Нора Робъртс
Ирландска роза (12)

Дванадесета глава

Двамата отлетяха за вкъщи веднага щом Ерин излезе от болницата, но тя не се чувстваше спокойна, нито празнично. Уж всичко беше оправено, репутацията на Бърк бе възстановена, неговият кон спечели дербито, и то с рекорд, тя самата бе спасена. А защо всичко й изглеждаше още по-объркано от преди?

Знаеше, че Бърк може да се държи арогантно и коравосърдечно. Ала не знаеше, че може да бъде студен, дистанциран и чужд. Дори не я докосваше. Всъщност след няколко дни установи, че нарочно я избягва. Лягаше си вечер късно, след нея и ставаше сутрин много рано. Прекарваше повечето време извън къщата. Ерин се опитваше да се успокои, че това бе така, защото бе много зает във връзка със закупуването на втория пристигнал на финала кон след Двоен блъф. Но усещаше, че не бе така.

И тъй като имаше прекалено много време да мисли, тя започна да си спомня думите, които чу в деня на сватбата им от онези три кокошки: „Мъжете лесно се омайват и бързо се отегчават.“

Така ли беше? Той вече отегчен ли бе от нея? Опитвайки се да намери отговора, Ерин се огледа в огледалото. Все още си беше същата. Лицето й поне. Може би имаше малко по-големи сенки под очите, ала това можеше да се обясни с напрежението и умората от последните дни. Тялото й все още бе тънко, въпреки че след няколко седмици сигурно щяха да се появят видими промени.

И какво щеше да стане тогава, запита се тя. Когато му кажеше за бебето, Бърк може би щеше напълно да се откъсне от нея. Не, Бърк никога нямаше да бъде груб към собственото си дете. Нямаше да му обърне гръб. А на нея самата? Ако сега беше отегчен, какво щеше да стане, когато започне да й става лошо и да повръща?

Искаше по-скоро да се промени. Да види, че бебето расте здраво и наддава. Но дали тези промени нямаше да отблъснат Бърк още повече? И как не, след като изобщо не бяха възстановили интимния си живот! След като физическите промени не можеха да бъдат избегнати, Ерин реши, че трябва да намери нещо, с което да прелъсти Бърк.

И избра виното. Е, тя самата щеше само да се прави, че пие. Ала виното създаваше настроение. После извади свещите и нареди дузина около леглото. Избра същата нощница, с която бе през брачната си нощ. Която я караше да се чувства като булка. Той щеше да я види отново красива, желана. Избра музиката на Шопен, същата, която Бърк бе пуснал през тяхната първа нощ, и си помисли дали той изобщо щеше да си спомни тези неща.

Тази нощ щеше да бъде второто начало. Новото начало. Когато се обичаха, когато телата им отново се слееха, защото те си принадлежаха, щеше да му каже за бебето. После щяха да говорят за бъдещето.

Бърк откри, че му бе по-лесно да се приготви за лягане извън спалнята. Изчакваше Ерин да си легне и чак тогава влизаше в стаята. Това беше лесно. Но да я избягва в леглото беше толкова трудно! Тя лежеше до него сладка и желана, а той се правеше, че е уморен и заспива и че няма никакво желание да я докосне.

Ала това си беше чиста лъжа.

Бърк умираше от желание да бъде с Ерин. Но не знаеше по какъв начин да я спечели отново. Да й даде време и да й предостави шанс. Тя имаше някаква тайна и той виждаше това в очите и. Понякога му идеше да я хване за раменете и здравата да я раздруса, докато не му признаеше всичко. После си спомняше, че едва не я убиха заради него, и не смееше дори пръст да вдигне срещу нея.

Ерин се държеше като идеална съпруга. Никакви изисквания, никакви въпроси, никакви спорове. Точно каквато бе искал преди. Ала сега Бърк искаше да не е такава. Само отново да я има.

Той влезе в спалнята и краката му омекнаха.

