Нора Робъртс
Ирландска роза (11)

Единадесета глава

— Бих предпочел да излезете и да потърсите жена ми, лейтенант, вместо да седите тук и да ми задавате глупави въпроси.

Лейтенант Хейлингър наближаваше шестдесетте и след тридесет и седем години служба в полицията смяташе, че е видял какво ли не, и чул два пъти повече. Със сигурност можеше да се каже, че бе изпитал на гърба си гнева на сърдитите съпрузи. А в момента мъжът пред него беше един много, много сърдит съпруг.

— Господин Логан, имаме отличителните белези на вашата съпруга и няколко от моите хора вече провеждат разследване. — Макар пурата на Бърк да му пречеше, той не направи забележка. — Искам само да ми помогнете да уточним нещата. Това ще ни даде повече шансове да открием жена ви.

— Вече ви казах, че Ерин не се е връщала в хотела. Никой не я е виждал от днес сутринта, а халката й бе намерена край конюшните на „Чърчил Даунс“.

— Ако смея да отбележа, някои хора са доста небрежни към скъпоценностите си, господин Логан.

Някои хора! Какво, по дяволите, му влизаше в работата дали някои хора са небрежни! В момента говореха за Ерин. За неговата Ерин. И къде беше тя? Бърк погледна отново лейтенант Хейлингър и рече:

— Не и Ерин. И не точно брачната си халка.

— Ъ-хъ. — Лейтенантът си отбеляза нещо в бележника. — Господин Логан, понякога подобни неща стават вследствие на най-просто недоразумение. — Мога да напиша цял роман на тази тема, помисли си Хейлингър. — Случайно да сте се карали тази сутрин?

— Не.

— Възможно ли е тя да е наела кола и да е решила да се поразходи малко? Сама.

— Това е направо смешно. — Бърк погледна Травис, който му подаде чаша кафе. Той я пое, но не отпи, а я остави встрани. — Ако искаше да излезе на разходка, щеше да вземе колата, която вече сме наели. Щеше да ми каже, че излиза, и щеше да се е върнала още преди два часа. Тази вечер имаме планирано излизане.

Всъщност и аз имах планове, помисли си лейтенантът. Беше намислил да прекара една хубава спокойна вечер с жена си. Да си направи гореща вана на краката. Те ужасно го боляха. Той размърда уморените си пръсти в обувките.

— Седмицата беше много натоварена. Сигурно се е объркала.

— Ерин е най-разумния човек, който познавам. Ако не е тук, това означава, че е възпрепятствана. Не може да дойде. — Със свито сърце Бърк се сети за обажданията си до болницата. — Значи някой й пречи.

— Господин Логан, когато някой е отвлечен, обикновено похитителите се обаждат и предупреждават по телефона. Вие сте богат човек. Обаче ми казахте, че никой не ви е поискал откуп.

— Така е. Никой. — Всеки път, когато телефонът звъннеше, Бърк се обливаше в пот. — Вижте, лейтенант, казах всичко, което знам. И съм ужасно ядосан, защото разпитвате мен, сякаш аз съм отвлякъл Ерин. Тъпчем на едно и също място, вместо да отидете да си гледате работата. Аз също бих отишъл да си гледам моята, ала мисля, че е по-важно да остана тук и…

И какво? Да чака. Да чака до безкрайност. Хейлингър погледна бележките си. Беше слаб, с малки крака и спокоен глас. Той приемаше външния си вид толкова сериозно, колкото и работата си. Възхищаваше се на скъпите обувки на Бърк, но не и на нервността и нетърпението му.

— Господин Логан, вие имахте, доколкото знам, неприятности на „Блуграс Стейкс“. Как ги прие съпругата ви?

— Беше разстроена, естествено. — Бърк загаси пурата си и стана.

— Толкова разстроена, че би пожелала да избегне досадните компании тази вечер и утре? Толкова разстроена, че да реши да изчезне от тях и от вас?

В очите на Бърк имаше гняв и заплаха, когато се обърна и погледна лейтенанта.

— Ерин не би избягала от нищо и от никого. Всъщност аз исках да я изпратя вкъщи, докато тази каша се оправи. Ала тя отказа категорично. Настоя да остане и да присъства.

— Вие сте щастливец.

— Знам. А сега защо не тръгнете да търсите жена ми?

Хейлингър отново си отбеляза нещо в бележника и се обърна към Травис.

