Нора Робъртс
Ирландска роза (2)

Втора глава

Много мисли се въртяха в главата й тази вечер. Ерин седеше на масата в хотела заедно с цялото си семейство. Всички се надпреварваха един през друг да говорят, да се смеят и пак да говорят. Гласовете им надвикваха шума от приборите, скърцането и блъскането на столовете, обикновените звуци, долитащи от кухнята. Носеше се аромат на топла, вкусна храна и уиски. Всички светлини бяха запалени като за голям празник. Групата беше изпълнила трапезарията в хотелчето на госпожа Мейлоу, но не бе по-голяма от обикновените вечери в неделя, когато всички се събираха около масата във фермата.

Ерин яде малко. Не защото един от братята й непрекъснато я прекъсваше да му подаде това или онова, а защото не можеше да спре да мисли за онова, което й каза днес следобед, преди да се разделят, Бърк Логан.

Не беше доволна от себе си. Не защото един непознат бе успял да прозре толкова лесно онова, което никой от семейството й до този момент не бе успял да види. Преди години се беше убедила сама, че не е толкова лошо да бъде такава. Как можеше да бъде лошо нещо толкова естествено? Наистина, бяха я учили, че е грешно да завижда, но…

По дяволите всички! Та тя не беше светица и не искаше да бъде. Завистта, която изпитваше към братовчедка си Ди, седяща усмихната до съпруга си, не беше грях. В края на краищата, завиждаше на Ди не защото не искаше Ди да бъде щастлива, а защото искаше тя самата да бъде щастлива. Съмняваше се, че някой ще бъде наказан да гори в ада само заради желанията си. Но и не мислеше, че от това ще й пораснат крилца.

Всъщност беше щастлива, че семейство Грант дойдоха в Ирландия. Няколко дни поне щеше да слуша за Америка и да си представя живота там. Щеше да задава въпроси и да си рисува картини за големия каменен дом, в който живееше Ди. Може би щеше да почувства вълнението и радостта от това да живееш в подобен свят. Когато те си заминеха, отново всичко щеше да се върне на старото си място. Отново щеше да остане Ерин от фермата.

Ала не завинаги, обеща си тя. Не завинаги. За една-две години мислеше да спести достатъчно пари и да замине за Дъблин. Там щеше да си намери работа и да си вземе апартамент под наем. Или свой собствен. И никой нямаше да я спре.

При тази мисъл устните й неволно се разтегнаха в усмивка, когато зърна погледа на Бърк от другата страна на масата. Сега не носеше онези ужасни очила, зад които криеше очите си. Но Ерин предпочиташе да беше с тях. Защото ако очилата я притесняваха, то очите му я притесняваха два пъти повече. Неговите тъмносиви и много проницателни очи. Сигурно вълците имат подобни очи, димни, хищни и нищо не пропускащи. Ала той нямаше право да я наблюдава така, помисли си ядосано Ерин и отвърна дръзко на погледа му.

Разговорите и шумът на масата продължаваха, но тя повече не ги чуваше. Какво я привличаше в този мъж, откровеното забавление или арогантността? Вероятно и двете. Не беше сигурна, ала изпитваше нещо към него. Нещо, за което не бе напълно сигурна, че трябва да чувства и за което почти беше сигурна, че ще съжалява.

Една ирландска роза, мислеше си Бърк, докато я наблюдаваше. Не беше виждал никога в живота си това цвете, но беше напълно сигурен, че има бодли с остри връхчета. Една ирландска роза. Диво цвете, което със сигурност не е крехко и не изисква особено внимание и грижи. Трудно се живее и вирее в този климат. Да оцелееш сред дивите ветрове и да цъфтиш сред шипките. Беше цвете, което заслужава уважение.

Харесваше семейството й. Можеше да се каже, че тези хора бяха солта на земята. Бяха естествени, ала не прости. Явно работите във фермата им вървяха добре, но те със сигурност работеха осем дни в седмицата, както е думата. Мери Макннън, майката на Ерин, беше и шивачка, ала очевидно се интересуваше повече от децата на Ди, отколкото от модата. Братята бяха хубави, приятни, с изключение на най-големия Кълън, който приличаше на стар ирландски воин и имаше глас на поет. Ерин беше най-малката и най-уязвимата сред тях. Гледаше я през масата и се опитваше да намери други черти в характера й.

До края на вечерта Бърк реши, че не сбърка, когато се съгласи и прие поканата на Травис да остане няколко дни повече в Ирландия. Пътуването щеше да бъде изгодно, посещението на състезанията в Къри щеше да бъде от полза, а сега изглеждаше се очертаваше и възможност да съчетае полезното с приятното.

— Нали ще ни посвириш, а, Кълън? — попита Адилия и протегна ръка през масата, за да хване ръката на най-големия от братята на Ерин. — Заради доброто старо време.

— На него малко му трябва — обади се майка му. — Вие най-добре разчистете терена — обърна се тя към двамата си по-малки сина. — Няма да танцуваме върху масата, я!

— Само да си взема свирката — рече Кълън и бръкна в задния джоб, откъдето извади тънка свирка. Застана прав. Голям, силен мъжага с широки като канара рамене и тесни дълги бедра. Грубите му пръсти на земеделец се плъзнаха нежно по инструмента.

