Нора Робъртс
Ирландска роза (5)

Пета глава

За една седмица Ерин си изработи програма за работа. Сутрин ставаше рано, за да помогне на Ди с децата за училище, след което отиваше с кола до „Трите аса“ за доклада в девет часа.

Бъркотията в счетоводството на Бърк бе наистина невероятна. Такова бе и богатството му, както успя да прецени. Докато събираше и вадеше цифри, тя си казваше, че това, в края на краищата, бяха само цифри.

Рядко някой я прекъсваше. Обядваше на бюрото си. Мълчаливата Роза й носеше храната на табла. До края на първата седмица свърши добра работа и беше доволна от себе си. Само веднъж или два пъти й се наложи да попита за нещо Бърк и се почувства глупаво. Първо трябваше да потърси ръководството за работа със сметачната машина, която й бе непозната. Вторият път го помоли за нещо, с което да си остри моливите. Той просто взе малкото цилиндърче с дупка по средата и й го подаде.

— И какво да правя с него? — попита Ерин. — Че то няма как да бъде задействано.

Бърк сложи молива в отвора и го натисна. След това, дяволите да го вземат, се разсмя с цяло гърло, защото тя подскочи при шума, който издаде острилката. — Батерии, мила. Никаква магия — поясни той. Ерин преодоля смущението си, като зарови лице в счетоводните книги. Може и да не беше на „ти“ с всички новости на техниката, но си разбираше от работата. Сега седеше пред малката пишеща машина и чукаше по клавишите първия си седмичен отчет. След като свърши, подреди бюрото, взе доклада и тръгна да търси Бърк. Къщата все още бе напълно непозната за нея. В приемната тя спря и се поколеба. Можеше да повика Роза по вътрешната уредба, ала когато говореше пред проклетите микрофончета, винаги се чувстваше особено глупаво. Затова реши и тръгна в посоката, която смяташе, че води към кухнята.

Къщата беше огромна и Ерин с мъка потисна желанието си да отваря вратите и да поглежда какво има зад тях. Дочу шум и тръгна натам, откъдето идеше. Приличаше й на машина за миене на чинии или на пералня. Най-вероятно щеше да намери Роза там.

Тази жена беше истинска загадка, помисли си Ерин. Рядко говореше и винаги знаеше къде да намери Бърк. Въпреки че се обръщаше към него с „господин Логан“, Ерин имаше чувството, че помежду им съществуваше някаква по-особена близост. Чудеше се, въпреки че не й беше приятно, дали бяха или някога са били любовници.

Като отхвърли неприятната мисъл, тя се запъти към южната част на къщата. Но не намери кухнята, както очакваше, нито пералнята.

Просто отвори двойната врата пред себе си и попадна в тропиците. Басейнът беше невероятно син и блестеше под слънчевите лъчи, които проникваха през стъкления покрив. Имаше дървета, каквито никога не бе виждала, посадени в огромни керамични саксии. И цветя. Ерин пристъпи като омагьосана, опиянена от аромата на лято, макар да виждаше снега по стъкления покрив. Яркочервени, брилянтно оранжеви, слънчевожълти и екзотично тропическо сини цветя я заобикаляха от всички страни. Ако затвореше очи, сигурно щеше да чуе гласа на папагали. Боже мой, истински рай, помисли си тя, и продължи да върви и да се оглежда.

С полупритворени очи и тяло, което тъкмо се отпускаше, Бърк я наблюдаваше. Не беше знойна като обстановката, ала затова пък изглеждаше свежа, недокосната. Слънцето светеше в косата й и сякаш запалваше пожар. Беше я привързала с панделка, както я бе видял в Ирландия. Той си спомни с истинска наслада какво почувства, когато прекара пръсти през нея.

Ерин посегна към цветята, сякаш да ги откъсне, после отдръпна ръка и зарови лице в тях. Смехът й бе тих, доволен, и Бърк беше сигурен, че тя си мислеше, че е сама.

Значи тази дива ирландска роза обича цветята, каза си той, докато я наблюдаваше. И парите. За последното, какво толкова! Кой не ги обичаше. Не можеше да я обвинява. Точно той не. И не беше грях човек да обича парите.

— А обичаш ли да плуваш, ирландко?

При звука на гласа му Ерин стреснато се обърна. Беше забравила за шума. Сега видя Бърк в едно по-малко басейнче. Не, това не беше басейнче. Не бе чак толкова невежа все пак. Беше чувала и виждала снимки на тези приличащи на вани неща с тръби, бълбукаща вода и вдигаща се пара. Джакузи или нещо подобно им казваха. Помисли си само за миг какво ли чувства човек, когато потопи тялото си в подобно нещо.

— Искаш ли да дойдеш при мен?

Той приятелски се усмихваше и тя сви рамене.

— Благодаря, но след няколко минути си тръгвам. Приключих работата си за деня и ти нося седмичния отчет.

Бърк кимна и посочи с ръка белите пластмасови шезлонги край басейна.

— Седни.

Като потисна въздишката си, Ерин седна.