— Господин Грант, вие сте последният човек, с когото госпожа Логан е говорила тази сутрин. Нали така? Какво беше настроението й?

— Беше неспокойна. Тревожеше се за състезанието, за Бърк. Малко уморена. Каза ми, че ще спи цяла седмица след края на дербито. Последното нещо, което мислеше, бе да изчезне точно преди състезанието и да изостави съпруга си. Изключено. Та те са женени едва от няколко седмици. Освен това тя много го обича.

— Ъ-хъ — изсумтя отново лейтенантът. — Брачната й халка бе открита в конюшните. Вие ми казахте, че жена ви не стъпва в конюшните, господин Логан. Но все пак е била видяна тази сутрин да върви към тях.

— Може би, за да докаже нещо на себе си. Не знам, не съм сигурен. — Търпението му се изчерпваше с всяка секунда. Ако го бе почакала да отидат заедно, ако го бе помолила да отиде с нея… Той беше виновен, защото се бе държал така, че Ерин бе престанала да го моли за каквото и да било.

— В какъв смисъл?

— Моля?

Търпението бе неразделна част от работата на Хейлингър.

— Казахте, че може да е влязла в конюшните, за да си докаже нещо, на себе си.

— Преди няколко години Ерин е била блъсната от кон и се страхуваше до смърт от конете. През последните седмици се опита да преодолее този страх.

По дяволите, какво значение имаше дали е влязла, или не в проклетите конюшни? Важното е, че сега я нямаше.

— На мен ми трябват всички детайли, господин Логан.

Когато телефонът иззвъня. Бърк подскочи. Лицето му беше сиво и очите пълни с напрежение.

— Да? — След което подаде слушалката на Хейлингър. — За вас е.

— Те ще я намерят, Бърк. — Травис докосна рамото му. — Повярвай ми, сигурен съм.

— Нещо не е наред. Имам лошо предчувствие. — Беше вътре в него. След първоначалната паника, след първия страх, почувства със сигурност, че се бе случило нещо много лошо. — Ако не я открият бързо, ще стане късно. Трябва да изляза. Ще останеш ли, за всеки случай, ако някой се обади?

— Разбира се.

Хейлингър проследи с поглед Бърк, който излезе от стаята, и даде знак на един от своите хора да го последва.

 

 

Сигурно беше заспала и бе сънувала кошмар. Събуди се цялата обляна в пот и тръпнеща от студ. Прошепна името на Бърк и се опита да се раздвижи, ала не можа да помръдне. Не, не беше сън, осъзна Ерин, като затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да потисне надигащата се вълна от паника. О, Господи!

От колко време беше тук? Сигурно щяха да я оставят, докато полудее или докато умре от глад.

Не, няма да полудее! Ще мисли за Бърк.

Ерин затвори очи и си спомни как той лежеше до нея през нощта, а луната влизаше през прозорците. Спомни си топлото му тяло до своето. Спомни си целувките му, ласките му, които разтапяха костите, мозъка и плътта й. Можеше да почувства вкуса му. Дори сега можеше да почувства ръката му, която преминава по лицето й и се заравя в косите й.

Той имаше толкова красиви ръце! Силни, и твърди, и неподозирано нежни. Те винаги бяха стабилни, сигурни. Понякога, нощем, тя посягаше и намираше ръката му, слагаше я на бузата си и така заспиваше. Бърк дори не я усещаше.

Ако се съсредоточеше повече, можеше дори и сега да почувства ръката му на бузата си. И да я държи там колкото си иска.

Когато очите й привикнаха към тъмнината, Ерин си представи главата му на възглавницата до себе си. Профилът му беше хубав, с твърда челюст и остри линии на скулите. Тя го харесваше, когато лицето му бе покрито с едва набола брада. Беше ли му го казвала някога? Трябва на всяка цена да му го каже. Ако излезе жива оттук.

Доставяше й удоволствие да го гледа, докато спи. А ако беше внимателна, можеше да се приближи съвсем до него, без да го събуди. Ароматът на кожата му я замайваше.

Той миришеше така, както трябва да мирише един мъж, без каквито й да било одеколони и дезодоранти. Ерин се приближаваше още повече и ръцете му обвиваха кръста й.

Това бе най-хубавият момент, когато можеше да прошепне, че го обича. Казваше си, че ако чува тези думи в съня си много пъти, хиляди пъти, той ще й повярва.

