Нора Робъртс
Ирландска роза (3)

Трета глава

Идеше буря. Ерин можеше да я почувства вътре в себе си, така както можеше да види облаците, които се събираха зад хълмовете и се готвеха да нападнат и затулят слънцето. Тя работеше бързо, като сваляше щипките от въжето и събираше сухите дрехи в коша, който лежеше в краката й.

Монотонната работа не й беше неприятна, защото оставяше мозъка й свободен да мисли, да си спомня и да прави планове. Сега, когато вятърът се усилваше и небето сякаш вреше и кипеше, Ерин се наслаждаваше на природата. Искаше да види раждането и избухването на бурята, да бъде част от нея, да се слее с вятъра и дъжда, които щяха да превърнат всичко наоколо в непрогледен ад. А когато всичко свършеше, нещата отново щяха да си дойдат на мястото и светът щеше да тръгне по стария си път, който понякога я подлудяваше със спокойствието, еднообразието и мудността си.

Какво не беше наред с нея? Тя свали една от работните ризи на брат си от въжето и по навик приглади гънките й. Обичаше своето семейство, имаше приятели и работеше сериозно, както трябва. Тогава защо бе така неспокойна, така изнервена и на ръба на кризата? Не можеше да обвинява за това си състояние посещението на братовчедка си или неочакваната поява на Бърк Логан. И преди тяхното идване беше такава, но все пак поради някакви причини присъствието им, или по-точно неговото, усложниха и задълбочиха нещата.

Не можеше да говори за тези неща с майка си. Ерин свали една от майчините си престилки и зарови лице в уханната, хладна и мека материя. Просто тя не би разбрала защо човек трябва да иска повече, след като има покрив над главата си и достатъчно храна на масата. Понякога Ерин си мислеше, че би искала да бъде като нея. Да има сърце като нейното. Ала това не бе въпрос на желание, нали? Беше родена друга.

Не можеше да говори и с баща си, макар да знаеше, че той със сигурност би разбрал бурята, която бушуваше в душата й. Баща й не беше прост или обикновен човек. Нито пък кротък. От историите, които бе чувала за него, знаеше, че е бил непокорен, буен младеж, и че се е оженил за своята Мери и й направил куп бебета, преди да е стъпил на краката си. Но макар и да знаеше, че баща й би я разбрал, Ерин предчувстваше, че ще бъде потресен. Ако тя искаше повече или се нуждаеше от повече, той щеше да реши, че причината е в него. Че той е виновен и не може да й даде това, което иска. Така че баща й отпадаше като изповедник.

Следваше Кълън. С него винаги можеше да говори за всичко. Ала той беше толкова зает, а нейните чувства бяха така объркани и желанията й така безгранични, че не беше сигурна дали ще успее да му обясни нещата.

Така че повече не можеше да чака. Нека бурята да дойдеше, нека вятърът да блъскаше и да обърнеше всичко в света наопаки. Тогава нещата може би щяха да се наместят и оправят.

От десетина минути Бърк я наблюдаваше. Досега през живота си не беше смятал, че е невъзпитано да наблюдаваш някого тайно. Напротив, беше убеден, че можеш да научиш повече, когато наблюдаваш човека без негово знание. Защото тогава той е естествен.

Тя се движеше грациозно. Дори при тази толкова елементарна работа, с която се занимаваше в момента, в движенията й имаше някаква скрита сексуалност. Вътре в нея бушуваше повече огън, отколкото дори в косата й. Имаше пламъци, които тлееха и чакаха мига, в който да избухнат. Можеше да ги разпознае, защото самият той беше роден такъв. Това бе собствената му природа. Един ден тези страсти, тези желания щяха да бъдат освободени и да се разгорят на воля. Трябваше само всички елементи да попаднат на точното си място. Трябваше да се уцели точното време, място и обстоятелства.

Ерин не си тананикаше, докато работеше, но вдигаше глава от време на време и поглеждаше небето, сякаш очакваше то да се разтвори и да изсипе огъня си върху нея. Косата й падаше на челото, въпреки че пак я беше привързала с широка лента. Сякаш се бореше да се освободи. Бърк се зачуди какво ли би станало, когато накрая успееше. И реши, че му се иска да бъде някъде около нея, за да се наслади на резултата.