За изненада на Бърк този огромен и на пръв поглед груб фермер свиреше необикновено нежна музика. Седеше на стола, отпиваше от уискито и слушаше. Мери Макинън сложи ръце в ръцете на най-малкия си син и сякаш без да се движи започна да танцува в такт с музиката. Танцът изглеждаше много сложен, с изключителни стъпки и движения, завъртания на пръсти и пети. Сетне ритъмът се промени, стана бавен, тъжен и тайнствен, като магия. Всички танцьори, с изключение на майката и сина, останаха с ръце, сложени върху раменете и започнаха да свиркат и дюдюкат. Бърк погледна към Ерин, видя, че тя също стои с ръце върху раменете на баща си и се усмихва, но подобна усмивка не беше видял преди това върху устните й.

Нещо дълбоко вътре в него трепна. Трепна, после се обтегна, после се успокои, и всичко това в рамките на два удара на сърцето.

— Тя все още танцува като младо момиче — рече Матю Макинън за жена си.

— И все още е красива — добави Ерин, като погледна майка си, която се въртеше в ръцете на сина си, с пола, разлюляна като камбана, и неуловим за окото ритъм на краката.

— Можеш ли като нея?

Със смях, който бе по-скоро тъжен, Ерин поклати глава.

— Никога не съм могла.

— Хайде да опитаме. — Баща й хвана кръста й с ръце. — Обзалагам се, че ще можеш.

И преди да успее да възрази, я завъртя. Тя се разсмя, вдигна ръка и се понесе в ритъма на стария народен танц, който бе научила от деня, в който проходи. Музиката на свирката бе жива и подканяща. Увличаше, разпалваше кръвта, както и въодушевлението на всички присъстващи. Ерин сложи ръце на хълбоците си и тръсна глава.

— А ти можеш ли така?

Адилия погледна осемнадесетгодишния си братовчед.

— Дали го мога? — попита с присвити очи тя. — Все още не е дошъл денят, в който да не мога да танцувам джига, момченце.

Травис се опита да възрази, когато жена му скочи и се завъртя в буйния танц с момчето, ала се отказа. За едно нещо беше напълно сигурен в нея — тя знаеше какво прави.

— Страхотна компанийка, а? Какво ще кажеш? — прошепна той на Бърк.

— Взеха ми акъла — отвърна Бърк и извади пура, като не изпускаше от очи Ерин. — А ти можеш ли да играеш като тях?

Травис се облегна със смях назад.

— Ди се опита няколко пъти да ме учи, но аз съм безнадежден. И съм готов да се обзаложа, че и ти няма да се научиш. — Видя как Брендън стана и отиде при майка си, за да смени предишния й партньор. Гледай го ти, хлапакът, майчичко, помисли си с гордост той. От всичките им деца Брендън беше най-умен и волеви.

— Едва сега се убеждавам, че се е нуждаела от това пътуване повече, отколкото предполагах.

Бърк насила откъсна очи от Ерин.

— Повечето хора изпитват носталгия.

— За седем години си идва едва за втори път. — Травис наблюдаваше жена си с удоволствие. Бузите му бяха зачервени, а очите му се смееха, докато гледаше как синът му се опитва да повтори движенията на майка си. — Не е достатъчно. Знаеш ли, тя е способна да те качи на въжето с аргументите си. И половината от тях никой разумен човек не може да разбере. Ала никога няма да помоли за нещо, нито да се оплаче.

За миг Бърк не каза нищо. След четири години все още се изненадваше на приятелството си с Травис, което възникна съвсем спонтанно и естествено. Никога не беше се възприемал като човек, който може да има приятели, и в интерес на истината никога не беше ги търсил, нито се бе опитвал да ги има. Беше прекарал половината от своя тридесет и две годишен живот сам. Нямаше нужда от никой. Никой не му трябваше. С Травис Грант просто беше станало.

— Не знам много за жените — отговори накрая той и, като видя погледа на Травис, се поправи. — Имам предвид съпругите. Но за твоята мога да кажа, че е щастлива, независимо дали е тук, или в Щатите. Причината е, че те обича.

Травис продължи да наблюдава жена си, ала явно се върна назад в спомените.

— Знаеш ли, когато я видях за пръв път, помислих, че е момче.

— Ти се шегуваш! — Бърк извади пурата от устата си.

— Беше тъмно.

— Това не е обяснение.

Смехът му беше топъл.

— И тя така казва. Но веднага превзе сърцето ми. Мисля, че се влюбих на секундата. И завинаги.

Той чу смеха на жена си и я погледна. Тя се отдели от танцьорите и тръгна към него. Вървеше с ръце на кръста, а пръстенът, който бе сложил преди седем години на ръката й, блестеше.

— Мога да танцувам с часове — рече Ди, леко задъхана, — ала тези двамата искат почивка. — С едната си ръка тя обгърна корема си. — Искаш ли да опиташ, Бърк?

— За нищо на света.

Адилия отново се разсмя и сложи ръка на рамото му с приятелски жест, с което така и не можеше да свикне.

— Ако човек от време на време не се направи поне мъничко на глупак, значи изобщо не е живял. — Пое си още няколко пъти въздух, но краката й продължаваха да отмерват ритъма на танца. — Когато Кълън свири, прави някаква магия. А още по-голяма е магията, че аз съм тук и слушам. — Тя взе ръката на Травис, сложи я до устните си, а сетне на бузата си. — Мери Макинън е всепризната танцьорка. Все още може да надиграе всеки в тази страна, но Ерин също е чудесна, нали?

