях зает.

— Видях го от сметките върху бюрото ми. Платих на ветеринаря. Доктор Харигън у нас, в Ирландия, ще преживее цяла година с това, което ти плати за един месец. Добре ли са жребчетата?

— Да.

— Видях, че си наел ново момче за конюшнята.

— Треньорът отговаря за персонала.

Тя вдигна вежди. Какво ставаше? Да не би да бе решил да играе ролята на господар на имението?

— Разбрах за твоята Антилопа на надбягването в Санта Анита.

— Чела си спортните страници?

— Мислех, че щом като живея у Грантови и работя за теб, би трябвало да бъда в течение. — Ерин отново взе молива. — Е, след като си побъбрихме, ще ми позволиш ли да продължа работата си, ако нямаш друго желание.

— Ела с мен.

— Какво?

— Казах, ела с мен. — Преди някой от двамата да има време да реагира, той я хвана за раменете и я вдигна на крака. — Къде ти е палтото?

— Защо? Къде ще ходим?

Вместо да отговори, Бърк се огледа и зърна палтото й на стола.

— Облечи го.

— Хубава работа — възрази тя, когато я хвана за ръка и я поведе навън. — Прекъсваш работата ми по средата на деня и ме измъкваш, без каквито и да е обяснения. Слушай какво, Бърк Логан! Само защото ми плащаш, не значи, че трябва да се подчинявам на прищевките ти. Работниците имат права в тази страна. Което ми напомня, че искам да поговорим за платения ми отпуск.

— Бързо схващаш — промърмори той и отвори вратата.

— Ако не ми пуснеш ръката, няма как да си облека палтото. — След като я пусна, Ерин вкара ръката си в ръкава, ала не се закопча. — Наистина прекрасен ден! Земята е кална, снегът се топи, но се усеща, че иде пролет. Това ли искаше да ми покажеш? Ако е само то, значи мога да се връщам към работата си.

Бърк я сграбчи отново за ръката и я помъкна навън.

— Бърк, какво ти става? Какъв дявол те е прихванал? Ако има нещо, което искаш да ми покажеш и аз непременно трябва да го видя, не е необходимо да ми чупиш ръката!

— От колко време работиш за мен?

— От три седмици.

Тя се опита да изравни крачката си с него.

— И три седмици не си показала носа си извън офиса.

— Моята работа е в офиса — напомни му Ерин.

— А не ти ли е минавало през ума, че няма да разбереш нищо, ако не видиш с очите си откъде идват парите или къде отиват?

— Мислех, че затова отидохме на състезанието.

— Има много неща, преди да се стигне до състезание.

— Защо трябва да разбирам, когато сметките излизат?

Той не беше съвсем сигурен, ала знаеше, че искаше тя да види какъв е, какво прави, да го разбере и да му стане по-близка.

Ерин оправи косата си и го погледна. Профилът му бе суров и някаква сянка тежеше в очите му.

— Има ли нещо, което те тревожи?

— Не — отвърна кратко, почти заплашително Бърк. — Нищо.

Желанието, което чувстваше към нея, се засилваше от близостта и аромата й. Какво, по дяволите, му ставаше! Какво става на един мъж, който мисли само за една жена, само за един глас, само за един вкус! Денем и нощем.

Тя продължи да върви мълчаливо до него. Но успя да види, че минзухарите бяха подали жълтите си главички под снега. Видя как земята се отърсва от снежната си премяна, как слънцето грее и топи последните преспи. Видя конюшните. Белите им дървени стени блестяха. Видя заграденото място до тях и кръглия двор, в който в момента тичаше един кон.

— О, колко е хубаво! — прошепна Ерин. — Като на картинка. Сигурно си много горд, че всичко това ти принадлежи.

Не беше сигурен дали бе така, ала спря и също погледна натам, накъдето гледаше тя.

Беше спечелил всичко честно. Но той бе печелил и губил много неща в живота си. Нямаше намерение да се задържа задълго, по-скоро само да организира работата. Когато започна, знаеше съвсем малко за конете и нищо за отглеждането им или обучението за състезания. Тогава си каза, че ще е по-добре, ако научи тези неща, за да печели от фермата. Нали така или иначе я имаше!

Това бе станало преди четири години, а Бърк все още беше тук. Сега, като гледаше земята заедно с Ерин, започваше да разбира защо. Беше неговата земя.

Той задържа ръката й в своята и продължи да върви.

— Имам тридесет коня, два от които са за разплод и не правят нищо друго освен да доставят удоволствие на дамите.