— Ти може да имаш свободно време, ала аз имам още куп работа.

Той изпъна ръце по ръба на джакузито. Не й каза, че цял ден е бил на седлото, докато бе наблюдавал съвкуплението на жребеца с една определено несговорчива кобила. Не й каза, че новият кон, който купи в Ирландия, го бе ритнал здравата и сега цялото тяло го болеше като разнебитено.

— Има още няколко минути до края на работния ден. Е, как са финансите ми?

— Ти си богат човек, господин Логан. Въпреки че се чудя как е възможно при тази бъркотия в сметките ти. Понаучих нещо и за новата система за счетоводство. — Истината беше, че бе прекарала цели две нощи над книгите по счетоводство. — Ако желаеш, мога и на теб да обясня.

— Ще трябва да почакаш.

— До края на следващата седмица мисля, че ще успея да приключа с всичко.

— Много добре. Защо не ми кажеш сега как стоят нещата?

Бърк размърда рамене. Тя видя как мускулите му се разиграха и бързо вдигна очи към лицето му. Не й беше мястото тук, каза си Ерин. Особено когато в мозъка й се въртяха мисли, съвсем различни и далечни от сметките и счетоводството.

— Всичко съм написала в отчета. Ако излезеш и му хвърлиш един поглед, ще видиш.

— Добре.

Той натисна бутона за спиране на водата и се изправи. И тогава тя видя, че бе съвсем гол, както го е майка родила. Почувства главата й да се изпразва. По гърба й потече струйка пот. Надяваше се поне да не се бе изчервила.

Бърк взе една хавлия и я уви около кръста си, след което излезе от джакузито.

— Ти нямаш никакъв срам, Бърк Логан.

— Никакъв.

— Ако си искал да ме стреснеш, ще трябва да те разочаровам. Забравил си, че имам четирима братя и… — Ерин се опита да го гледа равнодушно. Но в този момент забеляза голямата синина под лявото му ребро. — Къде си се ударил? — Стана и докосна нежно с пръсти мястото. — О, че то е съвсем скорошно! — Без да се замисли, прекара пръсти по гръдния му кош, опипвайки опитно ребрата. — Надявам се, че не си си счупил нищо.

— Е, чак пък толкоз — промърмори той. Стоеше съвсем неподвижно. Вълнението от докосването й го обърка напълно. Пръстите й бяха хладни и нежни. Изглеждаше така, сякаш беше загрижена за него. Това бе нещо, от което отдавна бе отвикнал. От много години не знаеше нито какво е грижа, нито какво е истинска нежност. За ласките, които получаваше от жените, обикновено си плащаше.

— Утре ще бъде още по-зле — рече тя и цъкна с език. — Трябва да го намажеш с някакъв мехлем. — Тогава осъзна, че пръстите й лежаха на кръста му, а той бе гладък и мокър. Веднага отдръпна ръка и я скри зад гърба си. — Как стана?

— Новият кон, който купих в Ирландия, той е виновен. Здравата ме изрита.

Ерин сви ръката си в юмрук. Беше мокра от кожата му.

— Ще трябва да стоиш по-далеч от него. — Цялата трепереше, ала успя да се овладее.

— И аз така мисля. Вече имам впечатление от ирландския темперамент.

— Ако хвърлиш един поглед на отчета, ще мога да отговоря на въпросите ти, преди да си отида.

Бърк взе напечатаните листи. Тя реши, че е крайно време да се окопити и погледна отново към стъкления таван, леко замъглен от парата на басейна. Но не виждаше нищо. Пред очите й беше Бърк. Силните му ръце с добре оформени мускули, тънкият стегнат кръст, блестящ от водата, дългите тесни бедра.

Страхотен екземпляр, би си казала всяка жена. Искаше й се да го убие, защото го желаеше до полуда.

— Изглежда съвсем ясно. Знаеш си работата, ала това си е естествено. Иначе не бих те наел, ако не вярвах. — Да, нямаше да я вземе на работа, но щеше да намери друг начин да я накара да тръгне с него. — Имаш ли нещо предвид относно първия си чек? Какво смяташ да правиш с парите?

— Това-онова. — Беше се успокоила достатъчно, че да може да му се усмихне, като се насили да задържи очите си на височина не по-долу от врата му. Половината от парите още утре щяха да заминат за Ирландия. А с останалите… Сега не можеше да мисли за това. — Ако си доволен, може ли вече да си тръгвам?

— Много далеч съм от задоволяването — промърмори той. — Слушай, мислила ли си някога, че счетоводството ще ти бъде по-интересно, ако знаеш нещо и за конюшните, за конете и за състезанията?

— Не съм. — Ерин поразкърши рамене, сякаш не искаше думите му да останат в нея и да пуснат корени. — Предполагам, че да, може би.

— Утре има надбягване. Защо не дойдеш да видиш откъде идват и къде отиват парите?

— Да дойда на конни надбягвания? — Тя прехапа устни. — А ще мога ли да залагам?

