Нора Робъртс
Ирландска роза (4)

Четвърта глава

Америка. Ерин не се заблуждаваше, нито бе толкова наивна, за да вярва, че там златото се търкаля по улиците. Но знаеше, че това бе страната на възможностите. На нейната възможност.

Нещата се развиха с шеметна бързина. Със скорост, която не й остави време да размисли. Да, наистина, всичко стана много бързо, рече си тя, когато седна в колата на братовчедка си и се опита да не бъде несръчна.

Първо я изненада студът. Такъв щипещ, здрав студ никога не бе усещала в мекия климат на родната си Ирландия. Сетне снегът. Той бе достатъчно голяма изненада, за да оправдае с него объркването си. Огромни преспи, каквито никога не бе виждала, бяха събрани на купчини покрай пътя. И небето беше различно, и въздухът също. Ала всъщност защо толкова се впечатлявам, помисли си Ерин, и се усмихна, опитвайки се да види всичко и да не пропусне нищо.

Бърк удържа на думата си. Документите й бяха приготвени бързо и лесно, само няколко дни след предложението му да тръгне за Америка.

Той я остави със семейство Грант на летището във Вирджиния с набързо изреченото обещание, че ще се видят след няколко дни.

Тя все още се опитваше да събере мислите си.

Щеше й се да бе останал с тях. Надяваше се, може би доста глупаво, че ще му бъде приятно да бъдат заедно. Дори копнееше да види отново онази лека усмивка, тъмните, изпълнени със смях и закачка очи. Да почувства ръката му по лицето си, като ласка.

Но Бърк тръгна. Защото те бяха само работодател и наемен работник. Ерин си го повтори няколко пъти. Това бяха те сега. Повече нямаше да има валс под звездите, нито луди прегръдки в дъждовния следобед.

Наистина ли искаше да бъде така?

Тя продължаваше да мисли за Бърк Логан, така, както за идването си в Америка. Нещо й подсказваше, че двете неща бяха свързани. И двете представляваха шанс за нея. Както страната, така и мъжът. Някак си, в неизвестно за самата нея време, беше започнала да ги свързва и да мисли за тях като за нещо общо. След това откри, че иска и двете. Знаеше, че е глупаво, и реши да разчита само на страната.

Страната беше красива. Планините в далечината бяха тъмни и й напомняха родния пейзаж, така че Ерин се почувства по-уютно, сред позната атмосфера. Затова пък профучаващите наоколо в три редици автомобили бяха страшно необичайни и я вълнуваха. Тя реши, че съчетанието бе доста приятно и се приготви за още нови и вълнуващи неща.

Адилия се размърда на седалката и се усмихна на братовчедка си.

— Спомням си моя първи ден тук. Чичо Пади дойде да ме вземе от същото това летище. Чувствах се така, сякаш ме бяха пуснали на арената в цирка.

— Ще трябва да свикна — усмихна се в отговор Ерин и отново погледна през прозореца. — Ще трябва да свикна много бързо, така, както и с мисълта, че съм тук.

— За едно съм благодарна на Бърк — продължи Адилия и спря, за да отговори на някакъв въпрос, зададен й от Брейди. — Не ми беше минавало през ума, когато тръгвахме за Ирландия, че можем да те вземем с нас. А ти си най-близката ми роднина.

— Знам, че стана много неочаквано, за което съм ти ужасно задължена, Ди.

— О, какви глупости говориш! Чувствам се отново момиче, когато имам най-добрата си приятелка до себе си. Ще организираме парти в твоя чест. Какво ще кажеш, Травис?

— Мисля, че идеята ти е чудесна.

— Не искам да ви притеснявам с нищо — започна Ерин.

— Ако не позволиш на Ди да се притеснява за нещо, направо ще разбиеш сърцето й — рече съвсем сериозно Травис. Те прекосиха границата с Мериленд. — Вече сме почти у дома, скъпа.

— Толкова се радвам, че пак съм тук. Почти колкото когато тръгвахме. Брендън, ако не престанеш да дразниш сестра си, до утре сутринта ще стоиш наказан в стаята.

Ди въздъхна леко и се облегна.

— Добре ли си? — погледна я загрижено Травис.