— Отдавна не бях виждал жена да прави това.

Тя се завъртя изненадано, с калъфката за възглавница в ръцете.

Той изглеждаше така естествено в тази обстановка, с вдигната яка на сакото срещу вятъра и разкопчана риза. Беше пъхнал палците си в джобовете на джинсите, а на устните му играеше дяволска усмивка. Досега не беше срещала мъж, който да изглежда по-добре. Или толкова подходящо и на мястото си върху фона на разбунтуваното небе и бесния вятър. Ерин се обърна да откачи друга щипка, защото знаеше, че реакцията й към него ще й донесе само неприятности.

— Защо? Нима там, откъдето идваш, жените не простират прането?

— Прогресът изпрати някои традиции в забрава. — Бърк приближи с походката на мъж, свикнал да отива там, където си иска. След това откачи едни памучни бикини от нейните, и ги пусна в кошницата. Тя стисна зъби и си каза, че само някоя глупава патка би се ядосала от подобно нещо.

— Не е необходимо да ми помагаш.

— Не се безпокой, ръцете ми са чисти. — И вдигна ръце, за да й покаже. За пръв път Ерин видя тънък, дълъг белег, който прекосяваше кокалчетата на ръката му от край до край.

— От какво е това?

— Дойдох да те видя — отвърна той, пренебрегвайки въпроса й.

Тя не отговори. Не знаеше нито какво да каже, нито как да го каже.

— Защо?

— Защото искам. — Бърк взе от въжето чифт бели панталони, сгъна ги и ги постави върху бикините.

Ерин почувства как стомахът й се свива.

— Защо не си с Травис и Ди?

— Мисля, че все ще успеят да преживеят един следобед без мен. Хареса ми твоя дом, когато дойдохме вчера. — Той се огледа. Къщата беше не по-голяма от къщата, в която бе родена и израснала Адилия Грант. Покривът й бе покрит със същата жълта слама и стените й бяха от същите големи каменни блокове. Навсякъде имаше цветя. Ирландците явно са щастливи, когато са заобиколени с цветя. Оставяха ги да растат на свобода, там, където си изберат. Дивите обички вече бяха разцъфтели. Те го накараха да си мисли за неговата къща и за снега, който в момента покриваше нивите му.

Покривът на хамбара беше прясно боядисан. Боята на силоза бе избеляла, ала кокошките бяха тлъсти, едри и добре гледани. Бърк си представи семейството, което работи от тъмно до тъмно, всеки ден в седмицата, за да поддържа стопанството си. Това беше животът на фермера.

— Хубава земя. Баща ти явно знае как да се грижи за нея.

— Тя е животът му — отговори Ерин, като прибра и последната дреха от въжето.

— А твоят?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Той вдигна кошницата, преди тя да успее да го направи.

— Хубава ферма, хубав живот за някои. Достатъчно, но не и за теб.

— Не ме познаваш толкова добре, за да знаеш дали е достатъчно. — Взе кошницата от ръцете му и се упъти към вратата. — Ала аз вече ти казах, че ще отида на север. Ще си намеря друга работа, не по-късно от догодина. — Ерин си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Майка й щеше да се ужаси, ако не поканеше човека вкъщи и не му предложеше поне чаша чай. Изискваше го елементарното гостоприемство. Затова се обърна, но преди да успее да изрече поканата си, Бърк я изпревари.

— Хайде да се поразходим. Имам предложение за теб.

Тя се облегна на вратата и го изгледа хладно.

— Обзалагам се, че имаш.

Той взе кошницата с прането от ръцете й, сложи я на пода в къщата и я побутна.

— Както кажеш, ирландко. Само че, когато те пожелая в леглото си, няма да те питам.

И Ерин си помисли, че говори самата истина. Не беше от онези мъже, които щяха да обсипят жената с цветя и красиви думи. По-скоро щеше да я сграбчи в прегръдките си и да я превземе. Е, тя пък не беше от онези момичета, които искаха да бъдат придумвани или ласкани. Ала нямаше да му позволи да я пречупи.