— Ето, това се казва жена! Ти май приличаш доста на мен! Бъди готова в осем. Ще те заведа при конюшните и конете преди състезанието. А после ще можеш да залагаш колкото си искаш.

— Добре. Приятна почивка. — Ерин го погледна преди да излезе. — Аз пък ще ти донеса цяр за тази синина.

 

 

Днес беше първият й почивен ден и щеше да го прекара, като отиде на състезания с Бърк. Сигурно щеше да види много хора, щеше да чуе хиляди гласове и щеше да присъства за пръв път на конни надбягвания.

Тя прекара пръсти през косата си, като се надяваше да изглежда добре. О, не заради Бърк, каза си бързо. Заради самата себе си. Искаше да изглежда добре, да се чувства добре, когато стои сред тълпата.

В мига, в който чу шума на колата му, излезе от къщата. За момент се поколеба, като видя червената спортна кола с нейния издължен и лъскав силует. Помисли си как ще я опише на брат си Брайън в следващото си писмо до вкъщи.

— Точна си — забеляза Бърк, когато Ерин се настани до него.

— Защото нямам търпение и се вълнувам. — Стори й се естествено да го признае. — Никога преди не съм ходила на надбягвания. Кълън е ходил. Той ми каза, че конете са красиви и че е много вълнуващо и интересно. Я, колко цифри! — Тя огледа с интерес таблото. — Сигурно трябва да си инженер, за да разбираш от всичко това. И да го караш.

— Искаш ли да опиташ?

Ерин го погледна и когато видя, че бе съвсем сериозен, наистина й се прииска. Ала като си спомни всички коли, които хвърчаха покрай тях в деня, когато се връщаха от летището, се уплаши.

— Не, засега само ще гледам. Кога започва състезанието?

— Имаме много време. Как е Ди?

— Добре. Докторът я прегледа и каза, че всичко е наред, но трябва повече да лежи. Тя се муси, защото не може да ходи при конете, ала ние й намираме работа вкъщи. Снегът се топи.

— Още няколко слънчеви дни и ще се стопи съвсем.

— Не ми се иска. Харесва ми, когато го гледам. Толкова е светло, чисто и красиво. Като в рая. — Тя се облегна на седалката и помисли, че да се вози човек в спортна кола е все едно да лети с вятъра. — На тебе много ли ти е топло? — попита, след като го огледа и видя, че бе облечен само с джинси и леко сако. — Доста е мразовито.

— Не се тревожи. А на теб освен снега, какво друго ти харесва в Америка?

— Как говорите — отговори без да се замисли Ерин.

— Какво?

— Акцентът ви. Просто е очарователен.

— Очарователен, значи?

Той я погледна и се разсмя, ала натъртеното място го заболя, затова сложи ръката си там.

— Боли ли те?

— Кое, това ли? Не.

— Намаза ли го с мехлем?

Отново искаше да се разсмее, но се спря.

— Нямам.

— Все трябва да имаш някоя и друга кутия мехлем за коне! Я какви самолетчета? — извика изненадано Ерин, защото завиха към малко летище, на което имаше няколко самолета. — Но защо идваме тук?

— Защото ще летим с едно от тях.

Стомахът й се сви от страх.

— Нали щяхме да ходим на конни надбягвания?

— Точно така. Моят кон ще се състезава в Хайлих. Това е във Флорида.

— Къде е Флорида?

Бърк не отговори, докато й отваряше вратата. Тя излезе и го загледа с очакване.

— На юг — отвърна сериозно той и взе ръката й. Прекалено възбудена, за да мисли, преди да се опомни, Ерин се озова в самолета. Кабината бе толкова тясна, че трябваше да седне със свити крака, ала седалката бе мека и удобна. Бърк седна срещу нея и й показа как да закопчае колана си. След това натисна копчето на вътрешния телефон.

— Готови сме, Том.

— Добре, господин Логан. Времето е добро. Небето е съвсем чисто, с изключение на малка буря над Каролина. Ще гледам да я заобиколя.

Когато почувства, че моторите заработиха, Ерин се хвана здраво за облегалката на стола.

— Ти сигурен ли си, че това малко нещо е стабилно?

— Животът е хазарт, ирландко.

Беше готова да спори, но видя веселите пламъчета в очите му и млъкна. Насили се да отпусне ръце.

— Така е.

Самолетът започна да рулира и тя се загледа през прозореца. След няколко минути земята остана далеч долу под краката им.

— Страхотна гледка! — Ерин се усмихна и залепи нос на стъклото. — Докато ви чаках на летището в Корк си мислех какво ли е да летиш. Сега зная.

— И как е?

— Ами, добре. Ала няма шампанско — усмихна се тя.

— Има.

— В осем и половина сутринта? — Ерин се облегна със смях на стола си. — О, не. Трябва да ти благодаря, че ме покани днес, Грантови са много любезни, но аз трябва да ги освободя от присъствието си поне един ден.

— Това ли е единствената причина, поради която ми благодариш? — Той стана и отиде към малка ниша.

— Не. Благодаря ти и за възможността да дойда с теб.