— Добре съм, ала те са много буйни. Сигурно в момента си разменят юмруци. — Тя сложи ръка на корема си, сякаш да успокои битката на бебетата вътре.

— Много ще се радвам да ти помагам. — Колкото повече идеше времето за раждане, толкова повече нервите на Ерин се изостряха. — Искам по някакъв начин да ви се отплатя за това, че ме взехте.

— Ти си част от семейството — отвърна кратко Адилия. После се поизправи малко, когато преминаха между двата каменни стълба, означаващи вратата на фермата им. — Добре дошла в „Роял медоус“, братовчедке. Дано да си щастлива тук.

Ерин не знаеше какво да очаква. Със сигурност знаеше само, че ще бъде голямо. И не беше разочарована. Слънцето светеше ослепително и се отразяваше в преспите сняг, който блестеше като скъпоценни камъни. Пред очите й се ширеха декари земя. Единствените думи, с които можеше да определи това, което виждаше, беше бяло и блестящо. Дори дърветата бяха такива, бели и блестящи, а клоните им, покрити с тънък прозрачен лед, звъняха от вятъра. Също като в приказка, помисли си Ерин. После си каза, че е време да се осъзнае.

Когато къщата изникна пред тях, тя не можа да откъсне очи. Никога не бе виждала нещо толкова голямо и толкова хубаво. Каменните й стени изникваха направо от снега, а красиви балкони от желязна дантела ги украсяваха от всички страни.

— Господи! — прошепна Ерин. — Това е най-хубавата къща, която съм виждала.

— И аз винаги си мисля същото. — Ди се протегна, за да отвърже Брейди, докато Травис паркираше колата. — И съм толкова щастлива да я видя отново. Хайде деца, вече сме си у дома.

— Чичо Пади! — започнаха да крещят едновременно от задната седалка Брендън и Кили, като изскочиха от колата и затичаха по снега. Един дребен, набит човек със сива къдрава коса и лице като на елф разтвори ръцете си за прегръдка.

— Дайте ми бебето, госпожо — рече Хана на Ди. — Така или иначе си носите другите две. Да оставим мъжете да свалят багажа. В това време аз ще ви направя един хубав горещ чай и ще ви вдигна краката нависоко.

— Стига, Хана — рече Ди и се разсмя, когато дребният мъж я грабна в прегръдката си.

— Как е моето най-хубаво момиче?

— Настроена като цигулка и щастлива, че си е вкъщи. Виж какво сме донесли от Скибърийн. — Все още смеейки се, тя протегна ръка към Ерин. — Спомняш ли си братовчедка ми Ерин Макинън, чичо Пади? Дъщерята на Мери и Матю Макинън?

— Ерин Макинън? — Лицето му се сбръчка, когато се опита да си спомни. След това просветна. — Искаш да кажеш, че това е Ерин Макинън? Дявол да го вземе! Последният път, когато те видях, ти беше съвсем мъничко бебе! Аз обичах да си пия питието с баща ти тук и там, но ти едва ли си спомняш за мен.

— Не си спомням. Ала в село все още говорят за Пади Кънан.

— Наистина ли? — Той се засмя, сякаш знаеше какво точно говорят. — Хайде, влизайте на топло.

— Мога да помогна с багажа — започна Ерин, докато Адилия поведе децата към вратата.

— Ще бъде по-добре, ако отидеш с Ди. Тя ще ти покаже стаята. — Травис вече сваляше първия куфар. Въпреки че вършеше тази работа, очите му не се откъсваха от жена му. — Ди не обича да си признава, когато е изморена. Ако си около нея, ще си има занимавка и няма да се хване веднага за работа.

Ерин спря, раздвоена между желанието да свали поне своя багаж или да направи това, което й казваха.

— Разбира се, Травис.

— Ще бъде добре, ако й подхвърлиш, че искаш да поседнеш и да изпиеш един чай.

Колко много я обича, помисли си Ерин и неочаквано и за самата себе си се наведе и го целуна по бузата.

— Твоята жена е щастлива. Ще направя така, че да си почине, без да разбере, че е била накарана нарочно. — Все пак взе една голяма кутия и тръгна към къщата.