— Какво точно искаш от мен, Бърк?

— Само да се разходим — повтори той и се приближи още повече до нея.

Можеше да откаже, но не беше съвсем сигурна как ще реагира Бърк. Реши, че ако тресне вратата в лицето му може би той щеше да пъхне ръцете си в джобовете и да си отиде, като я остави сама. А Ерин не искаше това.

Все пак нямаше нищо страшно, ако се разходеше с него, каза си тя. Какво толкова! Майка й си беше вкъщи, баща й и братята бяха по полето. Освен това можеше сама да се пази.

— Нямам много време — рече Ерин. — Днес имам много работа.

— Няма да се бавим.

Той не каза нито дума, докато се отдалечаваха от къщата. Не се оглеждаше, обаче виждаше всичко — грижите, любовта към земята, потта, която бе попила в нея, дългите часове на труд и надежди. Преброи тридесет крави. Човек можеше да живее и с по-малко. Не бяха далеч годините, когато сам беше работил до изнемога, докато остане без сили. Не беше ги забравил, както не бе забравил и вярата, която го крепеше и пришпорваше напред.

— Ако правим тази разходка заради фермата, която искаш…

— Вече направих това — прекъсна я Бърк и спря за момент, за да огледа полето. Знаеше какво е да вадиш камъни от него или да балираш сено, целия плувнал в пот.

— Какво ще садите тук, фураж за добитъка ли?

— Аха. Скоро ще орем.

— Ти работиш ли на полето?

— Не, ала знам как се прави.

Той взе ръката й и я обърна с дланта към него. Не беше груба и напукана, но по нея имаше мазоли. Ноктите й бяха ниско изрязани и нелакирани.

— Не си ги глезила много.

— Нима щеше да е по-добре? Аз не се срамувам от никаква работа.

— Зная. Прекалено практична си за това. — Бърк отново обърна ръката й и се вгледа в лицето й. — Ти не си от момичетата, които мечтаят за рицари на бели коне.

Можеше да се засмее, ала очите му я спряха. Бяха прекалено напрегнати и сериозни.

— Винаги съм смятала, че рицарите са прекалено скучни. А последното, което искам, е да бъда дама в беда, която се нуждае от спасение. Мога и сама да се преборя със собствените си дракони и демони.

— Добре казано. И аз мисля, че няма никаква полза от жена, която иска и чака да бъде спасявана. — Той все още държеше ръката й. — Защо не дойдеш с мен в Америка, Ерин?

Въпросът бе толкова неочакван, че тя го загледа с отворена уста. Нямаше думи.

В този момент небесата сякаш се отвориха над тях. Заваля като из ведро и за секунди и двамата се измокриха до кости. Ерин продължаваше да стои безмълвна, безсловесна и с отворена уста, но Бърк я хвана за рамото и я помъкна към близкия хамбар.

Вътре беше полумрачно, миришеше на сено и влага. До стените стояха подпрени инструментите за зеленчуковата градина и други сечива. Саксиите на майка й и семената за посев бяха подредени по лавиците. Дъждът биеше по ламаринения покрив, а вятърът се промъкваше през пролуките на дъсчените стени и стенеше.

Ерин стоеше трепереща до вратата, косата й бе полепнала по лицето. Ала вече се бе опомнила.

— Ти си луд, Бърк Логан! Напълно луд! Нима си въобразяваш, че ще си вдигна полите и ще прекося океана с теб? — Все още трепереше, но колкото повече говореше, толкова по-горещо й ставаше. — Сигурно! Какъвто си самомнителен, сигурно си представяш, че трябва само да ме повикаш с малкото си пръстче и аз ще хукна след теб! Та аз дори не те познавам! — Тя вдигна ръка, за да избърше лицето ся. — И, кълна ти се, нямам някакво желание да те познавам!

Обърна се към вратата и понечи да я отвори и да излезе под дъжда, ала Бърк я хвана за раменете и я спря.