— Искаш ли сметана в кафето?

— Да. — Можеше да каже поне едно „моля“, помисли си тя, ала реши да не обръща внимание. Нищо не бе в състояние да помрачи доброто й настроение. Бърк й подаде чашата, но Ерин бе прекалено изпълнена с впечатления, за да пие. — Ще ми отговориш ли, ако ти задавам въпроси, несвързани с работата ми?

Той извади пура и я запали.

— Ще ти отговоря, ала може да не ти кажа истината. — После кръстоса крака и ги качи на облегалката на съседния стол.

— Наистина ли си спечелил „Трите аса“ на покер?

Бърк издуха дима.

— И да, и не.

— Това не е отговор.

— Да. Играех покер с Кънинган. Неведнъж. Той загуби много. Когато играеш, трябва да знаеш кога да спреш. Кънинган не знаеше.

— И ти спечели ранчото от него?

На нея й харесва тази мисъл, помисли си Бърк, като я наблюдаваше през дима на пурата си. Сигурен бе, че тя си представяше как седи в задимената, миришеща на уиски стая, с двама мъже един срещу друг, с по пет карти в ръката и ранчото, заложено по средата на масата.

— Може и така да се каже. Спечелих от него повече пари, отколкото той можеше да загуби. Нямаше достатъчно в брой, за да ми плати. И аз купих фермата от него, стария козел.

— О! — Всъщност не беше толкова романтично, колкото си го представяше. — Но ти сигурно си бил богат и преди това.

— По-точно е да се каже, че имах късмет.

— Хазартът не е най-сигурният начин за преживяване.

— Обаче е по-добър, отколкото да метеш пода.

Тъй като не можеше да не се съгласи с него, Ерин замълча.

— Знаеше ли нещо за конете преди?

— Знаех, че имат четири крака. Ала когато залагаш парите си на тях, трябва бързо да се научиш на много неща. Ти къде си се научила да водиш сметки?

— Аритметиката много ми вървеше. Когато можех, се записвах на курс в училище, после си купувах книги и четях. Предпочитах да чета, вместо да доя кравите. И така се озовах първо в хотела на госпожа Мейлоу, после в магазина на господин О’Донъли. Работех и на пазара за Франсис Дъгън, но синът му, Доналд, си бе въобразил, че трябва да се оженя за него и да му родя десетина деца. Затова се наложи да напусна.

— Защо не си искала да се ожениш да Доналд Дъгън?

— И да прекарам живота си, като вадя картофи и ряпа? Не, благодаря. Когато стигнахме до момента или да му избода очите, или да напусна работа, реших, че второто е по-лесно. Защо се усмихваш?

— Мисля, че Доналд Дъгън е имал късмет, че не си била с вилата.

Тя поклати глава.

— Ти имаше късмет. — Вече се чувстваше по-спокойна, затова кръстоса крака и отпи от кафето. — Разкажи ми за коня, който ще бяга днес.

— Казва се Двоен блъф и е на две години. Темпераментен и нервен, докато не започне да бяга. Доказа класата си още на първото състезание миналата седмица, като излезе победител на дербито във Флорида. Това е най-високото отличие в щата.

— Аха. И Травис спомена нещо такова. Той смята, че твоят кон е най-добрият, който е виждал поне от десет години насам. Наистина ли?

— Може би. Във всеки случай той ще бъде моят фаворит тази година. Баща му спечели повече от милион долара през кариерата си, а майка му е потомка на носителя на „Тройната корона“. Има страхотно родословие. Неслучайно казват, че крушката не пада по-далеч от дървото. — Бърк всмукна дим и Ерин отново зърна белега през кокалчетата на ръката му.

— Звучи така, сякаш си влюбен в него.

Точно така беше и този факт, изречен от нея, го изненада.

— Той е победител.

— А какво ще кажеш за оня, който купи в Ирландия? Който те ритна?

— Смятам да го пусна първо на местни надбягвания. В Чарли Таун, Лоръл, Пимлико и да не свалям око от него. Ако правилно съм пресметнал, ще си върне парите за по-малко от година.

— А ако си сбъркал?

— Обикновено не греша. Във всеки случай не смятам моето пътуване до Ирландия за напразно.

Не се чувстваше удобно под погледа му. А и в думите му имаше двусмислица.

— Когато играеш на хазарт, трябва да знаеш как да губиш. Това ти го каза.

— Аз знам как да печеля.

Тя отново отпи от кафето си.

— От какво ти е този белег?

Той не погледна белега, както биха направили повечето хора, а изгаси пурата си.

— От счупена бутилка уиски в един бар в Ел Пасо. Възникна противоречие за една ръка и за една блондинка.

— Спечели ли?

— Ръката — да. Блондинката не си заслужаваше.

— Предполагам, че за теб има повече смисъл да се пребориш за една ръка карти, вместо за една жена.

— Зависи.

— От какво? От жената ли?

— От играта, ирландко. Винаги зависи от играта.