Веднага беше обгърната от топлина. Не беше само заради смяната на температурата, а от чувството за уют. Цветовете, мебелите, самата къща.

Децата вече тичаха из стаите, сякаш да се уверят, че по време на отсъствието им нищо не се е променило.

— Сигурно искаш първо да видиш твоята стая. — Ди свали ръкавиците си и ги остави върху масичката в хола. Тя прегърна Ерин през рамо и я поведе към стълбите. — Нали ще ми кажеш дали ти харесва и дали имаш всичко, от което се нуждаеш. Веднага след като се настаниш, ще ти покажа останалата част от къщата.

Ерин кимна. Беше прекалено впечатлена, за да може да говори. Адилия отвори вратата и я въведе в стаята.

— Това е стаята за гости. Бих искала да има малко цветя тук. За теб, за „добре дошла“. — Тя се огледа, сякаш съжаляваше, че не можеше да добави повече лични щрихи. — Банята е в края на коридора. И предварително ти се извинявам, че децата разхвърлят мокрите кърпи и обръщат всичко наопаки.

Стаята беше в сиво и розово, с големи медни табли на кревата и дебел пухкав килим. Мебелите бяха от тъмен махагон, а над бюрото имаше високо старинно огледало. Красиви дреболии бяха разхвърляни тук-там. Малко куче от китайски порцелан, розова чашка на високо столче, бронзово лъвче. Вратата на терасата водеше към белотата навън, зад дантелените бели завеси, които сякаш създаваха рамка между топлината и студа. Неспособна да продума, Ерин стисна кутията с двете си ръце.

— Харесва ли ти? Можеш да се преместиш, в която друга стая искаш.

— О, не! — Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си, а ръцете й продължаваха да стискат кутията. — Това е най-хубавата стая, която съм виждала в живота си. Не знам какво да кажа.

— Кажи, че ти харесва. — Ди внимателно пое кутията. — Искам да се чувстваш удобно. Като у дома си, Ерин. Знам какво е да напуснеш родината, семейството си, родната къща. Да оставиш зад себе си нещата, които обичаш, и да отидеш някъде, където всичко ти е чуждо и непознато.

Ерин си пое дълбоко въздух. Това, което Ди казваше, беше самата истина, но тя не беше в състояние да я понесе.

— Не го заслужавам.

— Глупости! Всеки човек заслужава да живее по-добър живот. — Ди постави кутията на леглото с намерение да помогне на братовчедка си да разопакова багажа.

— О, моля те, недей! — Ерин сложи ръка върху ръката й, за да я спре, след което седна. Не искаше Адилия да се изморява, а и не искаше да види колко оскъден беше багажът й. — Трябва да ти се изповядам.

— Нима? Имаш нужда от изповедник? — Развеселена, Ди приседна до нея.

С горчив смях, който изненада самата нея, Ерин поклати глава.

— Просто ти завиждам. Това е.

Това искаше да каже.

— Ала ти си по-хубава от мен! — каза след минута размисъл Ди.

— Първо, не е истина и второ, не е за това. — Ерин отвори уста да продължи, но замълча. — О, мразя изповедите.

— Аз също. Срамът е нещо съвсем естествено за човека. — Ерин я погледна, видя в очите й топлина и съчувствие, и се отпусна.

— Да, естествен е. Завиждах ти. И все още ти завиждам — поправи се тя. — Мислех си, че живееш в голяма хубава къща с много красиви неща и дрехи, със семейството си около теб и направо умирах от завист. Когато ви посрещах оня ден на аерогарата, бях нервна и разстроена.

— Нервна ли? Защото щеше да ме видиш? Но ние израснахме заедно!

— Да, обаче ти замина. И си богата. — Ерин затвори очи. — А аз толкова много исках да имам пари.

Върху устните на Ди се мярна усмивка, ала тя успя да я прикрие.

— Е, това не ми изглежда особено голям грях. Само няколко дни в чистилището. Ерин, знам какво е да нямаш пари. И да искаш да ги имаш. Не бива да ми завиждаш, но в същото време това ме ласкае. А то също е грях, нали? — добави след моментно замисляне тя.