Бърк отпи голяма глътка уиски.

— Много приятна гледка, наистина.

Смеейки се, Адилия отново сложи глава на рамото на съпруга си.

— Мисля, като нейна по-голяма кака, да я предупредя за репутацията ти на женкар. А също и за отношението ти към жените.

Той вдъхна аромата на питието от чашата си и я погледна невинно.

— Какво имаш предвид?

С глава все още върху рамото на мъжа си, Адилия отново му се усмихна.

— Е, и до моите уши достигат разни нещица, господин Логан, които направо могат да вземат акъла на човек. За добро или за лошо, както знаеш, нашето общество е доста затворено. Дочух някои приказки. Като например, че човек трябва да пази не само дъщерите, но и съпругата си, щом ти си наоколо.

— Ако се интересувах от жената на някой друг, ти щеше да бъдеш първата, Ди. — Той вдигна ръката й и я целуна галантно. В същото време очите му се смееха.

— Травис, мисля, че Бърк флиртува.

— Той го прави непрекъснато — съгласи се мъжът й и я целуна по главата.

— Внимание, господин Логан! Един приятелски съвет. Много е лесно да флиртуваш с жена, която е бременна в петия месец и която отлично те познава и знае що за мошеник си. Ала те предупреждавам, че ирландците са умни хора и кръвта им лесно се пали. — Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата, като му прошепна в ухото. — Ако продължаваш да я гледаш по този начин, Матю Макинън ще извади пушката.

Бърк отново проследи Ерин, която се отдели от групата танцьори.

— Гледането не е забранено.

— Когато става дума за теб, е забранено. — Тя отново се сгуши в Травис. — Както виждам, Ерин ще излезе навън да вземе глътка чист въздух. — Бърк повдигна въпросително вежди, а Ди му се усмихна заговорнически. — Запали я най-сетне тази пура. Тогава и ти ще имаш повод да излезеш навън.

— Така ще направя — съгласи се той и тръгна към вратата.

— Слушай, ти всъщност предупреди ли го или го подпали? — попита я Травис.

— Гледай му сеира, скъпи. — Тя подаде устните си за целувка.

 

 

Ерин се зави плътно в сакото си. През февруари нощите бяха студени, но в момента тя не усещаше студ. Въздухът беше мразовит, а луната пълна. Беше доволна, че баща й настоя да танцуват. Напоследък толкова рядко се намираха поводи за празнуване. Винаги имаше прекалено много работа и ръцете все не достигаха, откакто Франк се ожени и създаде собствено домакинство. А беше сигурна, че до една години и Шийн ще вземе момичето на Хенеси. И тъй като Кълън повече се интересуваше от музика и песни, отколкото от момичета и фермерство, то оставаха само Джо и Брайън. И тя самата, разбира се.

Семейството уж се разрастваше, а в същото време намаляваше. А фермата трябваше да оцелее, да остане. Ерин знаеше това така, както знаеше, че е ирландка. Беше нещо неоспоримо, като една от Божиите заповеди. Баща й просто щеше да умре без стопанството си. Знаеше го със сигурност. С такава сигурност, с каквато знаеше, че тя самата ще залинее, ако не се измъкне оттук. Единственото решение бе да намери начин да постигне и двете, без да има потърпевши.

Ерин отново обгърна раменете си с ръце, за да се предпази от вятъра. Той носеше до ноздрите й аромат на диви рози и рододендроните на госпожа Мейлоу. Скоро семейство Грант щеше да си отиде, а нейните спестявания малко щяха да поизтънеят. Ала когато му дойдеше времето, тя знаеше, че нещо ще се случи.

Ерин погледна луната и се усмихна. Нали си обеща, че ще направи така, че нещо наистина да се случи!

Дочу стъпки, щракане на запалка и трепна.

— Красива нощ.

Не се обърна. Но почувства как нервите й се опънаха. Не искаше Бърк да излиза навън. Защо? Защото я смущаваше.

— Обаче е малко студено — реши все пак да каже нещо Ерин.

— Вие доста се поразгорещихте. — Тя продължи да стои с гръб. — Хареса ми как танцувате.

Ерин тръгна бавно и почувства, че той също тръгна след нея.

— А вие защо не се присъединихте?

Огънчето на пурата му просветна в нощта.

— Защото вие спряхте. Знаете ли, брат ви има талант.

— Аха. — Тя се заслуша. Музиката стана бавна и тъжна. — Тази песен е негова. Той я написа. Когато човек я слуша, сърцето му започва да плаче. — Подобна музика винаги я натъжаваше. Чувстваше се особено и се чудеше как ли би се чувствала с друга музика. — Обичате ли музика, господин Логан?

— Когато е мелодична.

Сега откъм хотела се чуваше валс, бавен и тъжен. Бърк неочаквано сложи ръце на кръста й и я завъртя.

— Но какво правите?

— Танцувам.

— Би трябвало първо да ме поканите — рече Ерин, ала не се отдръпна и дори последва стъпките му. Движението и мелодията я накараха да се усмихне. Тя повдигна лице към него. Тревата беше мека под краката им, а лунната светлина сладка и вълшебна. — Не ми изглеждахте на сантиментален човек, който би танцувал валс.