 

 

Когато кацнаха, Ерин слезе от самолета и попадна в друг свят. Бърк й беше казал да си остави палтото в самолета, ала тя бе направо заслепена от яркото слънце и от топлината.

— Палми — прошепна удивено, когато зърна дърветата, след което се разсмя. — Това са палми, нали?

— Айде бе! Сериозно? — влезе в тона й той и преди Ерин да се осъзнае, прехвърли ръка през раменете й и я поведе. Чакаше ги кола. Тя седна в нея, като си помисли, че този начин на живот започва да й харесва. — Няма дръжка за отваряне на прозореца — рече Ерин. Бърк се пресегна и натисна едно бутонче. Прозорецът се отвори. Тя седеше стреснато, докато се окопити. — О! Не мога да повярвам. Толкова е топло и има толкова цветя. Майка ми умира за цветя. Прилича на твоя басейн със стъкления покрив. Преди две седмици миех пода в хотела на госпожа Мейлоу, а сега гледам палми.

Бърк караше уверено, без да гледа по картата или да търси улиците. Ерин осъзна, че както градът, така и начинът на живот не бяха нови за него. Те бяха неговото ежедневие.

Тя бърбореше като глупачка. Реши да спре, но осъзна, че не може. По дяволите, много важно как звучи и как изглежда! Тя си беше тя и правеше това, което знаеше.

А той не бе предполагал, че ще му бъде толкова приятно да види човек, който приема дребните неща като изключителни и специални. За момент му се прииска да пътуват много дълго, за да може Ерин непрекъснато да му говори, да бърбори, да се смее, да задава въпроси. Беше забравил, че все още има хора, които могат да откриват света.

За него пътуването беше професия. И като всички професионалисти беше престанал да вижда света покрай себе си. Сега, когато Ерин възторжено му показваше белия пясък, младите скейтбордисти, зелените вълни, високите хотели, Бърк си спомни какво значи да видиш нещо за пръв път.

Когато слязоха от колата и тръгнаха през зелената поляна към мястото, определено за конете, Ерин забеляза много хора, които му кимаха или го поздравяваха по име.

Явно беше известен, познаваха го. Имаше жокеи и треньори, които се подготвяха за състезанието.

— Логан!

Ерин се озърна и видя висок, едър мъжага със сламена шапка. Диамантът върху пръста му блесна за миг. Капчици пот обсипваха лицето му.

— Дърнъм, не знаех, че ще дойдеш да гледаш.

— Знаеш, че обичам да държа нещата под око. Твоят кон тича добре миналата седмица.

— Да, в Чарли таун.

— Не знаех, че си бил там.

— Не бях. Да ти представя Ерин Макинън. Това е Чарли Дърнъм. Той е собственик на конюшните „Дърнъм“ в Лексингтън.

— Една истинска страна на конете, госпожо. — Мъжът взе ръката й и целият цъфна в усмивка. — Удоволствие, истинско удоволствие е за мен. Никой не знае по-добре от Логан как и на кого да залага.

— Аз няма да се състезавам, господин Дърнъм — отговори му дръзко Ерин, ала се усмихна, защото реши, че е добродушен.

— От Ирландия ли сте?

— Тя е братовчедка на Адилия Грант — рече Бърк, като го погледна намръщено, докато той не пускаше ръката й.

— Ето на! Ще ви кажа, госпожо, приятелите на Грантови са и мои приятели. Хубави хора.

— Благодаря ви, господин Дърнъм.

— Отивам да видя коня си, Чарли. Ще те видя по-късно.

— Какъв смешен човек — промърмори след него Ерин.

— Този смешен човек има един от най-големите конезаводи в страната и очичките му шарят като на котарак.

Тя погледна след отдалечаващия се мъж и се засмя.

— Не мога да си представя! Да не искаш да кажеш, че флиртува с мен? Не е моят тип.

— Ще се изненадаш ако ти кажа, че много жени го намират за изключително привлекателен с петнадесетте милиона, които може да им предложи. — Бърк кимна на един конегледач. — Днес ще залагам срещу него.

— Така ли? — Ерин прибра с ръка косата си и си помисли, че слънцето никога не е светило така ярко. — Значи ще трябва да го биеш?

С усмивка Бърк обви с ръка раменете й.

— И аз така мисля. — Подминаха няколко клетки. Познатата миризма на коне и слама я удари в носа и стомахът й се сви на топка от носталгия. И страх. Тя се помъчи да потисне и двете чувства и спря заедно с Бърк пред една клетка.

— Ето, това е моят Двоен блъф.

Тъмният жребец с широк гръден кош сигурно беше много бърз. Хубостта му я порази. Но конят се изправи на задните си крака и Ерин уплашено се отдръпна.

— О, колко е голям! — Гърлото й пресъхна, ала тя се насили да пристъпи една крачка.

— Готов ли си да победиш, момче? — Със смях Бърк посегна и погали коня по муцуната. Ушите на жребеца щръкнаха, той продължи да стои изправен. — Нетърпелив е. Не обича да чака. Той е едно дяволче и си мисля, че ще спечели първата „Тройна корона“ за „Трите аса“. Ти какво мислиш за него?