Тя затвори плътно очи и продължи да мисли само за Бърк. След време отново се унесе в неясни кошмари.

 

 

Беше почти три часа през нощта, а Бърк все още седеше на стола до телефона. Беше излязъл за около час и бе отишъл на трасето на състезанието с надеждата, че ще намери там Ерин. Отиде и в конюшните и разпита момчетата и конегледачите.

Зададе им въпросите, които полицията вече им беше задала.

Но нея я нямаше. Никъде. Нито следа.

Той се върна в хотела. Разхожда се нервно от стая в стая, пуши пури. Вече цял час седеше неподвижно на стола и гледаше втренчено телефона.

Травис му предложи да поспи малко, ала Бърк сопнато му отказа. Това му напомни, че в живота му имаше една-единствена личност, която го търпеше. Ако я загубеше…

Не, не биваше да мисли за това. Знаеше, че щастието е изменчиво, че късметът се обръща. Но не и този път. Не и Ерин.

Тя все още не бе получила своя шанс. Може би сбърка, когато я заключи в клетка толкова бързо, когато я взе само за себе си. В нея имаше толкова много живот, толкова енергия. Защо не можеше да се отърве от усещането, че това, което се случи, бе следствие от неговото поведение. Беше негова грешка!

 

 

Когато телефонът звънна, Бърк грабна слушалката с две ръце.

— Логан слуша. — Гласът отсреща бе натежал от алкохол, ала думите се разбираха. Сърцето му лудо заби. — Къде е тя?

— Ъъъ, не искам неприятности. Да напомпам кончето със стимуланти може, ама други неприятности не искам.

— Кажи ми къде е тя! — Бърк се обърна и видя зад себе си Травис.

— Той ще ме убие, ако разбере, че съм говорил с вас — заваляше думите човекът.

— Само кажи къде е! Другото е моя грижа.

— Във фургона, на трасето. Не знам какво й е направил. Може и да е мъртва вече.

— Кой фургон? Какъв фургон, по дяволите?

— Нямам пръст в тази работа. Не съм я убивал…

Гласът замлъкна и слушалката остана мъртва. Бърк я хвърли и скочи.

— Тя е на трасето. Държат я в някакъв фургон. — Ще се обадя на полицията и веднага идвам.

 

 

Бърк караше като луд, без да спазва светофари и ограничения на скоростта. Може вече да е мъртва, каза гласът. Тези думи се блъскаха в главата му и той не забелязваше, че стрелката на скоростомера показваше над двеста. Улиците бяха пусти. Хората спяха в очакване на утрешното състезание. Някои може би вече бяха заели места на стадиона, за да виждат по-добре.

Бърк се молеше Ерин да спи. А, когато се събудеше, той щеше да бъде там.

Чакълът под гумите се разхвърча, когато паркира край конюшните. Имаше много фургони — на треньорите, на собствениците на коне, които предпочитаха да останат при животните, на конегледачите и помощниците.

Трябваше да открие само един. Тръгна към тях, когато чу зад гърба си стъпки. Сви юмруци и се обърна.

— Спокойно, момче, аз съм — каза Пади. — Травис ми се обади.

Бърк кимна. Дори на лунната светлина се виждаше, че възрастният човек също не бе спал.

— Кой е фургонът на Дърнъм?

— На Дърнъм ли? Травис каза, че не знаеш кой е похитителят.

— Имам предчувствие. Е, кой е фургонът му?

— Големият черен, ей го там. — Пади се обърна, защото чу воя на сирените. — Полицията идва.

Бърк вече бе пред черния фургон.

— Ерин! — Вратата бе заключена. Помисли си, че би могъл да я счупи с голи ръце.

— Дръж това! — Пади му подаде някакъв лост. — Когато Травис ми се обади, си помислих, че може да имаме нужда от оръжие.

Без колебание Бърк започна да чупи вратата, като през цялото време викаше името на Ерин. Искаше тя да знае, че вече е тук. Не можеше да понесе мисълта, че се страхува. Вратата подаде и се отвори. Той грабна лоста като копие и влезе във фургона.

— Ерин?

Никакъв отговор, нито звук. Дали не бе закъснял?

— Ерин, всичко е наред. Аз съм. Дойдох да те взема. — Изруга в тъмнината, спъна се и падна на колене. И тогава я видя, свита на кълбо в ъгъла на фургона, като малко дете.