— Мислех си, че никога няма да се върнеш — възкликва Ерин и прекоси стаята. — Защо работиш толкова много?

— Защото имам много работа.

— Но на този свят и в този живот и има и други неща, освен коне и състезания.

Бърк посегна и неволно погали косата й.

— Мислех, че вече си легнала.

— Чаках те. — Тя взе ръката му и я сложи на бузата си, като се повдигна на пръсти и го целуна. — Липсваше ми, Бърк. Липсваш ми. Ела. Ела да се любим.

— Не съм приключил за днес.

— Работата може да почака. — Усмихната, Ерин започна да разкопчава ризата му. Беше сигурна, че почувства желанието му. — От дълго време не сме били заедно.

Той усети бинтованите й ръце и това сякаш го стресна.

— Извинявай. Дойдох само да видя как си. Трябва да почиваш.

Тя се отдръпна.

— Не ме ли искаш повече?

Дали я иска? Та той бе полудял от желание!

— Искам да се грижиш за себе си. Това е всичко. Много беди преминаха през главата ти.

— И на теб. Затова се нуждаем от малко време заедно.

— Лягай си — едва продума Бърк и побърза да излезе. Ерин дълго гледа затворената врата, преди да загаси свещите с невиждащи очи.

Тя се затвори в офиса и се зарови в колоните с цифри и сметки. Това поне бяха неща, които знаеше и разбираше. Когато събираше две и две знаеше, че има логика и отговор. Животът й с Бърк и самият той не бяха толкова лесни и прости.

Когато Травис се обади, за да съобщи, че Ди е започнала да ражда, Ерин се почувства щастлива не само заради братовчедка си, но и заради себе си. Надраска набързо една бележка на Бърк и я остави на бюрото си. Ако искаше да я намери, щеше да се оправи. Пък ако му беше все едно… То тогава нямаше никакво значение.

Тя много бързо научи нещо важно за брака. Мъжът и жената трябваше да запазят своята самостоятелност. Или казано с най-добри думи, това бе компенсацията за взаимозависимостта. А казано с най-лоши думи, това означаваше просто обикновено съжителство. Бе оцеляла в много трудни ситуации. Щеше да преживее и тази.

Докато караше колата към портата, Ерин огледа къщата си. Какво прекрасно място беше! Беше къщата, в която винаги бе мечтала да живее. Сега тревата бе зелена и цветята пъстрееха. Беше й трудно да повярва, че ето на, най-сетне притежаваше нещо толкова красиво и въпреки това не бе щастлива. Можеше да бъде много повече от покрив, място за живеене, така, както бракът й с Бърк можеше да бъде много повече от споразумение между двама възрастни.

Бърк се бореше със собствените си мисли, докато вървеше към къщи. Цяла сутрин се бе мъчил да изтрие от съзнанието си спомена за Ерин от предната вечер. Колко беше красива! И колко трудно му бе да си отиде. Вече не бе съвсем сигурен, че постъпва правилно. И беше съвсем сигурен, че повече така не може да продължава. Той се самоубиваше. Беше дошло крайно време да поговорят. Просто и ясно. Не вярваше, че бе способен да издържи повече. Знаеше, че без нея бе безполезен. Как го разбра, не знаеше. Просто беше така.

Първо погледна в офиса й и като откри, че я няма, слезе в хола. Там Роза поливаше цветята. Бърк спря и, както винаги, се почувства неудобно, когато я заварваше да върши домакинска работа.

— Роза, Ерин горе ли е?

Тя го погледна, но продължи да полива.

— Сеньората излезе преди няколко часа.

— Излезе ли? — Обзе го паника, което бе просто смешно. — Къде отиде?

— Не ми каза.

— Нейната кола ли взе?

— Така мисля. — Бърк изруга, ала Роза го спря.

— Бърк?

— Да?

Тя се усмихна и остави каничката.

— Отново си толкова нетърпелив, както когато беше на десет години.

— Не искам тя да излиза сама.