— Е, и аз имам няколко културни придобивки. — Тя приляга толкова естествено в прегръдката ми, помисли си Бърк. Беше тънка, но не чуплива. Мека, ала не податлива. — А и тази нощ изглежда е нощ на танците.

Ерин не отговори нищо. Във въздуха витаеше магия. Звездите, розите и музиката. Трепетът в стомаха й, пламналата кожа, виенето на свят в главата, всичко това й напомняше, че бе опасно да танцува посред нощ с непознат мъж. Но въпреки това го правеше.

— Е, това вече е друг ритъм — промърмори тя и се откъсна от ръцете му. Ала изпита съжаление, че той не я задържа. — Защо дойдохте тук, господин Логан?

— За да избирам и купувам коне. Вече купих два в Килдеър. — Той пуфна с пурата. Едва сега осъзна какво означаваха всъщност конете и фермата му. — Няма други по-породисти и чистокръвни коне от тези в Ирландския национален конезавод. Наистина, плащаш за тях луди пари, но никога не съм съжалявал за парите, когато съм ги давал за победител.

— Значи сте тук, за да купувате коне. — Това я заинтересува, въпреки че не виждаше защо.

— Да, и да погледам някое и друго конно надбягване. Били ли сте в Кърк?

— Не. — Ерин отново погледна към луната. Кърк, Килкени, Килдеър, всички те бяха толкова далеч, колкото и звездите в небето над нея. — Тук, в Скибърийн, няма да намерите чистокръвен.

— Така ли? — усмихна се Бърк и на лунната светлина усмивката му й се стори двусмислена. Сякаш имаше на ум нещо друго, не коне. Това я притесни. — Е, тогава да речем, че съм дошъл на езда. За пръв път съм в Ирландия.

— И как я намирате? — Ерин спря, защото не искаше да пропусне прекрасната музика, идеща откъм хотела.

— Красива и противоречива.

— С име като вашето би трябвало да имате поне малко ирландска кръв във вените.

Без да се усмихне, Бърк погледна замислено пурата си.

— Възможно е.

— Много вероятно — съгласи се Ерин. — Казахте ми, че сте съсед на Травис. Ала акцентът ви изобщо не прилича на неговия.

— Акцентът ли? — Настроението му отново се промени и той се усмихна. — Ами това е защото съм от запада.

— Запада ли? — Тя се замисли. — Американският Запад ли имате пред вид? Каубоите?

Този път Бърк се разсмя така заразително и гръмко, че Ерин дори не се отдръпна, когато докосна с ръка бузата й.

— Да, но бъдете спокойна. Днес вече никой не носи по три пищова от двете страни на бедрата си.

— Не е необходимо да ми се присмивате.

— Аз? — Кожата й бе така нежна и хладна, че той не устоя и я докосна отново. — А вие какво бихте казали за тролите, феите и духовете, с които се слави Ирландия?

Тя се усмихна.

— Бих казала, че единственият трол, който ще видите тук, е Майкъл Райън след литър черна бира.

— Не вярвате ли в легендите, Ерин? — Бърк пристъпи по-наблизо и тя видя луната, отразена в очите му като в езеро.

— Не — отвърна кратко Ерин, ала не отстъпи назад. Не беше в стила й да бяга, дори когато по гръбнака й пропълзяваха студените пръсти на предупреждението. Когато печелиш или когато губиш, трябва да го правиш с изправено чело и достойно. Такава бе нейната философия. — Вярвам в това, което мога да видя и пипна. Останалото е за фантазьорите и мечтателите.

— Жалко — промърмори той за своя собствена изненада, защото всъщност бе на същото мнение. Винаги бе мислил по този начин. — Животът е толкова по-лесен, ако можеш да мечтаеш.

— Никога не съм търсила лесното.

— Тогава какво? — Бърк взе една къдрица от косата й и я завъртя около пръста си.

— Трябва да се връщам. — Това не беше бягство, каза си Ерин. Просто й стана студено. Толкова студено, че я прониза чак до костите. Но когато направи една крачка, той обгърна раменете й с ръка. Тя го погледна отново в очите. Те бяха ясни и изобщо не бяха сърдити. — Извинете ме, господин Логан. Вятърът се усили. Наистина ми е студено.

— Забелязах. Ала вие не отговорихте на въпроса ми.

— Защото не е ваша работа. Не! — повтори, когато пръстите му хванаха брадичката й.

— Разбирам. Когато човек срещне някой, който прилича на него, му става интересно.

— Ние не се познаваме. — Много добре знаеше какво иска да каже. Когато я прегърна, за да я поведе във валса, осъзна, че вече го познава. Имаше нещо в тях двамата, което сякаш беше огледален образ на другия. Може би затова сърцето й биеше ускорено, а кожата й настръхна. — И дори и да ви прозвучи доста грубо, бих казала направо, че не искам да ви познавам.

— Винаги ли сте толкова директна с непознатите?

Ерин изви глава, но пръстите му останаха на лицето й.