— Хубав е. — Ерин инстинктивно отстъпи една крачка, защото жребецът я погледна с големите си влажни очи. — Сигурна съм, че ще се гордееш с него.

— Я да погледнем дали конегледачът си е свършил добре работата. — Бърк отвори малката врата на клетката и влезе вътре. Тя го последва с разтуптяно сърце. — Изглеждаш добре, момче. — Бърк погали с ръка гърба на коня, сетне корема, после приклекна. Вдигна всяка подкова и кимна доволно с глава. — Чист е като новороден. Чакай да видиш какво ще стане, като му сложат седлото. На минутата е готов. Едва го удържам да не хукне към вратата.

Сякаш разбрал, че говорят за него, Двоен блъф тропна с копито. Вдигна глава и се ослуша, защото Бърк се разсмя.

Ерин се отдръпна още една крачка и в този миг й причерня.

Сетне осъзна, че някаква ръка я прегръща. Устните и бяха хладни и влажни. Тя преглътна, отвори очи и попита:

— Какво стана?

— Ти ще ми кажеш — отвърна Бърк. Гласът му бе дрезгав, но ръката му бе нежна.

— Сигурно е от слънцето — дочу някакъв непознат глас Ерин я погледна над рамото на Бърк. Видя младежко лице и пясъчноруса коса.

— Сигурно — рече тя. — Вече съм добре.

— Я седни — рече Бърк. — Всичко е наред, Боби. Ще се оправя и сам.

— Да, господин Логан. Починете си, госпожице, и отидете на сянка.

— Благодаря. — Ерин затвори очи и си каза, че отново се бе държала като първата глупачка. — Извинявай, ала всъщност не знам дори какво ми стана.

— Ами просто изведнъж взе, че припадна. — И нищо, абсолютно нищо друго досега в живота ми не ме е плашило толкова много, помисли си Бърк. — Още си много бледа. Защо не послушаме съвета на Боби и не отидем на сянка?

— Добре. — Тя въздъхна с облекчение. Но в мига, в който Бърк посегна да й помогне, за да стане, Двоен блъф вдигна глава и заблъска по вратата на клетката. Със сподавен вик Ерин обгърна с ръце врата на Бърк и скри глава в гърдите му.

Трябваше му една секунда време, за да разбере какво става и каква бе причината.

— За бога, Ерин, защо не ми каза, че се страхуваш от конете?

— Не се страхувам.

— Да, да. Разправяй ги на старата ми шапка — промърмори той, ала не я пусна, а я вдигна на ръце и продължи да я носи по поляната.

— Остави ме! Всички ни гледат! И без това ми е достатъчно криво.

— Стига. — Едва когато се отдалечиха достатъчно от конюшните, Бърк я сложи да седне на земята под една палма. — Ако ми беше казала, щеше да ми спестиш десет години от живота. — Сърцето му продължаваше да бие ускорено и не искаше да възвърне нормалния си ритъм.

— Само това ми липсваше сега, да ме поучаваш. — Можеше да се прави на стабилна, но знаеше, че краката й треперят. — Освен това няма какво да коментираме. Мислех, че отдавна ми е минал страха от конете.

— Грешно си мислела. — Ала понеже още беше бледа, той реши да не й се кара и взе ръката й. — Защо не ми каза?

— Защото беше детинска работа. И се случи много отдавна.

— Хайде, разкажи ми.

— Имахме няколко работни коня. Двата бяха много големи и силни. — Тя въздъхна дълбоко. Не можеше да се понася такава. Не искаше да бъде глупачка в очите му. — Бяхме ги извели да се разходят, но връхлетя буря. Брайън отвърза единия, за да се върне сам. Имаше гръмотевици, светкавици и конете бяха нервни. Джо отвърза и втория, а аз застанах отпред, за да ги успокоявам. Не знам как стана. Една светкавица го уплаши и той се изправи на задните си крака. О, Боже, копитата му бяха толкова големи, особено когато се стовариха върху главата ми. Паднах, а той мина през мен. — Ерин потръпна при спомена.

— Боже мой! — Бърк стисна пръстите й в ръката си.

— Имах късмет, не беше кой знае колко страшно. Няколко счупени ребра, синини и натъртвания. Ала оттогава винаги ме е страх, когато се приближа до някой кон.

— Ако ми беше казала, нямаше да те доведа.

— Мислех, че вече съм се излекувала. Минаха повече от пет години. Глупаво е. — Тя прекара ръка по лицето си, сетне оправи косата си. — Знаеш ли, цяла седмица си измислям извинения пред Ди и Травис, защото още не съм отишла да видя конюшните им.

— Но защо просто не им кажеш? — Ерин само сви рамене. — Не е смешно, нито глупаво да се страхуваш. По-глупаво е да се срамуваш от това.

Тя въздъхна.

— Може би. — Като избягваше очите му, Ерин протегна ръка и погали тревата. — Не им казвай, моля те.