— Причината е, че ти си толкова добра с мен. Всички сте толкова добри и аз имам чувството, че ви използвам.

— Разбирам те. Ала и аз те използвам. Заедно с теб взимам част от Ирландия с мен. Освен това ти си ми приятелка. И ще ми бъдеш като сестра. Преди с нас живееше сестрата на Травис. Но тя замина преди две години. Не мога да ти опиша колко ми липсва. Надявам се, че ще запълниш тази празнина.

Тъй като съвестта й беше малко поуспокоена от признанието, Ерин докосна Ди по ръката.

— Значи няма да е кой знае колко лошо да се използваме взаимно.

— И аз така мисля. Я да видим сега какво ще правим. Ще ти помогна да си подредиш багажа.

— Не, по-добре да оставим багажа. Ще ми се да слезем долу и да изпием по чаша чай.

Ерин стана, а Адилия я изгледа подозрително.

— Травис ли те подучи? За да ме накараш да седна?

— Не те разбирам.

— Лъжата също е грях, миличка — предупреди я усмихнато Ди, ала тръгна с нея по стълбите.

 

 

Първата нощ Ерин сънува Ирландия. Зелените хълмове, безкрайното синьо небе и топлия аромат на цветя. Видя в съня си далечните планини и облаците, които се пръскаха, разпилени от вятъра. И фермата с избуялите жита, и тъжните очи на кравите. Сънува майка си, която й казваше сбогом с усмихнати очи, а сълзите течаха по лицето й. И баща си, който дълго време я държа в прегръдката си. После братята си, един по един. Те я прегръщаха и притискаха до себе си.

Тази нощ тя плака за Ирландия. Сълзите й бяха тъжни, но спокойни. Сълзи за земята, която бе оставила след себе си и която обичаше.

Когато се събуди, очите й бяха сухи, а съзнанието чисто. Беше направила своя избор. Беше избрала пътя си и най-доброто, което можеше да стори, бе да го следва.

Семплата сива рокля, която реши да облече, беше обикновена, ала й стоеше добре. Майка й я беше ушила. Ерин понечи да прибере косата си на кок, ала сетне реши друго и я сплете на плитка. Огледа се критично в огледалото и реши, че изглежда точно както трябва — делова и готова за работа. Сетне слезе долу.

В мига, в който стигна до хола, дочу врявата откъм кухнята. Затова без колебание се запъти натам.

— Ще има да разказваш на децата в училище — чу гласа на Хана и я видя до печката. Говореше на Брендън, докато бъркаше яйца за закуска.

— Отсъствал си само две седмици, момчето ми. — Седнала до кухненската маса, Ди връзваше косата на Кили с панделка. — Няма причини да не отидеш днес на училище.

— Изостанал съм. — Брендън направи физиономия на сестра си и нападна лакомо яйцата, които Хана сложи пред него.

— Изостанал ли си? — Едва потискайки усмивката си, Ди успя да запази сериозно изражението на лицето си. Целуна главата на Кили и я побутна към чинията. — Хайде, яж, милинка. Ако това е истина, ще трябва да забравиш за обещаните ти уроци по пилотиране, когато станеш голям. Пилотите не бива да забравят, нито да изостават, нали?

— Е, може да не е точно така — поправи се бързо Брендън. — Сигурно е някаква чуждестранна болест, която съм прихванал в Ирландия.

— Блатна треска — обади се от вратата Ерин. Цъкайки с език, тя приближи до момчето и сложи ръка на челото му. — Сигурна съм. Това е най-страшната болест в Ирландия.

— Блатна треска ли? Ужас! — веднага се включи и Ди, като се мъчеше да придаде трепет на гласа си. — О, не, Ерин! Не и моето момче!

— Страхувам се, че твоите момчета най-лесно ще я хванат, защото нямат имунитет. Има само едно лекарство.

Ди потрепери и затворя драматично очи.

— О, не! Горкото ми дете! Няма да го преживея!

— Ако едно момче се е разболяло от блатна треска, единственият начин да се излекува, е да яде само суров спанак и зелена ряпа десет дни. Това е единственото лекарство.