— И на самите себе си — допълни усмихнато тя.

— Две от кобилите току-що родиха жребчета. Имам още две, които трябва да се ожребят всеки момент. Почти половината от останалите коне тренираме за следващата година. В момента имам пет първокласни бегача на две години и няколко ветерана, които ще се състезават още един или два сезона и после ще отидат в заслужена почивка или за разплод. Нали виждаш коня, който обучават в момента? Това е оня разбойник, който купих в Ирландия.

Ерин погледна отново към двора. Ездачът се бе изправил на стремената и навел леко напред, ала изобщо не погледна към тях. Конят беше великолепен, кестеняв на цвят с бял белег на челото, като светкавица. Краката му вече се движеха в ритъм, който осигурява скорост.

— Бърз е.

— И хитър като дявол.

— Говориш така, защото те ритна, нали? — Тя погледна отново коня. Наистина беше красив, но по-добре да стои на разстояние от него. — Ако е толкова лош по характер, защо го купи?

— Хареса ми стилът му.

Бърк тръгна, ала Ерин не го последва.

— Мисля, че ще е по-добре да не се запознавам с него отблизо.

— Искам да ти покажа нещо друго.

Тя се помъчи да се отпусне и тръгна.

— Ако ми беше казал, че ще се разхождаме в тази кал, щях да си обуя ботушите.

Той погледна към краката й.

— Ще си купиш нови обувки.

— Благодаря за съвета.

— Мисля, че ще можеш спокойно да пазаруваш отсега нататък с чекове.

— И аз така мисля.

Те преминаха покрай конюшните, откъдето идеше мирис на коне, влажна трева и сено. Миризмата беше силна. Можеше да чуе гласовете на мъжете вътре. Продължиха да вървят. Тогава видя ограденото място, където една кобила хранеше малко жребче със светла козина.

— Това е един от най-младите обитатели на „Три аса“.

Привлечена, Ерин приближи оградата.

— Много са сладки като малки, нали? — Чувстваше се спокойна, дори се облегна на парапета на оградата. Въздухът беше мек, изпълнен с предчувствие за пролет. Не беше ароматът на зелена Ирландия, но тя усети възбудата дълбоко в себе си, като тръпка. — Ние никога не сме говорили за животните като за друго, освен като за начин на препитание. — Ерин се усмихна на жребчето, което се завря под майка си и засука. — Единствено Джо ги обичаше по особен начин, грижеше се за тях, решеше ги. Щеше да му бъде приятно да види това.

— Семейството ти липсва.

— Странно ми е, че не ги виждам всеки ден. Не смятай… — Тя спря. — Там всички са добре. Кълън се е върнал в Дъблин и свири в някакъв клуб, а Брайън се е сгодил с Мери Маргарет Хенеси. Мама казва, че е сглупил, ала това би трябвало да се очаква. Реагира като всички майки.

Жребчето, вече сито, започна да подскача по поляната. Ерин го наблюдаваше и си мислеше за Ирландия, за дома.

— Жената на Франк ще има бебе всеки момент. Може вече да съм станала леля. Много е смешно, но почти всяка сутрин като се събудя, си мисля, че е време да нахраня кокошките. После се сещам, че всъщност няма кокошки.

Жребчето приближи оградата. Без да се замисли, тя протегна ръка и го погали между ушите.

— Искаш ли да има?

— Какво? Кокошки ли? Предполагам, че бих могла да преживея живота си и без да събирам отново яйца. — Ерин погледна жребчето и продължи машинално да го гали между ушите. Бърк сложи своята ръка върху нейната.

— Не се страхуваш от него, нали?

— Да, ама от майка му…

— О, тя сигурно е доволна, че го няма за няколко минути. Знаеш ли, мисля, че ще е полезно за теб да свикваш на малки дози.

— И аз така предполагам. — Жребчето беше меко като масло. Провря муцунката си между пречките на оградата и я зарови в палтото й.

— Търси нещо за ядене — разсмя се Ерин. — Нямам нищо, глупаче!

След като не намери нищо, жребчето заподскача и отиде при майка си.

— Дали ще стане шампион?

— Ако му е писано.

Тя се отдалечи от оградата и, като пъхна ръце в джобовете си, погледна Бърк.

— Защо ме доведе тук?

— Не знам. — Той не мислеше за мъжете, които излизаха и влизаха в конюшните. Мислеше само за нея, когато вдигна ръка и я погали по бузата. — Има ли значение?