— Още тайни? — Той хвана брадичката й с ръка и я обърна към себе си. Беше му трудно да се въздържа, когато кожата й бе така бледа, очите влажни и от нея се излъчваше уязвимост и безпомощност. — Не бива да се притесняваш много за това, какво мислят хората за теб. Ето, аз знам, че си мила чинии в кухнята и че те е страх от конете, ала продължавам да те харесвам.

— Наистина ли? — По устните й се плъзна несигурна усмивка. — Съвсем наистина?

— Съвсем. — Неспособен да устои на желанието, Бърк наведе устни и намери нейните. Тя вдигна ръка сякаш да го отблъсне, но някак си от само себе си ръката й се плъзна и остана на гърдите му.

Другите му целувки не бяха й доставяли чувство на сигурност и спокойствие. Тази беше различна. Въпреки че възбудата пролази в стомаха и гърдите й, Ерин се почувства сигурна. Може би защото ръката му бе обгърнала врата й, а пръстите му бяха нежни и ласкави. Или може би защото устните му бяха меки и горещи.

Той искаше да я притисне към себе си, да я залюлее, да я сложи на коленете си и да шепне глупости в ухото й. Никога преди не бе искал подобни неща с другите жени. Беше странно и непознато чувство… И в същото време много приятно.

Бърк се отдръпна.

— Ще те заведа вкъщи.

— Как така вкъщи? Аз искам да гледам състезанието! — Помисли си, че всъщност нищо нямаше да види от него, дори и да го гледа. — Ще бъда добре, обещавам ти. Освен това, може би ако успея да се науча да ги наблюдавам отдалеч, няма да замръзвам от ужас, когато някой дойде по-наблизо. — Тя стана, краката й вече не трепереха. — Хайде, Бърк! Не прелетяхме целия този път до… Къде каза, че се намираме?

— Във Флорида — отвърна той и също стана.

— Тъй. Значи да дойдем до Флорида и да се върнем вкъщи. Големият кон е тук, за да спечели, нали?

— Заложил съм на него.

— И аз слагам още десет отгоре.

Със смях Бърк взе ръката й.

— Добре, ела да седнем.

Повечето места вече бяха заети. Ерин всъщност виждаше само лица. Загорели, млади и стари, сбръчкани и гладки. Някои бяха заболи носове в програмата на състезанието, други пушеха дебели пури и отпиваха от пластмасови чаши.

В ложите имаше елегантни дами и господа. Всичко там говореше за богатство и състояние. Летните дрехи и шапки на жените бяха в пастелни цветове, мъжете носеха светли костюми и сламени шапки. Забеляза, че не една от елегантните, тънки и с бронзов тен дами се обръщаха по посока на Бърк. Той отговаряше на поздравите като кимаше с глава или стискаше някоя и друга ръка, ала не направи опит да остане при никого. От неговата ложа можеше да се види широкия кафяв овал, където щяха да тичат конете, обграден със зелена трева, тропически цветя и розови фламинго. От другата страна имаше още пейки и хиляди хора.

— Никога не съм виждала толкова много хора на едно място по едно и също време. И всички са дошли да гледат състезанието?

— Искаш ли бира?

Тя кимна и продължи да гледа, докато Бърк отиде за бира. Зърна Дърнъм, който говореше с някаква жена с най-тесните панталони, които бе виждала. После спря вниманието си върху електронното табло, където започнаха да се появяват номерата на конете и залаганията за първата гонка.

— Искам да ми обясниш — обърна се Ерин към Бърк, веднага щом той се върна при нея. — Така ще знам по-добре как да залагам.

— Мога да ти дам един полезен съвет. Изчакай до третата гонка и заложи на номер пет.

— Защо?

— Конят е на Травис, от „Роял медоус“. Без излишни сантименталности, много е бърз. И днес е в добра форма. Първата гонка ще бъде скучна. А и залозите не са нищо особено.

— Ти заложил ли си?

— Не.

— Мислех, че си играч.

— Да, ала избирам игрите си.

Ерин се намести удобно и се заслуша в обявяването на конете в първия етап.

— Кристалната булка звучи добре.

— Хубавите имена не печелят състезанията. Запази парите си, ирландко.

Тя се потопи в глъчката от звуци, сирени, свиркане, смях. Когато изведоха конете на стартовата линия, Ерин се изправи.

— Колко са красиви! — възкликна тя, но се почувства по-добре, когато Бърк сложи ръка на рамото й.

Пулсът й биеше ускорено. Би искал да е от възбудата, а не от нерви. Можеше вече да открива противоречията в нея. Когато вратите се отвориха, пръстите й стиснаха неговите.

— Какъв шум! — прошепна Ерин, докато сърцето й биеше лудо в гърдите. Конете направиха първата обиколка. Тя продължи да ги наблюдава права. Колко сила има в тях, помисли си Ерин, едновременно дива и контролирана. Може да носеха и пари, ала вече разбираше защо това беше спорт за крале.

Когато първата гонка свърши, тя сложи ръка на гърдите си.