— Суров спанак ли? — Брендън почувства как стомахът му се преобръща. Не беше съвсем сигурен какво представлява зелената ряпа, но звучеше ужасяващо. — Знаете ли, мисля, че се чувствам малко по-добре.

— Сигурен ли си? — Ди сложи ръка на бузата му. — Доста студен ми се вижда, ала сигурно нямаме друг избор.

— Много съм си добре! — За да докаже това, той скочи и грабна палтото си. — Хайде, Кили, че ще изтървем автобуса.

— Добре, щом си сигурен… — Ди стана и го целуна по бузите, сетне и Кили. — Чичо Пади ще ви закара до края на поляната. Много е студено, затова, моля ви, стойте в колата, докато дойде автобусът.

Ди изчака, докато вратата се затвори зад децата, сетне избухна в смях.

— Блатна треска, а? Откъде го измисли?

— Мама винаги го използваше, когато Джо не искаше да отиде на училище. Действаше безотказно.

— Направо си страхотна! Бързо ти щрака мозъкът. Благодаря ти. Нямаше да се справим без теб. — Хана също се изкикоти и се обърна към Ерин. — Какво искаш да ти направя за закуска?

— О, нищо.

— Ако си мислела, че госпожа Мейлоу може да готви, трябва само да опиташ сладкишите на Хана. — Разбирайки неудобството, което изпитва братовчедка й, Ди вдигна кърпата от малка кошничка, пълна със сладкиши. — Защо не вземеш няколко пържени яйца? Озверявам от глад, когато съм бременна, а никак не обичам да се храня сама.

— Кафе? — Хана вече стоеше до нея с каната в ръка.

— Моля, благодаря. А къде е Травис? Още ли не е станал?

— Охо, отдавна стана и замина. Повече от час, откакто е при конете. Когато пътува по работа, никога не съм сигурна кое му липсва повече. Аз или конете. — Тя си взе сладкиш, след което помисли малко и го остави. Беше изяла вече три. — Брендън е в първи клас, а Кили ходи само сутрин на детска градина. Така че тук е само Брейди. — И тя посочи високото столче, на което седеше бебето. Цялото му лице беше изцапано със сладко. — Той е най-доброто дете на света, на мама съкровището. Е, какво смяташ да правиш днес?

— Всъщност мислех, че трябва да отида и да започна работа при господин Логан.

— Така ли? — Ди се усмихна и благодари на Хана, която постави пред нея чиния със закуска. — Ще имаш достатъчно време да ходиш там. Сигурна съм, че Бърк би желал да си починеш няколко дни.

— Знам, но нямам търпение да започна. Да видя как върви, за какво става дума. Какво имам да върша. И да се убедя, че мога да го върша.

— Не мога да си представя, че Бърк Логан ще допусне до сметките си някой, който не може да се справи.

— При мен все пак е по-различно. Например не става дума за лири стерлинги, а за долари. Дори само заради това. Ако видя, че се справям, няма да се притеснявам толкова много.

Ди си припомни колко притеснена беше тя самата, когато пристигна в Америка и трябваше да започне работа, за да докаже на себе си, че бе достатъчно компетентна и можеше да се справи сама.

— Добре, тогава. Ще те закарам след закуска.

— Само през трупа ми, госпожо — рече твърдо Хана, без да се обръща от печката.

— О, стига! Моля те, все още мога да карам кола.

— Никъде няма да ходите, докато не мине следващият преглед и докторът не си каже думата. Пади ще закара госпожица Макинън.

Ди намръщи нос и се изплези на Хана зад гърба й, ала се отказа да спори.

— Представяш ли си, аз съм затворник в собствения си дом. Ако отида към конюшните, Травис ме следи като ястреб. Може да си помислиш, че всички тези деца не съм ги раждала аз!

— Близнаците може да се родят по-рано, както много добре знаете.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — усмихна се Ди. — Защото много взеха да ми тежат. Добре, ще си остана вкъщи и ще планирам партито. А после двамата с Брейди ще построим една голяма къща, нали миличък?

В отговор бебето се засмя и плесна с ръка в сладкото.

— След като го измием.

— Позволявате ли аз да направя това? — рече Ерин и стана, за да откопчае коланите, с които Брейди бе вързан за столчето.