Ето на! Трябваше само да я докосне и сърцето й отново заподскача! Ръцете в джобовете й се овлажниха.

— Ти днес преодоля един страх. Защо не преодолееш още един?

— Аз не се страхувам от теб. — Това беше истина и Ерин почувства облекчение, когато изрече думите. Сърцето й може да се вълнуваше, но това не бе страхът, който почувства на състезанието.

— Може би. — Бърк плъзна ръка от бузата към врата й и я приближи към себе си. Страхуваше се от реакцията й, защото не беше я предвидил.

Тя се наклони към него.

— Не мисля, че е много умно да ме целунеш точно сега и на това място. Я виж колко народ има наоколо!

— Добре, ще опитам друг път.

След което захапа устните й, които му отговориха.

Чувстваше зъбите му, езика му. Ръцете му държаха лицето й.

Той можеше да бъде мил, внимателен, добър. Ръцете му се заровиха в косите й, а устните й го посрещнаха и му се отдадоха. Ерин не се страхуваше от него. Ако това, което й даваше, бе повече, отколкото някога си бе представяла, тя го желаеше и нямаше търпение да го приеме. Ерин с въздишка отпусна глава и се остави на устните му.

Трябваше да се осъзнае. Колкото по-щедра бе тя, толкова по-предпазлив трябваше да бъде той. Всъщност желанието да я отведе някъде, на някое потайно, сумрачно място и да задоволят желанието си го изгаряше като жарава. Бърк притисна още по-силно устни към нейните и си помисли какво би било да я има. Цялата, без задръжки и прегради.

Беше невероятно удоволствие да я целува. Гореща, дива и желана.

Ала той искаше повече от устните й. Когато чу въздишката й, вече знаеше, че иска още. Сложи ръка на главата й и я задържа до себе си.

— Искам да останеш с мен тази нощ.

— Да остана? — Омаята отлетя и Ерин бе зашеметена от желанието и страстта, които зърна в очите му.

— Да, да останеш — повтори Бърк. — Тази нощ. По дяволите, не само тази нощ. Събери багажа си и ела да живееш при мен.

По тялото й премина трепет. Имаше нещо в думите, в очите му, което бе по-заповедническо дори от гласа му.

— Да дойда при теб? — Тя вдигна ръка към гърдите му и се опита да говори спокойно. — Искаш да живея под твоя покрив, да се храня с теб, да спя с теб?

— Искам те с мен. Знаеш много добре, че го искам от мига, в който за пръв път сложих ръце на раменете ти.

— Да, може би. Но аз се съгласих само да работя за теб. — Ерин отново вдигна глава, без да се оглежда наоколо. Да, тя искаше да приеме предложението му, ала не можеше да престъпи принципите си. — Мислиш ли, че мога да бъда твоя любовница? Мислиш ли, че ще позволя да ме издържаш в дома си?

— Никой не говори за това.

— О, да, ти не си от тях. Ти си от мъжете, които взимат, забавляват се и си отиват. Е, аз ще ти кажа, че няма значение какво ме караш да чувствам и какво ме караш да искам. Няма да бъда ничия любовница.

Беше глупаво да се прави на обидена и смешно да се чувства поласкана, но Ерин чувстваше и двете. Затова се обърна и пъхна ръце в джобовете си.

— Ако те целувам, то е защото ми прави удоволствие да го правя. Нищо друго. Няма да живея в твоята къща и да посрамя семейството си, докато ме изриташ, защото съм ти омръзнала. — Тя скръсти ръце. — Сега се връщам да работя, а ти най-добре стой далеч от мен, инак ще се наложи да обясняваш на хората си защо заплатите им не са готови.

Ерин се обърна и тръгна. Бърк се облегна на оградата. Мислеше си, че ако е умен мъж, при това положение трябваше да хвърли картите и да стане от масата. А той смяташе да остане и да изчака следващото раздаване.

 

 

Въпреки че изобщо не бе настроена празнично, нито й се танцуваше, приготовленията на Адилия за партито завладяха и Ерин. А какъв по-подходящ повод за празнуване от Деня на Свети Патрик?

Какво всъщност очакваше от Бърк Логан? Думите: „Ела да живееш с мен и бъди моята голяма любов?“ Глупости!

Тя ожесточено търкаше сребърната табла с полиращата паста, сякаш искаше да пробие метала.

Точно така, глупости за ученички! Що за развинтено въображение! От Бърк Логан можеше да се очакват само думи като: „Събирай си багажа и марш в леглото!“ Ха-ха!