За секунда стигна до нея. Първо сложи ръце на лицето й. Беше леденостудена.

— Ерин… — Когато очите й се отвориха и клепачите трепнаха, Бърк едва не се разплака от облекчение. — Ерин, тук съм. Всичко е наред. — Но когато посегна към нея, тя простена, като от болка.

— Всичко е наред — прошепна отново той. — Няма да позволя на никой да те нарани. Аз съм, Бърк, скъпа. Всичко е наред.

— Бърк? — Очите й все още бяха пълни със страх, но нали произнесе името му.

— Точно така, аз съм, и дойдох да те взема оттук. — Той я прегърна, като я галеше, докато тя хлипаше. Цялото й тяло трепереше.

Бърк напипа въжетата, с които бе вързана, и започна да ги развързва. Ерин заплака.

— Извинявай. Трябва да ги махна. Не исках да те заболи. Можеш ли да стоиш спокойно?

Тя само обърна лице към стената. Фургонът се разклати. Вътре влязоха няколко полицаи.

— Трябва ми нож — рече Бърк. Отгледа се и зърна лейтенант Хейлингър. — Дайте ми нож и излезте! Тя е уплашена до смърт.

Хейлингър бръкна с едната си ръка в джоба, а с другата даде знак на хората си да излязат.

— Спокойно, момичето ми, всичко свърши. — Чувстваше как тялото й се напряга и тръпне при всяко негово движение да разреже въжетата. И двамата бяха мокри, когато я вдигна и изправи на крака. — Ще те отведа оттук. Само бъди спокойна.

— Ръцете ми… — Ерин прехапа устни.

— Знам. — Колкото можеше по-внимателно Бърк я взе на ръце. Тя простена и сложи глава на рамото му.

Когато излязоха навън, нощта бе обляна от светлините на полицейските коли.

Ерин стисна очи, защото фаровете я заслепиха. Не можеше да мисли от болка и страх. Опита се да се съсредоточи единствено върху гласа на Бърк. Само той я успокояваше.

— Стойте далеч от нея — бързо каза Бърк, като не сваляше очи от лейтенанта.

— Повиках бърза помощ — обади се Травис и застана между Бърк и полицая. — Вече е тук. Пади и аз ще ви последваме с моята кола.

Ерин се остави да я носи. Всичко беше като насън. Светлините продължаваха да я заслепяват, имаше ужасно много гласове, ала тя мислеше само за едно нещо. Само за Бърк.

Почувства хлад. Бърк непрекъснато я галеше по главата и не спираше да й говори. Дори сам не знаеше какво казва. Обещания, клетви, глупости. В същото време виждаше засъхналата кръв по китките и белезите по ръцете й.

И мислеше за Дърнъм. Щеше да го убие.

— В конюшнята — прошепна Ерин. — Чух ги да говорят за наркотици. За стимулантите, с които са инжектирали коня.

— Няма значение — продължи да гали главата й Бърк.

— В конюшните — повтори тя, а гласът й всеки миг щеше да се скъса. — Не можех да изляза. Опитах се, но те ме видяха.

— Сега си на сигурно място. Само бъди спокойна.

 

 

В болницата не му позволиха да остане с нея. Отведоха я с количката, а той остана самотен и безпомощен в коридора.

— Всичко ще се оправи. — Травис сложи успокояващо ръка на рамото му.

Бърк кимна. Докторът в линейката му бе казал същото. Ръцете й бяха изранени. Ала щяха да ги бинтоват и излекуват. И синините щяха да минат. Обаче никой не знаеше колко е била наранена емоционално неговата Ерин.

— Остани с нея. Имам да свърша една работа.

— Бърк, ще бъде по-добре да останеш тук. И за Ерин, и за теб.

— Ти само остани с нея — повтори мрачно Бърк и премина с твърда крачка през голямата стъклена врата.

Опита се да запази спокойствие, докато караше към фермата на Дърнъм. Кипеше от ярост, но знаеше, че трябва да запази разума си, за да може да мисли. Затова потисна яростта и мозъкът му бе хладен като утринния въздух.

Взе разстоянието за петнадесет, вместо за тридесет минути, както обикновено. Спря пред голямата къща на Дърнъм и се сблъска с лейтенант Хейлингър, който стоеше и изглежда чакаше точно него.