— Трудно ми е да се правя, че не виждам какво става под носа ми — рече Роза и го погледна укорително. — Твоята съпруга е нещастна. И ти също.

— Ерин си е много добре. За мен не се безпокой.

— Казваше същото и когато се връщаше пребит от умора или от улични негодници.

— Това беше много отдавна.

— Глупаво е да си мислиш, че някой от нас е забравил. За да имаш бъдеще, трябва да помниш миналото.

— Какво искаш, Роза?

Тя направи нещо, което не бе правила, откакто бяха деца. Отиде до него и сложи ръка на лицето му.

— Тя е по-силна, отколкото си мислиш, братко. А ти… Ти си упорито магаре.

— Не съм на десет години, Роза!

— Така е, но тогава беше по-лесно да говоря с теб.

— Никога не съм бил лесен.

— Животът ти не беше лесен. Затова и ти се промени.

— Може би.

— Майка ти би се гордяла с теб. Сигурна съм.

— Тя нямаше късмет. Нито шанс.

— Затова пък ти имаш. И даде от него и на мен.

Бърк направи небрежен жест.

— Дадох ти работа.

— И първия истински дом, който съм имала — добави Роза. — Преди да излезеш, моля те, отговори ми на един въпрос. Защо ме остави тук, Бърк? Искам да знам истината.

Той не искаше да отговаря, ала може би й дължеше истината. Може би я дължеше и на себе си.

— Защото Ерин така пожела.

Роза се усмихна и взе каничката.

— Но тя няма да чака дълго за отговор. Тя е нетърпелива като теб.

— А ти защо остана? — зададе своя въпрос Бърк.

— Защото те обичам. Както и тя те обича. Ако нямаш нищо против, ще откъсна няколко цветя от солариума.

Роза излезе и Бърк се върна отново в офиса на Ерин. За пръв път се запита защо наистина позволи на Роза да остане.

Осигури й работа, запази гордостта й. Ала всъщност тя бе неговата най-близка роднина. Беше му сестра, макар и наполовина. Това бе лесно за възприемане. Е, Роза бе права, когато каза, че Ерин няма да чака толкова дълго за отговор.

Искаше тя да е тук. Можеха да седнат заедно и да поговорят.

Объркан, той местеше неволно разни неща по бюрото й. Беше много подредена и добра счетоводителка. Всичко си беше на мястото, цифрите, наредени като мъниста. Всеки мъж би бил щастлив с подобна съпруга. Всъщност му идеше да сграбчи всичко и да го изхвърли в коша.

Сметката за доктора го изненада и го накара да се намръщи. Всички разходи по престоя й в болницата в Кентъки трябваше да бъдат изплащани на него. А тази сметка бе на името на Ерин. Учуден и ядосан, Бърк взе бележката с намерение да изплати сумата. Нямаше да остави жена си да плаща подобни сметки. Но адресът на доктора не беше в Кентъки, а тук, в Мериленд. И докторът беше гинеколог.

Гинеколог? Бърк приседна на стола. Думите „тест за бременност“ заиграха пред очите му. Бременна? Ерин беше бременна? Това не можеше да бъде, защото той щеше да знае. Тя щеше да му каже.

Но нали държеше листа пред очите си и там съвсем ясно пишеше: резултат „положителен“. А датата бе от преди месец.

Ерин беше бременна! И не беше му казала. Какво още не беше му казала? Бърк зарови ядосано из бюрото й и тогава намери бележката.

„Бърк, отивам в болницата. Не знам колко ще се забавя.“

Той я загледа с невиждащи очи и почувства как краката му омекват, а кръвта се отдръпва от главата.

 

 

— Боже, не проумявам как Ди може да е толкова спокойна!

Пади обърна страницата на списанието, което се правеше, че чете.

— Бебетата не бива да бъдат карани насила да излизат на бял свят.

— Струва ми се, че ще продължи вечно. — Ерин крачеше нервно из чакалнята. Ръцете й бяха мокри от напрежение. — Аз умирам от безпокойство, а тя сякаш отива на разходка в парка.