Да очаква красиви думи от този самодоволен, надут пуяк! Всъщност Ерин Макинън не очакваше красиви думи от никого. Това, което искаше бе да я оставят на мира, за да си гради живота. Имаше намерение след шест месеца да си наеме квартира и да си потърси нова работа. Твърдо го бе решила. Щеше да си намери работа, където никакъв мъж нямаше да я разсмива в един миг и да я кара да плаче в следващия. Да плаче по-често, помисли си тя и остави кърпата.

Обърна таблата и се загледа в нея като в огледало. Той си играеше с нея. Точно така. Няма не го знаеше още от самото начало? Е, не че не й беше приятно. Но и Ерин можеше да си поиграе малко с него. И тази вечер изглеждаше много подходяща за това. Ди й беше казала, че ще има куп интересни мъже. Включително и една змия между тях.

— Свърши ли да се мръщиш на себе си в тази табла? — обади се от другата страна на масата братовчедка й и остави таблата, която сама лъскаше.

— Почти.

— Добре. Защото имаме само няколко часа. — Адилия стана и нареди купите и таблите до кристалните сервизи. — Хана и сервитьорите ще се справят с останалото. Има ли нещо, което искаш все пак да ми кажеш?

— Не.

— Нищо, което да обясни защо последната седмица вървиш и си мърмориш сама под носа?

Ерин прехапа устни.

— Мисля, че американските мъже са по-груби и по-нахални от ирландските.

— Аз пък мисля, че се заблуждаваш. — Адилия приближи и сложи ръка на рамото й. — Да не би Бърк да те е притеснил с нещо?

— Меко казано.

Нещо в начина, по който го изрече, накара Ди да се усмихне.

— Е, той прилича единствено и само на себе си.

— Това не го оправдава.

— Добре, сега не е време да не се занимаваме с Бърк. Трябва да се приготвим за партито.

Ерин кимна и стана. Когато зърна количеството приготвени кристали и сребро съвсем се обърка. Нещата се влошиха още повече, след като видя ротата от сервитьори, които подреждаха разни вкусни неща за ядене от рода на филе от сьомга и гъши пастет. После видя касите с шампанско. После купите с черен хайвер, от който опита малко, докато никой не я гледаше. И цветята — цели камари цветя, кошници, вази, разпръснати навсякъде из къщата.

— Лудница, нали? — засмя си Ди, докато се качваха по стълбите. — По-късно, когато ти омръзне да слушаш за коне, фураж, надбягвания и други подобни, само ми дай знак.

— Аз обичам да ги слушам. То е все едно, че уча чужд език.

— Така си е. Нали и аз съм минала по същия път. — Ди влезе в нейната стая и взе една голяма кутия от леглото. — Честит Свети Патрик!

Ерин машинално сложи ръце зад гърба си.

— Какво е това?

— Подарък. Няма ли да го вземеш?

— Няма нужда да ми правиш подаръци!

— Да, ала аз не мисля за него като за нужда. — Адилия много добре разбираше гордостта й. От собствен опит го знаеше. — Ще се радвам, ако го приемеш от всички нас за „добре дошла“ на новото място. Когато аз дойдох тук, имах само чичо Пади. Едва сега разбирам колко щастлив е бил да сподели самотата си с мен. Моля те.

— Не искам да изглеждам неблагодарна.

— Добре, тогава дори и да не ти хареса, ще трябва да се преструваш, че ти харесва. — Ди седна на леглото. — Хайде отвори го! Аз никога не съм имала търпение.

Ерин се поколеба, сетне взе кутията и я отвори.

— О, господи! Какъв цвят!

— Като за днешния ден. Хайде, пробвай я! — нареди Ди. — Ще умра от нетърпение да видя как ти стои.

Объркана, Ерин докосна коприната с пръсти, после вдигна роклята. Платът падаше леко, като морска вълна. И приличаше на разплискано зелено море. Ди стана и вдигна долната част на полата.

— Знаех си! — извика тя. — Бях сигурна, че ще ти стане. О, Ерин, ще бъдеш направо умопомрачителна!

— Това е най-красивата рокля, която съм виждала — прошепна Ерин. Пръстите й погалиха коприната. — Имам чувството, че правя нещо греховно!

— Аха! — Ди отстъпи назад, за да я огледа по-добре. — Тя и точно така изглежда, греховно. Няма да остане мъж тази вечер, на който да не му паднат очите.