— Тази нощ ми е писано непрекъснато да ви виждам. — Лейтенантът запали една от петте цигари, които си бе определил на ден. Това бе пет пъти повече от това, което позволяваше жена му. — Виждам, че умен мъж като вас вече се е досетил, че Дърнъм е човекът, който е дал на коня стимуланти.

— Познахте. Къде е той?

— На сигурно място. Тази нощ е мой гост. — Хейлингър издуха дима и се подпря на колата на Бърк. Ако горещата вана не помогнеше на краката му, щеше да се наложи да вземе проклетите лекарства. — Знаете ли, понякога и ченгетата имат мозък. Вече бяхме тук и го разпитвахме, когато сте получили известието и сте тръгнали към съпругата си.

— Защо?

— Ами, след като предположих, че изчезването на жена ви е свързано с неприятностите от миналата седмица, трябваше само да открия кой е имал най-много полза от това. И стигнах до Дърнъм. Мисля, че и вие бяхте стигнал до същото заключение.

— Да, ала нямах доказателства.

— Сега вече ги имаме. Човекът изтърва нервите си. Нашето обаждане преля чашата и той започна да действа необмислено. Изпразнил е банковата си сметка или поне онова, което бе останало в нея. Знаехте ли?

— Да, знаех.

— Събра багажа си. Но не можеше да пропусне утрешното състезание. По-точно, днешното — поправи се Хейлингър, като погледна просветляващото небе. — Искаше да спечели. Смешно, как някои хора решават нещо и мислят само за него, без да помислят за последствията. Как е съпругата ви?

— Наранена е. Къде го държите?

— Това е работа на полицията, господин Логан. — Той разгледа със съжаление фаса, преди да го хвърли. — Знам как се чувствате.

— Не, не знаете — прекъсна го рязко Бърк.

Хейлингър кимна бавно.

— Прав сте. И се съмнявам, че ще чуете съвета ми, ала все пак ще ви го кажа. Не се вживявайте в ролята на отмъстител, Логан. — Усмихна се малко тъжно, докато Бърк продължаваше да го гледа убийствено. — Моята работа е да правя разследвания. Направих малко и за вас. Получили сте някой и друг белег от живота. Имали сте и добри, и лоши моменти. Сега смея да кажа, че сте си намерили добра жена и имате шанса да оправите живота си. Не се погубвайте заради някаква си жалка отрепка като Чарли Дърнъм. Той ще загуби много повече от едно състезание. Не е ли достатъчно?

— Не. — Бърк отвори вратата на колата, после се обърна. — Когато и да излезе, след година или след двадесет, ще го убия.

Хейлингър рече с нескрито съжаление в гласа:

— Ще го имам предвид.

 

 

Ерин се събуди и се огледа уплашено. Болница. Значи беше в болницата. Обзе я облекчение. Лампата до леглото й все още светеше. Не обичаше да показва слабост, но бе помолила сестрата да не я гаси, въпреки че слънцето вече бе изгряло.

Бърк не беше в стаята. Тя попита за него, ала я заведоха с количка до единична стая и я сложиха да легне, като й обещаха, че той скоро ще дойде. Беше толкова изморена и така й се спеше, че нямаше сили дори да се тревожи.

Искаше Бърк да е тук.

Огледа се. Стаята бе пълна с цветя. Сигурно Травис и Пади ги бяха донесли. Те бяха толкова мили. Но тя искаше Бърк.

Изправи се в леглото. И чак тогава го видя. Стоеше до прозореца с гръб към нея.

Всичко изчезна — страхът, объркването, болката. Остана само удоволствието, че бе тук, при нея.

— Бърк!

Той моментално се обърна. Първата му мисъл бе, че повече не е бледа като призрак и че седи в леглото. Това беше добре. След това си помисли, че ако не беше той, Ерин нямаше да е в болницата. За всичко беше виновен само той.

Тя му протегна ръка, а Бърк едва-едва я пое.

— Изглеждаш по-добре.

— И се чувствам по-добре. Не знаех, че си тук.

— За малко не бях. Искаш ли нещо?

— Да ям. — Ерин се усмихна и отново посегна към ръката му, ала той я скри в джоба си.

— Ще повикам сестрата.

— Бърк! — Тя го спря, когато бе стигнал вече до вратата. — Почакай. Ти не си спал, нали?

— Беше тежка нощ.

Ерин се опита да се усмихне.

— Да, съжалявам.