— Ти раждала ли си? — усмихна се Пади и погледна часовника си, докато Ерин не гледаше в негова страна. — Ди има стаж в тази работа.

Ерин сложи ръка на корема си.

— Така ли беше и първият път? Искам да кажа, че сигурно е по-страшно. Оставяш всичко в ръцете на съдбата и вярваш, че ще бъде добре.

— Ди е куражлия момиче.

— Да. — Ерин се помоли дано и тя да бъде такава, когато дойде времето. — Сигурно е чудесно, че Травис е с нея. — Можеше да си го представи как стои до Ди, държи ръката й, говори й, кара я да се смее и да забрави болката. Подкрепа, участие, любов. — Как мислиш, Пади, дали всички мъже правят като него?

Например Бърк? Щеше ли да бъде до нея?

— Мога да кажа, само че когато един мъж обича една жена, както Травис обича моята Ди, в този момент няма да бъде на друго място. Стига, момиче, ще изтъркаш пода!

— Не мога да стоя на едно място. Ще сляза долу и ще купя цветя. Нека да са готови за нея и за бебетата.

— Добра идея.

— Да ти донеса ли чай?

— Може. Ала не се бави много.

Той изчака Ерин да излезе и сам започна да крачи нервно из малката чакалня.

Бърк нахлу в болницата като човек, по петите, на който са всички дяволи от ада.

— Къде е жена ми? — запъхтяно попита той администраторката.

Тя се завъртя на стола си към компютъра и попита:

— Как се казва жена ви?

— Логан, Ерин Логан.

Жената започна да натиска клавишите.

— С каква цел?

— Аз… — Не беше сигурен за целта на Ерин. — Тя е бременна.

— За раждане ли? — Жената продължи да натиска клавиатурата. — Извинете, господин Логан, но жена ви не е при нас.

— Как така! Знам, че е тук, по дяволите!

Бърк изруга под носа си и извади бележката от джоба си.

— Ето, тук пише доктор Морган. Искам да говоря с него!

— Доктор Морган изражда пациентка. Можете обаче да проверите на петия етаж, макар…

Бърк вече натискаше бутона на асансьора. О, как мразеше болниците! В една от тях бе загубил майка си. Само преди няколко дни Ерин лежеше в друга, а сега…

— Бърк, не очаквах да те видя тук!

Той се обърна и видя Ерин да върви към него с огромен букет от рози. Косата й бе прибрана, а бузите горяха. Цветята едва не се разсипаха по пода, когато я сграбчи за раменете.

— Какво правиш тук?

— Бърк, ще ги смачкаш!

— Ще смачкам нещо повече от глупавите ти цветя. Искам да знам какво правиш тук.

— Ще ги занеса горе. Ако остане нещо от тях, разбира се. Мисля, че Ди ще ги хареса повече, ако не са смачкани.

— Ди ли? — Бърк тръсна глава, ала не можа да подреди мислите си. — За какво говориш?

— А ти за какво говориш? — отвърна му Ерин. — Не е странно да купя цветя за някой, който ще има бебета.

— Ди? Ти затова ли си тук?

— Разбира си. За какво друго да съм. Не прочете ли бележката ми?

— Прочетох я — промърмори объркано Бърк. Хвана я за ръката и я поведе към асансьора. — Не беше написано много ясно.

— Защото бързах. Щеше ми се да имат повече рози — рече Ерин. — Когато ще раждаш близнаци, и цветята трябва да бъдат двойно, нали? — Тя зарови лице в розите и се усмихна. — Радвам се, че дойде. На Ди ще й стане много приятно.

Като се опитваше да се успокои, Бърк отвори вратата на асансьора.

— Как е тя?

— Добре. Пади и аз сме нервни, но тя е добре.