— Свали ръцете си от мен! — извика Ерин и грабна греблото. — Ако ме докоснеш още веднъж, ще те нарежа на парченца, толкова малки, че никой няма да може да ги събере отново!

И така, значи тя гонеше собствените си демони с градинското гребло, помисли си Бърк и вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Добре, предавам се“.

— Чакай, чакай! Не се налага да пазиш честта си. Нямам предвид това, все още. В момента ти предлагам само работа.

— Че каква работа имам аз при теб? — Когато той пристъпи към нея, Ерин замахна с греблото. — Още една крачка и ще загубиш едното си ухо.

— Добре, де — рече Бърк, но направи точно обратното. Пристъпи много бързо, взе греблото от ръцете й и го хвърли на земята. След това опря гърба й до стената.

— Трябва да се научиш да не губиш оръжията си. — Лицето му беше съвсем близо до нейното. Толкова близо, че можеше да види очите му — димни и тъмни. Тя се опита да се освободи, ала ръцете му я притиснаха още по-силно. — Стой мирно поне една минута! И не се прави на глупачка!

Нищо друго не би я ядосало повече. Ерин му се озъби и изсъска.

— Да знаеш, че ще ми платиш за това!

— Знам, ирландко. За всичко се плаща. А сега си поеми дълбоко въздух, затвори си устата и се опитай да ме чуеш. Предлагам ти работа. Това е всичко. — Тя отново го загледа невярващо. — Трябва ми някой бърз и умен, който да се справя добре със сметките и да ми води счетоводството.

— Твоето счетоводство?

— Ами да, фермата, сметките, приходи, разходи. Човекът, който се занимаваше с това, беше с доста, как да кажа, богато въображение. И тъй като ще бъде на държавна издръжка поне през следващите няколко години, ми трябва друг. Но искам някой, когото познавам, с когото мога да говоря и да се разбирам, който да се разпорежда с парите ми по-добре от някоя голяма счетоводна фирма, на която хич няма да й пука за ферма като моята.

Тъй като главата й се въртеше в буквалния смисъл на думата, Ерин си пое дълбоко дъх, преди да проговори.

— Искаш да дойда с теб в Америка и да ти водя счетоводството?

Той се усмихна, защото в гласа й звучеше нотка на разочарование.

— Не ти предлагам кой знае какво. Можеш да се огледаш и за по-добро. Единственото, което възнамерявам да правя, е да ти плащам за мозъка.

— Отдръпни се — нареди тя с твърд глас. — Не мога да дишам, както си ме притиснал.

— Нали няма да ме прободеш с вилата?

Ерин вирна брадичка.

— Няма. Само се дръпни.

Бърк се отдръпна и тя си пое няколко пъти въздух. Вече можеше да мисли разумно. Всъщност неговото предложение не променяше плановете й. Трябваше да огледа всички плюсове и минуси.

— Значи искаш да ме наемеш на работа?

— Точно така.

— Защо?

— Току-що ти казах.

Ерин поклати глава.

— Ти ми каза, че имаш нужда от счетоводител. Предполагам, че в Америка има достатъчно квалифицирани счетоводители.

— Ами да речем, че ми харесва стила ти. — Той се наведе, взе греблото и го премести. Помисли си дали наистина щеше да го използва. Да, сигурно щеше, реши и се усмихна в себе си. Абсолютно сигурно.

— Това, което знаеш за мен е, че мога са събирам две и две.

— Госпожа Мейлоу и О’Донъли от хранителните стоки казаха друго. — Бърк се облегна на пейката, загледа я и реши, че бе казал само истината. Беше мокра, ала въпреки това много красива.

— Госпожа Мейлоу? Ти си говорил с нея? И си ходил при О’Донъли да го разпитваш за мен?

— Исках само да получа малко повече сведения и известна представа.

— Никой не ти е позволил да ходиш из селото и да разпитваш за мен!

— Това е бизнес, ирландко. Само бизнес. Научих, че си умна, стриктна, точна и на теб може да се разчита. Водиш сметките коректно и вещо. Стига ми.