Очите му потъмняха и той се намръщи.

— Недей. Ще извикам сестрата.

Останала сама, Ерин се облегна на възглавниците. Сигурно все още беше дезориентирана и объркана. Бърк не можеше да й бъде сърдит. Тя затвори очи с въздишка.

Разбира се, че можеше. Независимо дали беше нейна грешка, или не, Ерин му бе причинила тревоги. Беше объркала нещата. А сега го държеше в болницата в най-важния за него ден.

Вратата се отвори и тя се опита да се усмихне по-весело, въпреки че гласът й все още бе слаб и едва излизаше от гърлото й.

— Трябва да отидем на състезанието. Нямах представа, че е станало толкова късно. Никой ли няма да ми донесе дрехите? Ще бъда готова след десет минути.

— Ти никъде няма да ходиш.

— Не очакваш от мен да пропусна първото дерби в живота си, нали? Знам какво казаха докторите, но…

— Значи знаеш, че няма да ставаш от леглото поне двадесет и четири часа. Не бъди глупава.

Ерин отвори уста да каже нещо, ала я затвори без дума. Нямаше да спори с него. Беше толкова близо до смъртта, а това кара човек да осъзнае, че понякога губи страшно много време в празни спорове.

— Прав си. Ще седя тук и ще гледам телевизия. — Но защо той не идваше при нея? Защо не я прегърнеше? Ерин сви устни, когато Бърк се обърна и отново се загледа през прозореца. — Ти по-добре върви.

— Къде?

— На състезанието, разбира се. Вече е почти обед. Пропуснал си сутрешните гонки.

— Никъде няма да ходя.

Сърцето й подскочи, ала тя поклати глава.

— Не ставай глупав. Не може да пропуснеш най-важното. Достатъчно е, че аз съм принудена да стоя в болницата. Поне ми достави удоволствието да те видя как се качваш на стълбичката на победителя. Тук няма какво да правиш.

Бърк си спомни колко беше безпомощен през нощта.

— Да, предполагам, че е така.

— Ами върви тогава! — повтори Ерин и се насили гласът й да прозвучи жизнерадостно.

— А-ха. — Той скри лицето си в ръце.

— И не искам да те виждам, преди да си си починал.

Тя вдигна лице за целувка, но устните му докоснаха само челото й.

— Ще те видя по-късно.

— Бърк! Ще спечелиш!

Той кимна и затвори вратата зад себе си. Облегна се на стената, неспособен нито да мисли, нито да върви. Не го беше грижа нито за дербито, нито за което и да било състезание. Виждаше единствено пред очите си Ерин, свита на кълбо в ъгъла на фургона.

Сега беше спасена, на сигурно място, усмихваше се и говореше сякаш нищо не е било. Ала белите бинтове по ръцете й му напомняха за всичко.

Страхуваше се да я докосне, страхуваше се да не я нарани. Боеше се да я гледа в очите, защото виждаше страха и ужаса, все още изписани в тях. Страхуваше се, че ако не я притисне до себе си, тя ще се изплъзне, ще я загуби, както почти я беше загубил преди няколко часа.

Но Ерин настояваше да върви, да отиде на дербито и нямаше никаква нужда от него. Тя искаше той да спечели. Искаше червените рози и купата.

Добре, по дяволите, щеше да й ги даде!

 

 

Не осъзнаваше, че е нервна. Ала докато гледаше интервютата и дискусиите по телевизията, пулсът й прескачаше. Когато видя Бърк да излиза от конюшните, Ерин се разсмя и заудря с ръка по възглавницата. Ех, ако можеше да бъде там с него! Но той избягна репортерите и това я разочарова. Искаше да го чуе, да види лицето му на екрана, за да се смеят след това на спомена.

После един репортер разказа историята, започвайки със състезанието на „Блуграс Стейкс“. Стана й много приятно да чуе, че Бърк е извън всякакви подозрения, че репутацията му е напълно възстановена и че Двоен блъф е смятан за фаворит.

Изслуша, като се опита да бъде спокойна, разказа на репортера за отвличането й и за ареста на Дърнъм. Конегледачът бил заловен пиян в обора. Явно не е бил необходим голям натиск, за да разкаже цялата история. Показаха фургона със счупената врата и полицейски бариери около него. Ерин се насили да изгледа всичко. Развесели я изявлението на репортера, че сега госпожа Логан е добре. Той сякаш се опитваше да представи всичко като някакво голямо приключение. Като мистериозен роман — жена в смъртна опасност, злодеят и спасителят. Ерин смръщи нос. Можеше да си представи Бърк като герой, но себе си като жертва — не.