— Сърцето ми щеше да изскочи. Не ми се смей — предупреди го Ерин, но се засмя заедно с него. — Това бе най-прекрасното нещо, което съм виждала. Тези цветове, тази енергия! Можеш ли да си представиш да се вълнуваш така всеки ден?

— Много хора го правят.

Ала тя само поклати ръка. Днешният ден беше особен, специален, един-единствен в живота.

— Искам да заложа.

— На третия кръг — повтори Бърк и отпи от бирата си.

Когато дойде времето, Ерин настоя да заложи сама. Сложи талончето в джоба си, а после го премести в портфейла си, на по-сигурно място. Седна отново до Бърк и нервничи, докато конете не застанаха на старта.

— Не ме е грижа дали ще изгубя — рече с крива усмивка тя, — но съм сигурна, че ще ми бъде по-приятно, ако спечеля.

Когато конете тръгнаха, стана и се надвеси над парапета.

— Кой е моят? — попита, като сграбчи ръката на Бърк.

— Четвъртият. Жокеят е облечен с червено и златно.

— Аха… — Ерин се загледа. — Тича добре, нали?

— Да.

— О, виж, излиза напред!

— Спокойно, ирландко. Има още половин километър.

— Но той излиза още по-напред! — разсмя се тя. — Ето, вече е втори!

Наоколо бе страшна врява. Всички викаха, свиреха с уста. Когато обиколката свърши, Ерин сграбчи Бърк за ризата.

— Моят кон е пръв! Виж! — хвърли се в прегръдките му тя. — Той спечели! Аз спечелих! — Смеейки се, го целуна. — Колко?

— Користолюбива малка магьосница!

— Може и такава да съм, ала хич не ме е грижа, защото спечелих. Ще си ида вкъщи и ще кажа на Ди, че заложих на техния кон и спечелих. Кажи колко?

— Залозите бяха пет към едно.

— Петдесет долара? — Ерин отново се заля в смях. — Следващата бира е от мен. Кога ще бяга твоят кон?

— В петия кръг.

— Слава Богу! Ще имам време да заложа.

Купи бира, след което отиде и взе два хотдога. Единственият път, когато си спомняше да се е забавлявала така, беше на селския панаир. И сега й се струваше, че е на панаир. Имаше толкова шум, цветове и аромати. Сложи новото талонче в джоба си и взе слънчевите очила на Бърк преди да започне петия кръг.

— Надявам се, че ще победи — рече тя с пълна уста. — Не само защото съм заложила на него.

— И аз. Ставаме двама.

— Как се чувства човек, когато е собственик на такъв кон? — попита Ерин. — Не просто на кон, а на кон от подобна класа?

— През повечето време като човек, който издържа скъпа любовница. Такава, за която харчиш много пари, за да я направиш щастлива и получаваш няколко мига синтезирано огромно удоволствие.

Тя се обърна, вдигна очилата и го изгледа втренчено.

— Ти си пълен с неизвестности и изненади.

— Винаги на ваше разположение, мадам.

Обърна се и загледа как конегледачите извеждат конете. Наистина, как се чувствам, запита се сам Бърк. Как трябваше да се чувства бедното, мърляво сираче от Ню Мексико, докато наблюдаваше своя кон, закупен с шестцифрена сума. Невероятно. Толкова неправдоподобно, че нито можеше да го обясни, нито да го опише. А и не беше сигурен дали иска. Защото утре можеше да загуби всичко. И какво от това?

Много отдавна беше научил, че когато силно искаш нещо, то се изплъзва между пръстите ти. Беше отдал на „Трите аса“ най-доброто, което имаше. Въпреки че никога не бе мислил да се занимава с подобна работа. Всъщност най-добре се чувстваше, когато не се задържаше на едно място дълго време. Той беше скитник. А сега бе останал цели четири години.

Съвсем скоро, преди няколко месеца, си беше помислил, че е време да наеме управител на фермата и да си даде почивка. Монте Карло, Сан Хуан, Тахо. Знаеше старото правило — ако един мъж играе прекалено дълго една и съща игра и спи прекалено дълго с една и съща жена, тя му омръзва. След това замина за Ирландия. И се завърна с Ерин.

Най-лошото беше, че повече не се сети ни за Монте Карло, ни за играта. Все повече и повече му се стоеше у дома. Искаше да си стои вкъщи и да мисли само за една жена.

— Спечели! — развика се Ерин и обви с ръце врата му. — Спечели с две дължини, дори три, не знам. О, Бърк! Толкова се радвам за теб.

— Наистина ли? — Той забрави и състезанието, и коня и залозите.

— Да, разбира се! Чудесно е, че твоят кон спечели и беше толкова красив. Щастлива съм и за себе си. Защото и аз спечелих. — Тя се засмя. — Залогът беше осем към едно.

Тогава Бърк я прегърна и целуна. С толкова страст, че Ерин остана без сили. Не се възпротиви, нито се отдръпна. Просто се остави в ръцете му.

— По дяволите залозите! И конете, и състезанията! — промърмори той и продължи да я целува, без да обръща внимание на нищо около себе си.