— Но си е чиста лудост! — Тя потръпна от вълнение и прекара ръка през мократа си коса. — Никой не наема някого, когото познава само от два дни.

— Хората биват назначавани и след петминутно интервю.

— Нямах предвид това. Това не е същото, като да взема автобуса и да отида в другия град да си потърся работа. Ти ми предлагаш да дойда в Америка и да се захвана с нещо, който е много повече от работата в хотела, фермата и хранителните стоки, взети заедно.

Той сви рамене.

— Мисля, че е въпрос на повече цифри. Нали си решила така или иначе да отидеш на север. Аз ти давам шанс да отидеш още по-далеч, в Америка. Направи промяната.

— Не е толкова просто. — Заедно с възбудата и вълнението, в нея се надигаше паника. Не беше ли искала винаги точно това? Сега, когато всичко беше на път да се сбъдне и бе на една ръка разстояние, Ерин се плашеше.

— Това е като хазарта. — Бърк отново я погледна. — Повечето неща на този свят са „комар“. Ще ти платя билета в знак на добра воля. А като започнеш работа, ще бъдеш на седмична заплата. — Той замълча за миг и спомена такава цифра, че тя зяпна. — Ако се справяш добре, всеки шест месеца ще я увеличавам с десет процента. За това ще трябва да водиш всичките ми сметки, с всички подробности. Ще изисквам седмичен отчет. Ще имаш два почивни дни.

— Два дни? — Беше направо шашната. Толкова изненадана, че не знаеше какво говори. — Но дори да се съглася, няма да мога да тръгна веднага.

— Единственото, което трябва да направиш, е да си събереш багажа и да кажеш довиждане. Другото ще го свърша аз.

— Ама аз…

— Ще трябва да вземеш бързо решение, Ерин. Тръгваш или оставаш. — Бърк отново пристъпи към нея. — Ако останеш, ще бъдеш в безопасност, ала винаги ще се чудиш какво ли би било, ако беше заминала.

Той беше прав. Въпросите щяха да я измъчват.

— А къде ще живея?

— Имам голяма къща и предостатъчно стаи.

— Не. — Относно това щеше да бъде твърда от самото начало. — Не съм съгласна. Може да работя за теб, но няма да живея с теб.

— Изборът е твой. — Бърк отново сви рамена, сякаш не го засягаше. Защото беше го очаквал. — Предполагам, че за Адилия няма да представлява никакъв проблем да те настани. Знаеш ли, мисля, че на нея ще й бъде приятно с теб. Това няма да бъде благотворителност. — Той направи още една стъпка. — Ще имаш заплата, дори може да си наемеш съвсем самостоятелно жилище. Обаче мисля, че за теб ще бъде по-добре, ако отидеш първо при братовчедка си. А нашите ферми са съседни и ще ти бъде съвсем удобно.

— Ще говоря с нея. — През последните две минути нещо бе станало в мозъка й. Ерин вече се виждаше в Америка. Заминаваше. Мостовете зад гърба й все още не бяха изгорени, но тлееха. — Ще трябва да говоря и със семейството си, ала по принцип приемам предложението ти.

Тя му подаде ръка. Бърк я взе спокойно, макар да се чудеше на огромното облекчение, което го обзе при тези нейни думи.

— Очаквам работа от теб. Не се съмнявам, че ще се справиш.

— Няма да съжаляваш. Благодаря за възможността.

— Ще ти го напомня, след като загубиш няколко дни, за да оправиш бакиите, които предишният счетоводител остави след себе си.

Ерин замълча за известно време, оставяйки мисълта да я обземе, да попие в мозъка й и да свикне с нея. После се завъртя и се разсмя.

— Не мога да повярвам! Америка! Това е като някакъв сън! Не съм ходила на повече от тридесет километра Скибърийн, а сега ще прекося хиляди само с едно мигване на клепачите.

Харесваше я така. Лицето й светеше, очите също. Дъждът продължаваше напевно да чука по покрива.

— Е, чак толкова бързо няма да стане.

— Не ставай прозаичен. — Беше така развълнувана. — Значи след няколко дни ще бъда в друга страна, на ново място, с нова работа. И мои пари.