— Ти не биваше да ставаш. — Той взе цветята, сякаш тежаха сто тона и Ерин не може да ги носи, защото си мислеше, че отсега нататък не бива да носи нищо. Абсолютно нищо. — Ти не бива да работиш повече.

— Глупости! — Ерин отвори вратата и видя Пади, който танцуваше.

— Две бебета! Момче и момиче! — извика Пади. — Имаме си две бебета!

— О, Пади! — Ерин се хвърли със смях в прегръдките му и се завъртя с него. — Ди добре ли е? А бебетата? Всичко наред ли е?

— Всичко, поне така каза сестрата. След малко ще ги доведат тук, така че ще ги видим. Прекрасен ден, Бърк, прекрасен ден!

— Ерин, защо не седнеш?

— Да седна ли? Откъде го измисли! — Ерин сложи ръце на раменете на Пади. — Ние сега ще танцуваме, нали?

Пади затананика някаква мелодия, Ерин влезе в такт и двамата се завъртяха в лудешки ирландски танц.

Бърк стоеше с огромния букет насред стаята и ги гледаше. Не беше я чувал никога преди да се смее така. Не беше виждал никога преди тази усмивка. Искаше му се да хвърли цветята, да я грабне на ръце и да я закара вкъщи. И да я държи в прегръдката си с часове.

— Ето я! — извика Пади, когато въведоха Ди на количка. — Моето малко момиченце! — Той извади кърпичка и избърса очите си. — Хубави ли са! Кажи ми? На теб ли приличат?

— А на мен? — попита усмихнат и Травис. — Аз да не съм грозен?

— Ти свърши най-хубавата работа на света. — Ерин приближи и го целуна горещо по двете бузи. — Едно момченце и едно момиченце. — Тя погледна двете вързопчета, които лежаха в ръцете на братовчедка й. — Толкова са мънички.

— Бързо ще пораснат. — Ди обърна глава от едното към другото. — Докторът каза, че са съвсем износени бебета. Имат си всичко. О, Боже, започват да реват. И двете!

— Ще имат характера на майка си.

— Бъди доволен, че ръцете ми са заети, Травис Грант. Бърк, благодаря ти, че дойде. Този момент е най-подходящ за едно семейство да бъде заедно.

— Ти добре ли си? — Бърк се чувстваше глупаво. Подаде цветята на Травис. — Искаш ли нещо?

— Сандвич с шунка — отвърна с въздишка Ди. — Най-големият. Ала се боя, че ще трябва да почакам за него.

— Извинете, но трябва да ви отнема госпожа Грант. Вечерният час за посещение е в седем.

— Пади, доведи децата!

— О, не, забранено е деца под дванадесет години да влизат в болницата, госпожо Грант — предупреди сестрата и забута количката.

Ди се усмихна и намигна заговорнически на Пади.

— Изглежда добре, нали? — обърна се Ерин към него.

— Тя е от рода Кънан, моята Ди — отвърна Пади, избърса отново очите си и прибра кърпата си. — Я аз да вървя у дома и да измисля начин как да преметна тази Брунхилда с бяла престилка довечера.

— Обади ми се, ако имаш нужда от помощ.

— Непременно. — Той целуна Ерин и тръгна. Докато вървеше по коридора, старият човек си тананикаше и подскачаше от щастие.

— Ти сигурно си изморена — бързо рече Бърк. — Ще те откарам вкъщи.

— Но аз дойдох с моята кола.

— Ще я оставим тук.

— Това е глупаво. Просто…

— Ще я оставим — повтори той и отиде към асансьора.

— Добре — съгласи се тъжно Ерин. — Щом смяташ, че можем да седнем двамата заедно в една кола. — Тя скръсти ръце и застана пред вратата.

А Бърк изруга наум.

Докато влизаха в къщата, никой не проговори.

— Ако нямаш нищо против, отивам горе. А ти можеш да си оправиш настроението, като отидеш при конете и конюшните си.

Бърк си помисли, че ще си счупи врата, ако продължава така да си вири главата.

Преброи до десет, за да се успокои, ала не успя.