— Единственото, което изпитвам в момента, е досада. — Това пък бе една от най-големите лъжи, които някога бе произнасяла в живота си. Защото гледаше право в устните му и си мислеше какво ли ще бъде, ако я целуне. — Сигурно си мислите, че пърхам от нетърпение и щастие, защото сте решили да прекарате известно време с мен. Не се заблуждавайте. Аз не съм простото, глупаво селянче, което е готово да се целува, защото музиката е приятна и има луна.

Бърк вдигна вежди.

— Ерин, ако исках да ви целуна, досега щях да го направя. Никога не си губя времето. Особено с жените.

Изведнъж тя се почувства наистина глупаво. А колко искаше да му покаже, че не е! По дяволите! Та тя всъщност искаше да го целуне и беше сигурна, че той го очаква!

— Е, значи този път сте си загубили времето с мен. Лека нощ.

Но защо всъщност не я целунах, запита се Бърк, докато я гледаше как влиза в хотелчето. Искаше го толкова много. Представяше си го абсолютно ясно. За миг, когато лунната светлина огря лицето й и Ерин го погледна в очите, почти беше го направил. Дори имаше чувството, че усеща вкуса на устните й.

А не я целуна! Нещо го спря. Нещо сякаш му каза, че това ще промени хода на събитията, които трябваше да се случат. Той не беше готов. Не беше сигурен, че ще може да се справи.

Като дръпна за последен път от пурата, Бърк я изхвърли далеч в нощта.

Беше дошъл в Ирландия за коне. Най-добре щеше да бъде, ако правеше това, за което бе дошъл.

 

 

Закъсня нарочно. Паркира колелото през входа на кухнята на хотела. Знаеше, че гордостта й е излишна, ала не искаше Ди да научи, че всъщност работи тук. Счетоводството и другата канцеларска работа, която вършеше, не я притесняваха. Напротив, беше й приятно. Но не искаше братовчедка й да разбере, че работи и в кухнята.

Госпожа Мейлоу й бе обещала да не споменава за това, макар да изцъка с език от изненада, когато я помоли, какво да се прави, сви рамене Ерин и влезе в кухнята. Нека си цъка, ако това ще е единственото, което ще излезе от устата й.

Ди и семейството й бяха излезли на разходка още сутринта. Това даде възможност на Ерин да свърши задачите си във фермата, след което да стигне до хотела, за да измие съдовете, останали от закуска, и да се заеме с чистенето на стаите. След като свърши и счетоводната работа, щяха да й останат няколко часа свободно време, за да отидат заедно до фермата, където беше израснала братовчедка й.

Не беше лъжа, в края на краищата, каза си Ерин, докато пълнеше мивката с гореща вода. А пък ако беше, това си бе чисто нейна работа. Нямаше да позволи Ди да я съжалява. Работеше всичко това за пари. Беше толкова ясно и просто. След като събереше достатъчно, щеше да отиде в Дъблин и да си намери работа в някоя счетоводна фирма. И тогава единствените съдове, които щеше да мие, щяха да бъдат нейните собствени.

Тя погледна през прозореца към поляната, където предната нощ се бяха разхождали с Бърк. Където беше танцувала с него. На лунна светлина, помисли си Ерин. Колко романтично! Сетне изхвърли ядосано мисълта от главата си. Глупости! Та той беше мъж, който си имаше своя бизнес. Може да не беше пътувала, нито ходила в големите градове, ала не беше наивна.

Ако бе почувствала нещо през онези няколко минути, то беше само изненада. Той беше различен, но това не го правеше по-специален от другите. И със сигурност нямаше причина да мисли за него сега, през деня, с ръце, потопени до лактите в сапунената вода.

Чу вратата да се отваря зад нея и започна бързо-бързо да се извинява.

— Знам, че закъснях, госпожо Мейлоу, но ще почистя всичко преди обяд. Ще ми стигне времето.

— Тя е на пазар, отиде за зеленчуци.

При звука на гласа му Ерин затвори очи. Край! Всичко беше загубено! Когато отново ги отвори, продължи да търка чинията с настървение, сякаш искаше да си изкара яда на нея.

— А вие какво правите тук? — попита Бърк.

— Мисля, че и сам можете да видите. — Тя остави чинията на сушилката и взе друга. — Ще ме извините, но си имам работа.

Той отиде до печката, без да каже нито дума и си наля кафе. Там винаги имаше пълна кана горещо кафе. Ерин бе препасала някаква огромна престилка. Сигурно принадлежеше на някой от братята й. Косата й бе пусната и беше много по-дълга, отколкото си бе представил предния ден. Беше я вдигнала на челото с широка лента, за да не пада в очите й, ала по раменете й тя се стелеше буйна и красива. Бърк отпи от чашата, докато я наблюдаваше. Не беше съвсем сигурен относно чувствата си, когато я видя пред мивката, но в едно беше сигурен. Знаеше как се чувства тя. Объркана и засрамена.

— Вчера не споменахте, че работите тук.

— Така е. — Ерин остави следващата чиния на сушилката. — И ще ви бъда много благодарна, ако и вие не си отваряте много-много устата.

— Защо? Това, което вършите, е честна работа, нали? Всъщност няма срамна работа.

— Предпочитам Ди да не знае, че мия чиниите след нея.

Аха, гордост, значи. Разбираше я много добре.

— Съгласен.

Тя се пообърна и му хвърли изненадан поглед.

— Няма да й кажете?