— Ти си прекалено добра. Не го заслужавам.

Ди взе кутията и я сложи в ръцете на Ерин.

— Хайде, върви!

Ерин целуна братовчедка си по бузата. А след това я сграбчи в прегръдките си.

— Благодаря ти. Ще бъда готова след десет минути.

— Спокойно, имаш достатъчно време.

— О, не! Колкото по-скоро я облека, толкова по-дълго ще бъда с нея! Благодаря ти, Ди! — И излезе от стаята.

 

 

Партито бе вече почти преполовило, когато пристигна Бърк. Беше решил само да намине за малко, колкото да не обиди Грантови. Понеже беше неспокоен и нервен, реши да прескочи до Атлантик Сити. Щеше да направи няколко залагания, да хвърли няколко зара. Там беше неговото място. В казиното с ослепителните светлини, игралните маси, автоматите и тъмните задимени стаички. Партитата с тяхното изтънчено светско общество, стари богати фамилии и затворени кръгове не бяха в неговия стил.

През целия път си повтаряше, че идва единствено и само заради Грантови. Фактът, че и Ерин щеше да бъде там, не го изкушаваше. Нито засягаше. След последното им виждане непрекъснато си повтаряше, че между тях няма и не може да има нещо. Е, някаква искра, огънче, желание, припламнало веднъж-дваж, но нищо повече. Натрапчивото чувство, че бе нещо повече, нещо по-голямо и дълбоко, нещо истинско, бе само плод на въображението му.

Тази вечер той не идваше, за да доказва нещо. Не, в никакъв случай. Това си повтаряше непрекъснато по пътя към фермата на Грант.

Травис му отвори вратата. Бърк чу гласовете откъм приемната и трапезарията заедно с ирландската музика, която гърмеше в къщата.

— Ди се притесняваше, че те няма. — Травис затвори вратата. Навън беше ясна и студена мартенска нощ.

— Трябваше да свърша някои неща.

— Проблеми ли имаш?

— Не, никакви — увери го Бърк.

Ала ако това беше истина, защо тогава бе напрегнат и готов едва ли не за бой?

— Мисля, че познаваш всички — каза Травис, докато го въвеждаше в приемната.

— Тук е като на митинг! — забеляза Бърк и огледа тълпата от гости, през която дори не можеше да си преправи път.

— Да. Ди този път се престара — отвърна Травис и проследи погледа му, който потърси и намери Ерин в другия край на залата.

Не бе предполагал, че ще изглежда така. Толкова студена и толкова прекрасна, и така примамлива. От нея се излъчваше сексуалност и невинност едновременно. Тя пиеше шампанско и се смееше над ръба на чашата си на Лойд Пентъл, наследник на една от най-старите и уважавани фамилии във Вирджиния. Наоколо се навъртаха още двама-трима мъже, които също познаваше. С престижно образование и отлично положение в обществото. Бърк почувства как кръвта му кипна, когато един от тях се наведе и прошепна нещо на ухото й.

Разгадал чувствата му, развеселен и изпълнен със съчувствие, Травис го докосна по рамото.

— Искаш ли бира?

— Не! Предпочитам уиски.

Глътна първото на един дъх. Горчеше му. Но то не намали напрежението. Той взе втора чаша и я изпи по-бавно.

Ерин беше абсолютно убедена, че е тук. Не беше го видяла, ала почувства присъствието му. Не повече от десет секунди след влизането му в къщата бе усетила, че Бърк е тук. Тя се усмихваше и флиртуваше с Лойд и останалите и си казваше, че си прекарва чудесно! Но след като откри сред гостите Бърк, започна да го следи с поглед. Както и жените, които се навъртаха около него.

Адилия беше права. Разговорите бяха единствено и само за коне. Обсъждаха се суми, от които главата на човек можеше да се замае, и стратегии за надбягвания. Ерин бе решила да не им обръща много внимание, ала след първата чаша шампанско погледът й започна да блуждае из залата.

Дори не дойде да ми каже „добър вечер, как си“, мислеше си горчиво тя. Но той изглеждаше прекалено зает с дългокраката блондинка и изобщо не поглеждаше в нейна посока.

Ерин прие поканата на Лойд да танцуват и макар той да си позволи да я притисне малко повече към себе си, дори не му направи забележка. Наблюдаваше Бърк.

Виж ти! Май не се притесняваше много от натискането на младия Пентъл, отбеляза си Бърк, докато пиеше третото уиски. И откъде, по дяволите, извади тази рокля?