— И ти ли започваш да ме глезиш? — извика Ди. — О, не, моля те, няма да издържа!

— Нищо подобно. Просто реших, че е време този млад красавец и аз да станем по-близки.

Първо го изми, след което трябваше да почисти и самата себе си.

После облече жилетката и палтото си и седна в колата, с която Пади Кънан щеше да я заведе до фермата на Логан. Нервите й бяха опънати до скъсване. Можеше да ги почувства дори в крайчетата на пръстите си, докато стискаше ръце.

Беше си чиста загуба на време да се притеснява за нещо, за което все още нямаше никаква представа, рече си разумно Ерин. Онова, което бе станало онази бурна утрин в плевнята, беше минало. Сега с Бърк Логан бяха само господар и работничка. Беше й казал, че ще очаква от нея работа, за която ще й плаща. И тя възнамеряваше да прави точно това.

Какви други чувства бяха се породили в оня момент? Страст, отговори си категорично Ерин, като си напомни, че бе достатъчно възрастна, за да погледне този факт в очите. Страст, която беше толкова силна, че не можеше да й се противопостави.

Сега обаче беше счетоводител. Имаше хубава работа и добра заплата. След около месец може би щеше да започне да изпраща пари вкъщи, и пак щяха да й остават достатъчно, за да си купи… О, Господи, не можеше да реши какво ще си купи първо.

Пади премина с джипа под арката. Надписът беше от ковано желязо и с големи букви. „Три аса“. Ерин прехапа устни. Какво ли означаваше това? Ръката, с която бе спечелил фермата, или ръката, с която предишният собственик я беше загубил?

И тук снегът покриваше всичко, но хълмовете бяха по-стръмни. Край реката видя една върба, стара и изкривена, със сбръчкани, пожълтели от зимата листенца. Сигурно през лятото щеше да изглежда красива и зелена, ала сега беше тъжна и жалка. После зърна къщата. След като бе видяла къщата на братовчедка си, Ерин си мислеше, че нищо повече не би могло да я впечатли. Но явно беше грешила.

Къщата на Бърк имаше кулички. Приличаше на замък и беше изградена от стари, сиви каменни блокове. Прозорците бяха сводести, някои имаха малки балкончета. Пред широкото стълбище, водещо към огромна врата, имаше малко езерце, което сега беше заледено и покрито със сняг.

— Нима в подобни къщи живеят хора? — каза сякаш на себе ся тя.

— Кънинган, предишният собственик, обичаше да се мисли за благородник — изсумтя Пади, ала Ерин не остана съвсем сигурна дали коментарът бе предназначен за предишния, или за настоящия собственик. — Потроши много повече пари за къщата, вместо да ги вложи в конюшните и стоката. Има дори басейн.

— Ти се шегуваш!

— Хич даже. Точно отзад е. Е, хайде, оставям те. Ще трябва само да ми се обадиш по телефона, когато свършиш. Аз ще дойда да те взема. Или ще пратя някое от момчетата.

— Много съм ти задължена. — Ръцете й бяха замръзнали.

— Желая ти успех, малката.

— Благодаря. — Като събра всичкия си кураж, тя излезе от джипа. Беше му благодарна, че бе спрял точно пред стълбите.

Каква врата само, помисли си Ерин. Огромна и цялата в дърворезба. Тя прокара ръка по нея, преди да почука.

Отвори й тъмнокоса жена с големи очи и дребна, стройна фигура. Ерин преглътна и каза:

— Аз съм Ерин Макинън. Счетоводителката на господин Логан.

Жената я изгледа мълчаливо, сетне отстъпи и й направи път. Ерин успя да се усмихне на Пади през рамо, преди да я последва.

Мили Боже, помисли си тя и си прехапа езика, когато влезе в приемната. Никога не бе виждала подобно нещо, че да може да направи сравнение. Само понякога на кино. Таванът беше висок, прозорците огромни и заобикаляха огромната приемна от всички страни. Слънцето светеше през тях и се отразяваше в листата на големите зелени растения. Един балкон със златен парапет ограждаше отвсякъде приемната в огромен кръг. Токчетата й потропваха по покрития с блестящ паркет под, докато накрая Ерин спря насред помещението, без да знае какво да прави.