— Казах, че няма. — Можеше да почувства миризмата на препарата във водата. Въпреки годините, които бяха изминали, все още чувстваше отвращение към тази миризма.

Видя как раменете й сякаш се поотпуснаха.

— Благодаря.

— Искате ли кафе?

Ерин не очакваше, че разговорът им ще протече толкова просто. Все още нащрек, ала по-малко резервирана, тя се усмихва.

— Не сега. Нямам време. — И пак се обърна, защото й беше по-лесно да не го гледа. — Мислех, че всички вече сте излезли.

— Успах се — отвърна просто той. Всъщност имаше намерение да изпие едно кафе и да излезе навън. Да си направи дълга разходка из селото или пък да заседне в местната кръчма на разговори. А сега я наблюдаваше, навела гръб над мивката, с ръце, потопени в сапунената вода. — Да ви помогна ли?

Ерин изненадано се обърна и го погледа. В очите й имаше удивление и недоверие.

— О, не. Пийте си кафето. Сигурно във фурната има банички, ако ги обичате. А може би искате да излезете и да се поразходите. Денят е чудесен!

— Опитвате се да ме изгоните ли? Или да се отървете от мен? — Бърк стана и взе кърпата за бърсане на съдове.

— Но моля ви! Госпожа Мейлоу…

— Е на пазар. — Той взе чинията и започна да я бърше. Стоеше съвсем близо до нея, почти допрял бедрото си до нейното. Ерин едва удържа желанието си да се отдръпне. Или може би да се притисне към него? Отново потопи ръце във водата.

— Нямам нужда от помощ.

Бърк остави сухата чиния и взе нова.

— Аз пък нямам какво друго да правя.

Тя се намръщи и взе нова чиния.

— Не ми харесвате, когато сте мил.

— Спокойно, обикновено не съм. Е, какво друго правите, когато не миете чинии и не танцувате?

Беше въпрос на чест, ала въпреки това Ерин се обърна към него и го погледна право в очите.

— Занимавам се със счетоводство, ако ви интересува. На хотела, на магазина в селото и на фермата.

— Значи сте много заета — промърмори той. — А достатъчно добра ли сте по счетоводство?

— Не съм имала оплаквания досега. Мисля догодина да си намеря работа в Дъблин. В някой офис.

— Не мога да си го представя.

Както държеше ножа, тя войнствено го стисна.

— Не съм ви питала за мнението ви.

— Прекалено много стени има в един офис — продължи Бърк, сякаш не забеляза войнственото й настроение. След което сложи мръсния тиган във водата пред нея. — Вие имате волен дух. Ще се побъркате.

— Това си е моя работа. — Ерин грабна тигана за дръжката като оръжие. — Направих грешка, когато ви казах, че не ви харесвам, когато сте мил. Аз изобщо не ви харесвам.

— Знаете, че само трябва да помолите Ди и те ще ви вземат в Америка.

Ерин яростно потопи тигана във водата и по повърхността й преминаха вълнички.

— Е, и какво от това? Да живея от милостиня? Това ли искате да ми кажете? Нима мислите, че ще позволя подобно нещо? Да приема онова, което някой ще благоволи да ми даде?

— Не. — Той избърса следващата чиния. — Просто искам да ви ядосам и отново да ви видя бясна.

— Вие сте негодник, господин Логан!

— Абсолютно вярно. И понеже вече сме достатъчно интимни, можеш да ми казваш Бърк.

— Има доста много имена, с които бих могла да те нарека! Защо не си гледаш работата и не ме оставиш да си свърша моята? Нямам време за такива като теб!

— Значи ще трябва да намериш.

Той я свари неподготвена, макар че по-късно тя си каза, че би трябвало да го очаква. Докато ръцете й бяха потопени във водата, Бърк просто обви шията й с едната си ръка и я целуна. Беше бърза целувка, но съдържаше повече заплаха, отколкото обещание. Устните му бяха твърди и изненадващо горещи, когато ги притисна до нейните. За секунда, най-много две. Нямаше възможност, нито време да реагира, а сигурно нямаше време и да мисли, преди отново да осъзнае, че всъщност той пак бършеше поредната чиния.

Ерин преглътна мъчително и стисна ръцете си в юмруци под сапунената вода.

— Ти нещо си нервен.

— Човек не бива да отива прекалено далеч, особено с жените.

— Запомни само едно. Ако искам нещо, ще ти го кажа.

— Очите ти казват достатъчно, ирландко. Доставя ми огромно удоволствие да чета в тях.

Нямаше какво да му отговори. Просто реши, че бе безсмислено да спори с него.

— Имам да оправя стаите на етажа. Мисля, че ще е най-добре да се изметеш оттук.

— Значи отивам на разходка. — Бърк остави кърпата, като преди това внимателно я простря, за да изсъхне. Без да каже нищо повече, без дори да я погледне, той излезе от кухнята. Ерин изчака секунда, след което даде воля на яростта си, като хвърли след него мокрия парцал.

Два часа по-късно, след като се преоблече с пола и пуловер, Ерин посрещна семейство Грант в приемната на хотела. Работните дрехи на Джо напъха в сака, завързан за багажника на колелото, и използва един от кремовете на госпожа Мейлоу, за да прикрие следите от миенето на чиниите. Бърк също беше там. Тя, разбира се, не му обърна никакво внимание, докато той подрусваше малкия Брейди на коленете си.