Той посегна да запали пурата си.

— Думата „пари“ кара очите ти да светят.

— Всеки, който е бил беден, ще светне като стоватова крушка, когато чуе за такава заплата.

Бърк прие изявлението й с кимване на глава. Той също бе бил беден, но се съмняваше, че Ерин ще разбере разликата в бедността. Ценеше парите, въпреки че когато ги губеше, просто изтърсваше праха от обувките, тръгваше нанякъде и започваше да печели и прави повече.

— Ти ще си ги спечелиш.

— Естествено, не мога да имам пари по друг начин. — Тя спря, защото започна да мисли практично. — Ала ще ми трябва паспорт и зелена карта, за да имам право да работя. Това са купища документи, за които е необходимо много време, за да ги извадя.

— Казах ти, че е моя работа. С всичко ще се заема аз. — Бърк извади лист хартия от джоба си. — Попълни това и довечера го донеси в хотела. Формуляр — обясни той.

— Вече направих каквото е необходимо, за да получиш паспорт и всички останали документи, когато отидем в Корк.

Ерин взе листа и го приглади.

— Не си ли прекалено сигурен? И самонадеян? Ами ако бях отказала?

— Ще ти трябва и снимка. По-нова.

— Ами ако кажех не?

Бърк само се усмихна.

— Значи си глупачка и аз просто щях да скъсам формуляра.

— Не мога да те разбера. — Тя пъхна формуляра в джоба на панталоните си. — Правиш ми невероятно предложение, даваш ми възможност да постигна нещо, което искам да направя, откакто се помня. Но за теб сякаш няма значение дали ще постигнеш това, което искаш. Сякаш ти е все едно.

Той си спомни за облекчението, което изпита, когато Ерин се съгласи, ала реши да не й казва.

— Нещата значат прекалено много за хората. Затова те биват наранявани.

— Искаш да кажеш, че за теб нещата не означават нищо? Изобщо нищо? Ами фермата?

Бърк беше леко изненадан, защото въпросът й го накара да се почувства неудобно.

— Тя е само едно място. Наистина в момента е изключително доходно, но това е всичко. Не съм свързан с него, както ти със земята тук. Затова ако я напусна, няма дори да се обърна. Когато ти напуснеш Ирландия, няма значение колко много си искала да го направиш, бъди сигурна, че ще те боли.

— Няма нищо лошо в това — промърмори Ерин. — Това е моят дом. Естествено, че ще ми липсва.

— Някои хора изобщо не създават домове. Те просто пребивават някъде, напускат и отиват другаде.

Тя виждаше много ясно, въпреки че светлината бе мътна. Виждаше, макар да си казваше, че не я интересува, че в неговия живот нямаше място за земя, дом, жена. Това, което говореше, всъщност се отнасяше за него.

— Това е безсмислен живот. Студено и тъжно е да се живее така.

— Това е въпрос на избор — поправи я той, след което смени темата. — Непременно да ми донесеш формуляра довечера. Утре сутринта тръгвам за Корк.

— Нали каза, че това ще стане след няколко дни?

— Ще се срещнем там.

— Добре. Ще дойда сама. И без това имам да свърша куп неща.

— Ала има едно нещо, което мисля, че трябва да свършим още сега. — Бърк се завъртя и сграбчи двете й ръце. — И то няма нищо общо с работата, с Америка и със счетоводството.

Побесняла, Ерин сложи ръце на кръста му и го блъсна силно. Но той дори не помръдна. След това наведе глава и потърси устните й, които бяха готови да го посрещнат и изобщо не се съпротивляваха.

Трябваше да се бори. Трябваше да се бие, да се отскубне, да избяга от него, мислеше си тя. Трябваше да направи всичко това, ала не беше в състояние, опиянена от топлината на устните му. Те бяха твърди, това вече го знаеше. Но не знаеше, че са толкова горещи, толкова изкусителни и страстни.