— Ще съобщя на господин Логан за вас.

Ерин кимна. Акцентът беше испански, което я накара да се почувства неудобно и не на мястото си. Пооправи полата си и си помисли, че вече знае какво бе почувствала Алиса, след като бе попаднала в Страната на чудесата.

— Ти умираш от желание да започнеш работа или от нетърпение да ме видиш?

Тя се обърна бавно, защото я хвана неподготвена. Той беше с джинси и ботуши и усмивката му бе същата. Част от увереността, която загуби, когато влезе в къщата, се възвърна. Нападението е най-добрата защита, каза си Ерин.

— Умирам от нетърпение да работя и да печеля.

Студът бе зачервил бузите й. И очите й бяха по-тъмни, може би от вълнение. Като я гледаше, застанала в средата на собствената му къща, Бърк си помисли, че изглеждаше готова да превземе целия свят. И сигурно щеше да успее.

— Можеше да си починеш ден-два.

— Можех, но не искам. Свикнала съм да си вадя честно хляба.

— Добре. Тук със сигурност ще си го вадиш честно. — Той вдигна ръка и с жест я покани да го последва. — Морита, моят последен счетоводител, успя да сложи в джоба си тридесет хиляди долара, преди да го вкарат в кафеза. Освен това направи един куп грешки в отчетите. Първата ти работа ще бъде да ги оправиш. Едновременно с това ще водиш ведомостите за заплати и текущите сметки и фактури.

— Разбира се. — Разбира се, повтори разтреперано едно гласче вътре в нея.

Бърк бутна вратата и я пусна да влезе пред него.

— Ето, тук ще бъде работното ти място. Надявам се, че няма да ме засипваш с излишни въпроси. Но ако изникне нещо, можеш да повикаш по вътрешната уредба Роза и тя ще ми го предаде. Направи списък на нещата, които ще ти бъдат необходими на първо време и ще ги получиш.

Ерин прочисти гърлото си и кимна. Офисът й беше по-голям от целия магазин на стария О’Донъли. Мебелите бяха старинни и изящни, а килимът на земята сякаш бе донесен от двореца на някой източен халиф. Тя реши повече да не зяпа като провинциалистка и отиде до бюрото. За едно нещо той беше напълно прав. Всичко беше пълна каша. Бъркотия. За пръв път, откакто прекрачи прага на голямата му къща, Ерин изпита облекчение. Тук поне нещата й бяха познати.

Главната счетоводна книга, ведомости и всевъзможни квитанции и разписки лежаха на купчини в пълен безпорядък. Имаше сметачна машина, но не като ръчната, с която бе работила в Ирландия. Виждаше се телефон, една китайска чаша, пълна с моливи, и две кутии с надписи „входящи“ и „изходящи“.

Бърк отиде зад бюрото и започна да отваря чекмеджетата.

— Тук има печати, допълнително хартия, тетрадки и счетоводни книги. След като Морита си отиде, нищо не е излизало от тази стая без моя подпис.

— Ако беше взел тези мерки по-рано, щеше да си с тридесет хиляди по-богат.

— Взех си бележка. — Реши, че е излишно да й обяснява, че Морита бе работил за него десет години, и то в най-лошите и тежки времена. — Ти въведи ред. Роза ще ти каже кога е обядът. Можеш да ядеш тук или в трапезарията, където пожелаеш. Понякога и аз ще обядвам с теб.

— Ти през целия ден ли си тук?

— Е, не съвсем. Ала съм наблизо. — Той помести купа хартии към края на бюрото и я загледа втренчено. — Забелязвам, че не си спала добре.

— Аз… — Тя машинално докосна очите си. — Сигурно е от промяната. Часовата разлика, климатът.

— Как се настани у Грантови?

— Те са чудесни. Толкова са внимателни с мен. Всички до един.

— Изключителни хора, наистина. Човек не среща често такива.

— Ти не си като тях — изтърси без да иска Ерин. Не мислеше да го казва, но вече го бе направила и беше късно да съжалява. — Много си чепат.

— Тогава внимавай и гледай да не се приближаваш много-много до мен. Чеповете може да са остри.