Той остави чашата и запали пура. Какво всъщност го интересуваше всичко това? Тя можеше да прави каквото си иска. Ако иска, да носи тази рокля, която откриваше половината от гърдите й и загатваше всички извивки на тялото й при всяко движение. Това си беше нейна работа.

По дяволите! Не беше само нейна работа! Бърк смачка ядосано пурата, изостави най-неочаквано изумената блондинка и като разбута танцуващите, отиде при тях.

— Пентъл!

Изненадан, ала добре възпитан като конете на баща си, Лойд кимна.

— Да, Логан?

— Ще ти отнема Ерин за минутка. По работа.

Преди някой от двамата да се опомни, той я хвана над лакътя и започна да си пробива път през тълпата.

— Ти си груб, невъзпитан и безсрамен, Бърк Логан! Как си позволяваш!

— Да не говорим за срам, докато си облечена с тази рокля.

— Не ти ли харесва?

— Бих искал да чуя какво ще каже баща ти, ако те види.

— Ти не си ми баща. — Въпреки че се усмихваше, в извивката на устните й имаше повече предизвикателство, отколкото забавление. — Но нима човек като теб не спазва традициите? Какво ще правиш с късмета си, след като не си облякъл нищо зелено в деня на Свети Патрик? Той ще те изостави.

— Кой казва, че не съм? — отвърна предизвикателно Бърк.

— Зелените банкноти в джоба ти не се броят.

— Аз говоря за нещо много по-лично от парите. Ако се съгласиш да отидем някъде само двамата, ще бъда щастлив да ти покажа какво зелено съм облякъл.

— Сигурна съм — промърмори тя. — Е, за каква работа искаш да говорим? — Не беше я притиснал толкова плътно като Лойд, ала чувстваше притеглянето му.

— Мина много време, откакто танцувахме за последен път на лунна светлина, ирландко.

— Така е. — Част от задоволството й излетя, когато видя очите му. — Какво значение има това?

— Ти си амбициозна жена. Знаеш какво искаш. Забелязах, че искаш големи неща. — По дяволите, направо полудяваше, когато стоеше толкова близо до нея. Споменът за един полутъмен хамбар и дъждът, чукащ по покрива, изпразни главата му от всякаква разумна мисъл.

— И какво от това?

— Лойд Пентъл не е лоша партия, може да ти ги даде. Той е богат, млад, с отлично положение в обществото. Е, не толкова умен като баща си. Но е точно мъжът, който една умна жена би въртяла на пръста си.

— Много любезно от твоя страна да ми отвориш очите по въпроса — рече Ерин. Гласът й бе студен и безизразен. Не беше сигурна какво я накара да продължи, ала беше сигурна, че няма да съжалява. — Но защо трябва да се захващам с жребче, когато мога да имам истински мъж. По-възрастният е вдовец.

Устните на Бърк се разтегнаха в усмивка.

— Бързо се ориентираш.

— И ти. Кльощавата блондинка все още ще те изпие с очи. Сигурно е много вълнуващо да влезеш някъде и поне шест жени веднага да се залепят за теб.

— Това е за компенсация.

— Ами защо не се върнеш при тях? Те сигурно няма да имат нищо против. — Тя се опита да си тръгне, ала ръката му я хвана здраво и притегни към себе си. Пламъците, които тлееха у двамата, се срещнаха и избухнаха.

— Върви по дяволите! Какво правиш? — просъска Ерин, докато пръстите му я стискаха.

— Уморих се да играя — отвърна той и я поведе през залата, преди да успее да каже нещо.

— Къде отиваме? — едва не извика тя.

— Излизаме. Къде е палтото ти?

— Никъде няма да ходя! Аз…

Но вече бяха навън. Бърк свали сакото си и го наметна върху раменете й.

— Влизай в колата.

— Върви по дяволите!

Той я сграбчи.

— След тази вечер може би няма да си толкова сигурна, че искаш да ме изпратиш там. — Устните му засмукаха нейните. Първата й реакция бе да го отблъсне. Ала толкова бързо потъна във вълната от желание, която я заля и удави, че се притисна към него и се отдаде на целувката.

— Влизай в колата, Ерин!

Тя остана няколко секунди мълчалива. Знаеше, че няма никакво значение колко настоятелен и категоричен бе Бърк. Решението в крайна сметка беше нейно. Сама трябваше да го вземе.

Затова сама отвори вратата и влезе в колата, без да се оглежда назад.