— Седни — твърдо каза той, влезе след нея в спалнята и затвори вратата.

Ерин присви очи и отново скръсти ръце.

— Седни, ти казах.

— А аз ти казвам да вървиш по дяволите!

Е, това беше! Само това му трябваше. Преди да помисли, скочи, грабна я и я сложи на леглото.

— Добре, ето че седнах. Да не искаш да кажеш, че имаш желание да говориш с мен? — Ерин оправи косата си и кръстоса крака. — Цялата съм в слух. — Видя как той стисна ръце в юмруци и челюст. — Хайде, давай, удари ме! Иска ти се да го направиш от много време, нали?

— Не ме ядосвай!

— Снощи стана съвсем ясно, че дори и това не мога да направя. — Тя събу обувките си и ги изрита встрани. — Ако наистина ще говориш с мен, почвай.

— Да, искам да говоря с теб и искам точен отговор. — Но вместо да задава въпроси, Бърк закрачи из стаята. Откъде да започне, питаше се той. Пръстите му напипаха загубената й халка в джоба. Носеше я от няколко дни със себе си. Може би бе настъпил подходящия момент да й я върне. Бърк извади халката и я постави върху дланта си.

— О, ти си я намерил! — възкликна Ерин, но когато видя очите му, помръкна. — Не си ми казал.

— Не си ме питала.

— Така е, защото направо бях болна, задето я хвърлих. Беше глупаво да я пусна на пода в конюшнята.

— Защо го направи?

— Защото не можах да измисля нищо друго. Знаех, че няма да се измъкна от тях. Бяха вързали ръцете ми. — Тя погледна халката и не видя усмивката му. — Предполагах, че все някой ще я намери, ще ти я даде и ти ще знаеш, че нещо се е случило с мен. Въпреки че не знаех какво да очаквам. Защо не ми я върна досега?

— Защото исках да ти оставя време да решиш искаш ли я, или не. — Той взе ръката й и сложи халката в нея. — Е, изборът е твой.

— Винаги е бил — рече меко Ерин, но не сложи пръстена. — Ти все още си сърдит за онова, което се случи?

— Не съм се сърдил на теб.

— Тогава много добре се преструваш. Голям актьор си.

— Грешката беше моя. — Бърк се обърна. — Дванадесет часа. Ти си стояла вързана и на тъмно дванадесет часа. Заради мен.

Думите му я накараха да потръпне от спомена. Ала тя бе повече заинтригувана от реакцията му.

— Мисля, че беше заради Дърнъм. Но ти така и не пожела да говорим, за да ти обясня какво стана. Ако беше…

— Можеше да умреш — продължи да говори той, сякаш не я чу. Наистина така беше. Никакви обяснения, нищо не можеше да промени този факт. — Седях в проклетия хотел и чаках телефонът да звънне. Треперех от ужас какво ще ми кажат. А нищо не можех да направя. Когато те намерих, когато видях какво бяха направили онези зверове с теб… С ръцете ти…

— Вече оздравяха. — Ерин стана да го прегърне, ала Бърк се отдръпна към прозореца. — Защо правиш така? Защо страниш от мен? Дори в болницата не остана.

— Отидох да убия Дърнъм.

— О, не!

— Но бях закъснял. — Беше ядосан, ала в душата му имаше повече горчилка. — Вече го бяха хванали и затворили. Там не можех да го стигна. Можех единствено да седя в болничната стая и да те гледам. И аз стоях и все повече си мислех, че те измъчвах от самото начало. Не ти дадох никакъв шанс. Не ти позволих дори да разбереш що за човек съм.

— Знаех достатъчно за теб. Нима си мислиш, че съм толкова слабоумна, че да не мога да кажа „не“, когато трябва? Имах възможност за избор и го направих. Избрах теб. И то заради самия теб, а не за проклетите ти пари.

Сега беше неин ред да тръгне ядосано из стаята.