Главата и се изпълни със звуци, които бяха по-силни от барабаненето на дъжда по покрива. Ръцете й бяха заклещени като в капан между двете им тела и Ерин можеше да усети биенето на едно сърце, ала не можеше да различи чие — неговото или нейното.

Сигурно същото е чувствала Ева, когато за пръв път е отхапала от забранения плод в Райската градина, помисли си тя. Неподозирано, върховно, непоносимо удоволствие. Никакъв друг вкус отсега нататък нямаше да бъде по-сладък. И Ерин разтвори устни и се отдаде на удоволствието.

Бърк знаеше, че го иска, но не знаеше какво всъщност можеше да очаква. Ако беше започнала да съска, щеше да пренебрегне съпротивата й и да си вземе своето. Ако беше започнала да се съпротивлява, щеше да приеме битката и да се наслаждава на безсилната й ярост. Винаги и за всичко, което бе искал в живота си, или се беше борил, или беше играл. От няколко дни се опитваше да убедя сам себе си, че Ерин Макинън не е по-различна. Ала се оказа, че греши. Тя беше различна.

Ерин му позволи. След първата секунда на изненада тя му позволи да я целува с такова себеотдаване, което го разтрепери и го накара да иска още. Устните й бяха живи и сочни, тялото й напрегнато и тръпнещо. Направо можеше да почувства физически желанието, което я караше да тръпне. То се разнасяше, сблъскваше се с неговото и се сливаше.

Искаше да я обладае тук, върху мокрия под, сред ароматите на сено, дъжд и земя. Искаше Ерин да го докосва, да чувства ръцете й по тялото си. Да чува как произнася името му. Да гледа как очите й потъмняват като среднощна луна, когато легне върху нея и я покрие с тялото си. Искаше. И можеше. Чувстваше натиска на тялото й към своето и искаше да го направи.

Някога имаше времена и жени, с които не би се поколебал. Защо се поколеба сега, сам не знаеше. Не беше сигурен, но я отстрани от себе си, макар да остави ръцете си върху раменете й и да не откъсна очи от нейните, докато тя бавно ги отвори.

Ерин не беше в състояние да говори. Не и в този момент. Чувствата, които бушуваха в нея бяха толкова объркани и така силни, че нямаше място за думи. Не бе знаела, че тялото й така бързо може да се изпълни с желание и че главата й може да се изпразни от това. Сега вече знаеше. Ако някой й беше казал, че светът ще се промени за един удар на сърцето, щеше да му се изсмее. Сега обаче разбираше.

Той мълчеше. Тя се опита да възвърне самообладанието си. Не, никога повече нямаше да си позволи тази лудост. Ако щеше да прекосява океана с него, ако щеше да работи за него, просто не биваше повече да прави подобно нещо. Не и с мъж като него. Въздъхна и си повтори: „Не, никога с него.“ Ако последните няколко минути я бяха научили на нещо, то беше, че Бърк познаваше жените и разбираше техните слабости.

— Нямаш право — кратко произнесе Ерин. Не позволи на яростта да я обхване, защото чувстваше, че нямаше да има сили да се справи.

Той беше разтреперан до мозъка на костите си, до най-съкровеното ъгълче на сърцето си, ала не беше време да мисли за това.

— Не е въпрос на право, а на желание. Това беше истинска целувка, ирландко. И ние двамата имахме нужда от нея, независимо дали ще дойдеш с мен в Америка, или не.

Тя кимна, надявайки се, че гласът й ще прозвучи така спокойно, както неговият.

— Е, сега, когато нашите желания вече са задоволени, няма нужда да се случва отново.

— Не ме карай да давам обещания. Ще се разочароваш. — Бърк отиде до вратата и я отвори, като остави вятърът да нахлуе вътре с пълна сила и да проясни главата му.

Както и да успокои забързания пулс на сърцето му.

— Можеш да говориш с Ди и Травис, когато приготвиш документите. Поздрави семейството си от мен.

И излезе в бурята. Въпреки че Ерин изтича до вратата, единственото, което видя, бе чезнещият смътен силует в дъжда.

Една сянка, помисли си тя, за която не знаете нищо. И с която след няколко дни щеше да тръгне за Америка.