— Мама ви изпраща това — рече Ерин и подаде на Ди чиния, покрита с тъкана бяла кърпа. — Това е нейния кейк със стафиди. Особено много държи да не си помислите, че госпожа Мейлоу може да я надмине в готвенето.

— О, аз си спомням стафидения кейк на леля! — Ди повдигна кърпата и помириса сладкиша. — Винаги правеше един повече и изпращаше някой от вас да го донесе в нашата ферма. — Ароматът на кейка върна спомените й — някои от тях сладки, други болезнени. Тя покри сладкиша. — Радвам се, че успя да дойдеш при нас.

— Нали ти казах, зависи от обстоятелствата. Винаги можете да ни дойдете на гости. Мама много разчита на това.

— Тогава най-добре да се погрижа за челядта. Бърк, ако дадеш на бебето шоколада, заслужаваш да те омаже целия с него. Брендън, Кили, бързо в микробуса. Отиваме на разходка.

Хлапетата изобщо не чакаха да ги помолят втори път.

Първо отидоха на гробищата. Тревата там беше висока и зелена, а надгробните камъни сиви и старинни. Навсякъде растяха диви цветя, сякаш обещаваха живот. Някои от семейството на Ерин също бяха погребани тук, но тя не ги познаваше. Досега не беше загубила никой особено близък човек. Обичаше да идва тук и да си мисли, че би разбрала какво означава да загуби някого, когото обича.

Беше толкова отдавна, помисли си Ерин, докато гледаше братовчедка си, застанала между гробовете на родителите си. Може ли подобна загуба да избледнее с времето? Може ли човек да забрави? Адилия беше съвсем малка, когато умряха майка й и баща й. Беше на девет или десет години. Дали спомените й за тях бяха избледнели? Все пак, въпреки че искаше да живее сама и далеч от семейството, Ерин не можеше да си представи да загуби някой от тях. Някой от най-близките й хора да не съществува.

— Все още боли — прошепна Ди, докато гледаше каменните плочи, върху които личаха имената на родителите й.

— Знам — рече Травис и я погали по косата.

— Спомням си как отец Финигън ми каза, че такава е волята Божия, а аз си помислих, че той не е прав. И все още мисля така. — Тя въздъхна и го погледна. — Никога няма да мога да го приема, разбираш ли?

— Да. — Травис взе ръката й. Една част от него искаше да я вземе и отведе далеч оттук, от скръбта. Ала друга част разбираше отлично, че жена му бе достатъчно силна, за да се справи. Тя беше станала такава години преди да се срещнат. — Бих искал да ги познавам.

— Те щяха да те обичат. — Ди остави сълзите да текат свободно по лицето й, но му се усмихна през тях. — Щяха да обичат и децата. Щяха да се безпокоят за тях. Но съм доволна, че поне са заедно. Вярвам в това, нали разбираш. Само ми е много мъчно, че не те познават. Нито теб, нито децата.

— Не плачи, мамо. — Кили мушна ръчичка в ръката на майка си. — Виж, набрах цветя. Бърк ми помогна. Той каза, че баба и дядо ще бъдат доволни, макар че са на небето.

Ди погледна малкото букетче от зелени клонки и трева.

— Много е красив. Хайде да го оставим направо на земята, ето така. — Тя се наведе и постави импровизираното букетче между двата гроба. — Да, сигурна съм, че много ще им хареса.

Какъв странен мъж, мислеше си Ерин, докато седеше до Бърк и слушаше бърборенето на Брендън. Видя го да коленичи в тревата и да събира заедно с Кили клонки и трева. Въпреки че беше доста далеч, за да чуе какво й казва, видя как момиченцето го слуша и гледа с абсолютна вяра и доверие.

Щом децата му вярваха, значи не беше човек, който може да се преструва. Децата най-добре можеха да разпознаят добрите от лошите хора.

Знаеше пътя, който водеше към фермата на Кънанови. Спомняше си родителите на Ди само като смътни сенки, като бледи образи. Ала много добре си спомняше Лети Кънан, лелята, с която Ди остана да живее. Тя беше силна, корава жена със строго лице. Ерин се страхуваше от нея и може би затова рядко ходеше във фермата им. Но това бе останало далеч в миналото, припомни си тя и показа на Брендън през прозореца.

— Виждаш ли, хей там, зад онзи хълм е мястото, където е израснала твоята майка.

— Във ферма — отговори важно момчето. Зелените поля и жълтите глухарчета изобщо не му правеха впечатление. — Ние също имаме ферма. Тя е най-хубавата в Мериленд. — Той се ухили на Бърк като на някаква тяхна стара закачка.

— Ала ще остане на второ място, след като аз завърша моята — отвърна Бърк, явно готов за спор.

— Да, ама „Роял Медоус“ ще бъде за поко… Поко…

— Поколенията — помогна му Бърк.

— Точно така. А ти ще си ходиш ерген, защото още ти е мокро под носа, както казва чичо Пади.

— Брендън Патрик Грант! — Това бе единственото, което произнесе Хана, но с такъв тон, че кожата на човек можеше да настръхне. След това се обърна и изгледа строго Бърк. — А вие не го подкокоросвайте, господин Логан!

Бърк се усмихна и разроши косата на момчето.

— Слушам, мадам!