— Бях уморена до смърт да намеря начин да ти докажа любовта си. Не крия, че исках повече от живота, отколкото няколко декара земя и някоя и друга чиния за миене. Но не се срамувам от това. Чуй ме, Бърк, и без теб щях да намеря начин да се оправя.

— Не се съмнявам.

— Ала си мислиш, че се ожених за теб заради къщата? — Тя сви рамене. — Добре, тя няма никакво значение за мен. Мислиш, че се ожених за теб заради залозите и печалбите? Вземи си ги. Вземи ги всички и ги хвърли в огъня. Дали губиш, или печелиш за мен няма никакво значение. А това? — Ерин отвори чекмеджето и извади кутията за бижута. — Тези красиви скъпи дрънкулки? Вземи и тях. Не ми трябват. Аз те обичам. И само Господ знае защо. Тебе нещастно, дебелоглаво магаре! А ти си мислиш, че не знам за кого съм се оженила! — Тя остави бижутата и продължи да се разхожда. — Много добре знам какъв си и кой си.

— Нищо не знаеш — отвърна Бърк. — Но ако седнеш, бих ти разказал.

— Аз и не искам да знам повече. Знам, че си израснал беден и без баща. Роза ми го каза преди няколко седмици. Знам, че си лъгал, крал и мошеничествал. Знам какво е да си беден. Ала аз поне имах семейство. Нима мислиш, че съжалявам момчето, без да мисля за мъжа?

— Не знам. Ерин, моля те седни.

— Омръзна ми да седя. Така, както ми омръзна да говоря на гърба ти. И да чакам. Почти не умрях. Мислех, че ще умра и единственото, за което си спомням, бе колко време загубихме да се държим като чужди и непознати един към друг. Заклех се, че ако отново сме заедно, повече няма да се боря с теб. Не казах нищо, когато ти се отдръпна от мен. Но това повече няма да продължава. Ако имаш някакви въпроси, задавай ги. Най-добре казвай, Бърк Логан, защото и аз имам много неща да ти казвам.

— Защо не ми каза, че си бременна?

Това я закова на място. Тя зяпна и понеже не можеше повече да стои права, седна на леглото.

— Откъде знаеш?

Бърк извади листа хартия от джоба си и й го подаде.

— Знаела си от цял месец.

— Така е.

— И възнамеряваше ли да ми кажеш, или щеше да се погрижиш сама за всичко?

— Мислех да ти кажа, но ти… Какво имаш предвид, да се погрижа сама? Не можех да пазя тайна, когато… — Ерин спря насред изречението, защото осъзна за какво говори той. — Това ли мислеше, че правя днес в болницата? Помислил си, че съм отишла да махна бебето? — Ерин пусна бележката на пода. — Ти си един долен тип, Бърк Логан, щом си могъл да си помислиш такова нещо за мен.

— А какво според теб трябваше да си помисля? Знаела си от цял месец и не си ми казала нито дума.

— Дойдох да ти кажа веднага, когато научих. Нямах търпение да ти съобщя новината, ала ти започна да ме упрекваш за парите, които бях пратила на татко. При нас нещата винаги опираха до парите. Поднасях ти сърцето си на тепсия, а ти ми го връщаше, сякаш ти беше все едно. Но повече не, край! — Беше обидена до смърт, а се срамуваше от това, че плаче. — Връщам се в Ирландия и ще родя бебето там. Така никой на никого няма да пречи.

Тръгна да излиза от стаята, ала Бърк я спря.

— Искаш да родиш бебето?

— По дяволите, глупчо! Разбира се, че искам. Това е нашето бебе. Направихме го първата нощ, когато бяхме заедно, с цялото си сърце, с всичката си любов. Но не и сега. Сега те мразя. Мразя те, защото ме накара да те обичам по този начин и никога не ми отвърна. Не ме взе в ръцете си, не ми каза, че и ти ме обичаш.