— Вече го забелязах — отговори тя.

Бърк хвана китката й.

— Предизвикваш ли ме, ирландко?

— Не. И не мисля, че е необходимо.

— Правилно. Трябва да те предупредя, че лесно се паля и фитилът ми е много къс.

— Благодаря за предупреждението. — Изглеждаше развеселена, ала когато се опита да измъкне ръката си, пръстите му се стегнаха и не я пуснаха.

— Тогава още едно предупреждение. След като вече си част от нашето малко семейство, така или иначе ще го чуеш много скоро от другите. Когато срещна жена, която ме привлича, винаги намирам начин да я имам. Независимо какъв. Честен или нечестен, няма значение за мен.

Това вече не беше предупреждение, осъзна Ерин. Това си беше чиста проба заплаха. Под пръстите му пулсът й биеше силно и бързо, но тя не извърна очи от неговите.

— Нямаше нужда да ми го казваш. Не ме интересува, нито пък имам намерение да те привличам по някакъв начин.

— Късно е. — Той се засмя, без да пуска ръката й. — Смятам, че си достатъчно интересна, за да танцуваме под луната, достатъчно желана, за да те целувам под дъжда, и достатъчно страстна, за да си представя как правим любов с теб.

Стомахът й се сви на възел от страх. И желание…

— Главата на всяка жена ще се замае от подобни ласкателства, господин Логан. Я ми кажи, ти за какво ме доведе в Америка? За да спиш с мен или да ти редя сметките?

— И за двете — отвърна кратко Бърк. — Ала първо ще свършим работата.

— Работата ще бъде единственото, което ще свършим. Сега, ако нямаш нищо против, искам да започна.

— Добре — съгласи се той, но вместо да си тръгне, прекара ръце по раменете й. Ерин се вцепени, ала не помръдна. Нямаше да се прави на глупачка и да се бори. Нито да се бие с него.

Вместо да я прегърне обаче, както очакваше, Бърк лекичко я целуна по бузата. Беше си мислил за нея. От мига, в който се прибра вкъщи. Мислеше си как отново ще я вземе в прегръдките си. И целият настръхваше. Представяше си как тя се усмихва. И гласът й, топъл и сладък, достигаше до ушите му, а той изобщо не чуваше думите.

Знаеше, че може да я има. Реакциите й бяха така спонтанни, че нямаше никакво съмнение, че Ерин също го желаеше, макар и да не го осъзнаваше или да не искаше да си го признае. Дори преди малко, когато я целуна братски по бузата, избягвайки устните й, дишането й се ускори. Не познаваше жена, чиито страсти така лесно да се разпалват.

Сега, когато вече бе в неговия дом, Бърк знаеше, че нямаше да устои дълго.

Но тя трябваше сама да дойде при него. Така му нашепваше гордостта. Затова продължи да я дразни с устни, въпреки че се измъчваше.

— Честно или нечестно — промърмори той, като си играеше с върха на ухото й. — Аз те искам.

Очите й бяха затворени. Как беше възможно толкова бързо да се предаде, укоряваше се Ерин. Да иска така неистово нещо, като знаеше, че не бива?

Тя сложи ръце на кръста му с намерението да бъде твърда.

— И си свикнал да получаваш всичко, което искаш. Не мога да твърдя, че ми е безразлично. Ала аз не съм дошла за това, Бърк.

— Може би — промърмори той. — Ти не си като другите. Някои жени са идвали тук, само за да получат нещо. Аз мога да бъда търпелив, ирландко. Когато човек вземе картите в ръце, трябва да знае кои да смени и кои да сложи на масата. — Той замислено прокара пръст по брадичката й. — Тази игра ще я изиграем двамата с теб. Рано или късно. Но ще те оставя ти да започнеш.

Ерин изчака, докато Бърк излезе, и си пое дълбоко дъх. Как можеше да бъде толкова арогантен и въпреки това да й бъде толкова приятно с него? Тръсна глава и седна в мекия кожен стол.

За едно нещо той беше прав, помисли си тя. Тази игра те щяха да я изиграят. Рано или късно. Проблемът беше, че дори и да спечелеше, щеше да е загубила.