— Бърк спечели своята ферма на покер — неочаквано обяви на всеослушание Брендън. — Той ме учи и мен да играя.

— За да мога, когато „Роял медоус“ стане твоя, да я спечеля от теб. — Бърк отвори плъзгащата се врата и грабна смеещото се момче през кръста.

— Наистина ли? — попита тихичко Ерин, докато Хана вземаше Кили. — Спечелил е своята конеферма на покер?

— Поне аз така знам — отвърна Хана, докато слизаше от буса. — Хората говорят, че е губил и печелил какво ли не на този свят. — Тя погледна към Бърк, който беше сложил Брендън на раменете си и вървеше през поляната. — Трудно е да му устои човек.

Е, аз пък ще мога, помисли си Ерин, като се присъедини към останалите. Беше ирландка. Прекалено много ирландка, че да си загуби ума по един комарджия, пък бил той и печеливш.

Тук почти нищо не беше се променило. Наистина краварникът беше нов, и хамбарът беше боядисан с една четка може би миналата година. Беше единствената ферма наоколо. На изток се издигаха високи хълмове и скриваха хоризонта. Зеленчуковата градина вече бе разорана, посадена и покълнала, а по моравата важно се разхождаха млечни крави. От комина на малката каменна къщичка се виеше дим. Къщичката беше същата като нейната собствена. Приятният, сладък мирис на торф се носеше във въздуха и галеше ноздрите.

— Суини са хубаво семейство. Много добри хора — каза Ерин, защото братовчедка й стоеше на място като закована и не помръдваше. — Сигурна съм, че няма да имат нищо против да влезеш и да поразгледаш.

— Не! — отговори бързо Ди и понеже осъзна остротата на тона си, се опита да го смекчи с поклащане на главата. — Предпочитам да гледам оттук. — Всъщност причината бе, че нямаше сили да пристъпи по-наблизо до това, което някога беше нейно. Ала вече не беше. — Спомняш ли си, Ерин, когато леля Лети беше болна, вие с майка ти идвахте да я видите?

— Да. Тогава ти подари на мама една роза от онзи храст, там. — Храстът бе посаден от майката на Ди, спомни си Ерин и стисна ръката на братовчедка си. — Розите продължават да цъфтят всяко лято.

Тя се усмихна.

— Колко е малко! Много по-малко, отколкото си мислех тогава. Защото тогава аз бях малка. Виж, Кили, погледни онзи прозорец! — Тя посочи на дъщеричката си. — Това беше моята стая, когато бях на твоите години.

Адилия остана на мястото си. Само тя и Травис стояха на високото, докато всички останали слязоха надолу по пътеката.

— Ди, казах ти и преди. Можеш, ако искаш, да си го откупиш отново. Ще направя на семейство Суини толкова изгодно предложение, че няма да могат да ми откажат.

Тя продължаваше да гледа надолу. Спомняше си. Сетне с лека въздишка мушна ръка в ръката на мъжа си.

— Ти знаеш, когато напуснах това място преди години, мислех, че губя всичко. — Вдигна глава и го целуна. — Не съм била права. Сбъркала съм. Хайде да се поразходим. Виж какъв хубав ден!

Ерин гледаше след тях. Стоеше на малка полянка, която беше зелена, но след няколко седмици щеше да се изпъстри с диви цветя. Чу, че Бърк се приближава след нея и продума, без да мисли.

— Ако аз мога да отида някъде, да напусна това място и да намеря друго, никога няма да се върна обратно.

— Ако не се обръщаш от време на време назад, ще загубиш повече, отколкото ще намериш.

— Не те разбирам. — Тя се обърна към него, а косата й се разпиля по раменете. — Един път говориш като човек без минало, без корени и спомени. В следващия миг сякаш си ги пренесъл там, където винаги са принадлежали.

— Но не толкова надълбоко. — Той взе косата и в ръцете си. Беше все повече очарован от нея. Тя не беше като коприна, а много повече от коприна. По-красива, по-мека, по-примамлива. — Може би това е номерът, ирландко. Да не им позволяваш да се впият дълбоко в земята. Да можеш да ги изтръгнеш, защото ще се задушиш, ако не го направиш. Ала да вземеш част от тях със себе си. — Бърк се наведе и напълни шепата си с пръст. — Изглежда чудесна земя.

— А твоята каква е?

Бърк погледна пръстта в ръката си.

— Виждала ли си някога пясъка в пустинята? Не, не си. Той е такъв един, тънък. Изплъзва се от ръката ти независимо колко силно го стискаш.

— Някои от зърната могат да полепнат по кожата.

— И лесно да бъдат избърсани. С един замах. — Бърк се огледа, защото чу, че Брейди се залива от смях, наблюдавайки някаква чайка.

— Защо ме целуна? — Не искаше да го пита. Всъщност по-скоро не искаше да знае защо.

Той отново й се усмихна, а в очите му проблесна весело пламъче.

— Една жена никога не бива да се чуди защо един мъж я е целунал.

Раздразнена, Ерин се обърна и тръгна.

— Не беше достатъчно. Това между другото.

— Ти повече ли искаш?

— Не. — Тя продължи да върви, ала дяволчето в нея не спря да я човърка и да не й дава мира. Затова се обърна и отговори с полуусмивка. — Когато поискам, ще ти кажа.