— Ерин…

— Не ме докосвай! Да не си посмял! След като ти показах каква глупачка съм… Няма друга на света. — Тя простря ръце напред, сякаш да се предпази от него. — Страхувах се, че няма да искаш бебето и мен. Това бе част от играта, от сделката, нали? Нямаше да бъдеш свободен да си отидеш, когато пожелаеш, ако имаше дете, за което да се грижиш.

Бърк се опита да си спомни деня, в който тя бе дошла при него, за да му каже за бебето. Ала си спомни само очите й. Спомни си само погледа й, когато излезе от стаята, без да отрони нито дума. Сега трябваше много внимателно да намери думите, които не бе намерил тогава. Знаеше, че не може да допуска повече грешки.

— Преди шест месеца ти беше права. Може би и преди шест седмици. Но сега не си. Време е да престанем да се въртим в този омагьосан кръг.

— И какво?

— Не е лесно да призная какво чувствам. — Той внимателно посегна към нея и когато Ерин не се отдръпна, постави ръце върху раменете й. — Искам те, искам и бебето.

— Защо?

— Преди мислех, че не искам да имам семейство. Бях се заклел, още когато бях дете, че няма да позволя да бъда наранен така, както беше майка ми. Никога няма да позволя някой да значи за мен повече от живота и свободата ми. После дойдох в Ирландия и срещнах теб. И все още щях да съм там, ако не беше се съгласила да тръгнеш с мен за Америка.

— Ти ме помоли да дойда и да водя счетоводството ти.

— Беше направо гениална идея, нали? И добро извинение и за двама ни. Защото, ако не беше се съгласила, щях да измисля нещо друго. Не исках да се влюбвам в теб. Не исках да се измъчвам, ако не те виждам всеки ден. Ала стана точно това. Накарах те да се ожениш за мен толкова бързо, защото не исках да ти дам възможност да се огледаш наоколо и да намериш друг, по-подходящ от мен.

— Струва ми се, че нямах много шансове за това.

— Но ти никога преди това не беше спала с мъж!

— А ти да не си мислиш, че се ожених за теб, защото си много надарен в леглото?

Бърк се разсмя.

— Откъде можеше да знаеш?

— Не мисля, че една жена трябва да е имала хиляда любовника, за да познае мъжа, отреден за нея. Сексът е толкова лоша причина за брак, колкото и парите. Може би и двамата сме били големи глупаци, като сме мислили, че ти си се оженил за мен заради първото, а аз заради второто! Казах ти защо се ожених за теб. Не мислиш ли, че е време и ти да ми кажеш?

— Страхувах се, че ще те загубя.

Тя въздъхна и се опита да приеме отговора.

— Добре тогава, време е за избор. Трябва да го направя. — Ерин му подаде халката. — Принадлежи на моя пръст. Може би ще си спомниш кой точно.

Бърк взе ръката й. Даваха му шанс. Шанс и за двамата. Не се случваше всеки ден човек да получава възможност втори път.

— Обичам те, Ерин. — Видя как очите й се напълниха и прокле на ум твърдоглавието си и всички пропилени месеци.

— Кажи го отново — помоли тя. — Казвай го, докато свикнеш да го казваш.

Пръстенът се плъзна по пръста й.

— Обичам те, Ерин, и винаги ще те обичам. — Когато я взе на ръце, почувства как всичко в живота му си дойде на мястото. — Ти значиш всичко за мен. Всичко. — Устните им се намериха и сляха. Бяха толкова сладки, колкото и първия път. — Ще трябва да започнем отначало.

— Вече го направихме. — Тя се усмихна и взе лицето му в ръце. — Ти дори не забеляза.

Бърк внимателно сложи ръка на корема й.

— След колко време?

— Седем месеца или по-малко. За Коледа ще бъдем трима.

Той я вдигна на ръце.

— Няма да те пусна — закле се Бърк и зарови лице в косите й.

— Знам. Искам…

Като намери устните й и ги покри със своите, той прошепна:

— Винаги съм казвал, че ти си жената на живота ми.