Забрави всички тези мисли в мига, в който видя да извеждат конете на стартовата линия. Видя Двоен блъф, голям и красив. Обявиха имената — Двоен блъф, тригодишен жребец от фермата „Три аса“. Собственик — Бърк и Ерин Логан. Тя се усмихна. Въпреки, че конят си беше на Бърк, й стана страшно приятно да види името си изписано на голямото електронно табло.

Отново се засмя, защото ръцете й се изпотиха от напрежение. Стадионът беше, както и очакваше, препълнен. Камерата показа за миг лицето на Дороти Гейнсфилд. Ерин й се изплези на екрана и това й достави неимоверно удоволствие.

После камерата спря на лицето на Бърк и тя почти спря да диша.

Изглеждаше много изморен. Измъчен до болка. Ето защо бе така разсеян и отдалечен напоследък. Беше на края на силите си. Когато си починеше и възстановеше, нещата отново щяха да потръгнат.

— Обичам те, Бърк — каза тихо Ерин и притисна буза във възглавницата. — Любовта ми към теб ме спаси.

Сетне на екрана се появиха конете. Беше време за състезанието.

Гръмна музика и тя чу рева на тълпата. Ерин отново почувства желание да скочи и да отиде там. Ако не беше бебето, щеше да пренебрегне забраната на доктора и наистина да го направи. Ала тя се помъчи да остане спокойна.

— Ще отидем на нашето първо дерби заедно — прошепна Ерин и постави ръка на корема си. — Следващата година. И тримата.

Конете тръгнаха и следващите две минути тя не откъсна очи от екрана.

Струваше й се, че Двоен блъф тича като за отмъщение. И вероятно беше така. Вероятно Бърк бе предал част от емоциите си на коня. Сега той летеше като вихър. Когато премина първата половина, Ерин затаи дъх. Знаеше, че жокеят е инструктиран да го задържа през първия километър. Но вече нямаше задръжки. Двоен блъф беше великолепен, ядосан и недостижим. Сякаш самият кон искаше реабилитация и може би отмъщение.

Той направи завоя чисто и бързо. Конят на Травис, Аполо, беше след него. На една дължина. Жребецът на Пентъл, с нов жокей, идеше след тях. А целият стадион беше на крака. Ерин викаше и не можа да спре, дори когато влезе сестрата.

Когато стигна до мрежите, конят засили още повече темпото, дотолкова, че дори гласът на говорителя се изпълни с възхищение. Две дължини, после три, после три и половина. И той премина през финала сякаш беше сам.

— Той е роден победител. — Ерин избърса потните си длани. — Винаги ще бъде пръв!

— Моите поздравления, госпожо Логан. Струва ми се, че току-що получихте най-доброто лекарство.

— Наистина. — Ала пръстите й продължиха да стискат чаршафите, докато не направиха официалните обявления. Представяше си всичко. Тегленето на коня, медицинската проба. Времето спря.

Най-после обявиха резултатите. Двоен блъф беше победителят.

— Това бе победата на Бърк. Той работи толкова упорито и чака този миг толкова дълго. О, как искам да съм с него! — Тя хвана ръката на сестрата и я стисна.

Наблюдаваше Бърк, който заедно с треньора вървеше сред овациите и ръкоплясканията. Защо не се усмихваше, зачуди се Ерин и избърса една сълза.

Видя го да стиска ръката на жокея, но не го чу какво казва.

— Хубав ден за „Трите аса“ — направи коментар репортерът и бутна микрофона под носа на Бърк. — Това е отлична компенсация за дисквалификацията миналата седмица, господин Логан.

— Не точно компенсация. — Бърк потупа жребеца по шията. — Двоен блъф доказа, че е шампион. Доказа вярата ми в момчетата, правилността на обучението и стратегията ни. Ала днешната му победа е посветена на моята жена. Днес той бяга за нея. — Бърк издърпа една роза от венеца, който бе на шията на коня. — А сега моля да ме извините.

— Колко хубаво го каза — прошепна сестрата.

— Да… — Гледайки жокея, който вдигаше купата над главата си, Ерин изведнъж се почувства изгубена и самотна.