Нора Робъртс
Ирландска роза (10)

Десета глава

— Ти какво си мислиш, че ще ме изпратиш вкъщи ли? Аз да не съм пакет, който може да бъде опакован и изпратен по пощата? — викаше Ерин, докато Бърк мереше нервно разстоянието между дневната и спалнята в апартамента им в хотела. — Не си ми казал нито дума, откакто напуснахме състезанието и сега ми заявяваш, че ме изпращаш вкъщи!

— Нямам какво друго да кажа. Поне в този момент.

— Няма какво да кажеш? — Тъй като се измори да го следва и остана без дъх, тя приседна на леглото. — Двоен блъф беше дисквалифициран на най-важното състезание, защото някой му е дал стимуланти. Това е достатъчно за разговор като начало.

— Ала не е твоя работа. — Той измъкна куфара и от гардероба, хвърли го на леглото и го отвори. — Прибирай си багажа.

Ерин успя да запази самообладание и дори остана седнала, но очите й се присвиха.

— Аха, ясно. Това е следващото нещо, което не бива да пипам.

Бърк спря за миг и я погледна. Виждаше, че яростта й кипва. Ала по-добре сега да се ядоса, отколкото да дочака бурите, които щяха да се разразят през следващите дни. Не смяташе, че е човек с особено големи добродетели, но жена си щеше да предпази.

— Може да гледаш на това както искаш. Имам да телефонирам на няколко места. Събирай си багажа, аз ще уредя промяната на полета ти.

— Само една минутка. — Ерин стана и го последва в другата стая. — Уморих се до смърт от твоите заповеди. Почти толкова, колкото и да говоря на гърба ти. Ако не оставиш този телефон, Бърк Логан, ще те удуша с телефонния кабел?

— Ерин, имам страшно много неща да свърша. Така че, не ми пречи с твоите избухвания.

— Избухвания! — Тя сви ръцете си в юмруци и приближи до него. — О, имам новини за теб. Няма повече да ме видиш да избухвам. А сега седни. — Ерин го хвана и го бутна на стола. — Време е да отпушиш ушите си и да чуеш истината.

Можеше да й се противопостави, разбира се, и да не я слуша. Ала реши да блъфира срещу целия „под“ само с два чифта. Най-бързият начин да я изпрати вкъщи, бе като покаже незаинтересованост.

— Дълго ли ще продължи?

— Колкото е необходимо.

— Тогава ще имаш ли нещо против да си сипя едно питие?

Тя отиде до барчето, взе бутилката уиски и чаша и ги тръсна на масичката пред него.

— На! Пий колкото искаш! Изпий я цялата! Напий се, ако щеш!

— Една чаша ми стига. — Той си сипа два пръста и вдигна чашата като за наздравица. — Казвай, каквото искаш да кажеш, ирландко. Но по-бързо, защото имам да свърша няколко неща преди полета ти.

— Ако ти кажа дори половината от това, което имам да ти казвам, ще дочакаме свети Архангел Гавраил да засвири с тръбата си за Страшния съд. Но ти първо ми отговори, смяташ ли да оставиш нещата така?

Той вдигна чашата си и отпи, като я наблюдаваше.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че ще се бориш и няма да спреш, докато не откриеш кой го е направил. Сетне мисля, че ще го направиш на пух и прах.

Бърк отпи отново, после остави чашата.

— Почти позна.

— Аз пък няма да си отида вкъщи и да си смуча пръстите, докато ти имаш толкова важна работа тук.

— Точно това ще направиш.

— Да ти е минавало случайно през ума, че мога да ти помогна?

— Не желая помощта ти, нито се нуждая от нея.

— Така е, ти нямаш нужда от никого. — Ерин тръгна из стаята, като искаше да му представи аргументите си пределно ясно. — Всичко, от което се нуждаеш, са няколко наемни слуги, които да се занимават с делата ти, докато ти вървиш по пътя си, необезпокояван от никого и от нищо. Със сигурност нямаш нужда от съпруга, от партньор, от приятели, от никой, който да се грижи за ризите ти или да ти държи ръката, когато си изпаднал в затруднение.

Желанието да скочи и да я сграбчи бе толкова силно, че трябваше да стисне ръце, докато кокалчетата му побеляха. Защото тя не беше права. Ерин грешеше, и то много дълбоко за това, от какво имаше нужда.

— Не се ожених за теб, за да ми переш ризите.

— Да, точно така. Ти се ожени, за да спиш с мен. Знам го много добре, толкова пъти си ми го повтарял. Ала получи повече, отколкото предполагаше, защото аз няма да си отида вкъщи като някоя слаба, по-точно слабоумна жена, която не може да се бори с трудностите.

Гордост, помисли си Бърк и едва не се разсмя. И така, винаги на преден план излизаха или неговата, или нейната гордост.

— Никой не подценява твоята смелост и доблест, Ерин. Просто ще ми бъде по-лесно, ако те няма тук, докато имам работа.

— Няма да ти преча. В личностен план аз ще стоя настрани и ти ще си вършиш работата както си знаеш. Но за другите ще бъда тук.

— Вярната и любеща съпруга?

— Какво лошо има?

— Нищо. — Той я загледа. — Приличаше на комета, която всеки момент ще излезе от орбита. — Имаш ли изобщо представа на какво са способни тези хора?

— А защо трябва да имам?

Защо наистина, помисли си Бърк и пресуши чашата. Тя се тревожеше за положението си.

— Добре, тогава, не мога да те кача на самолета насила и да те вържа за седалката. Ала те предупреждавам, че няма да бъде никак забавно.

— Ти ми каза, че ме разбираш, че си ме разгадал още в първия миг, в който си ме видял. И аз ти повярвах. Сега разбирам, че изобщо нищо не си разбрал за мен. — Повече не беше ядосана. Просто всичко й стана безразлично. Защото ако бяха наистина мъж и жена, ако бяха двойка, щяха да могат да говорят, да се борят. Заедно, да вървят заедно. Един до друг, не един срещу друг. — Е, можеш да звъниш. Аз излизам да се разходя.

Но Бърк не вдигна телефона, след като тя излезе. Беше повече от нежеланието му да има някой до себе си, повече от склонността му да оправи всичко сам и както сам си знае. Той искаше Ерин да си отиде вкъщи, за да е далеч от клюките и злословията, от сплетните и любопитните погледи. Не искаше да бъде част от подозренията, които щяха да паднат върху него и всичко негово.

Тя дори не го попита. Бърк хвана с ръце лицето си и се опита да потуши собствения си гняв. Това не беше като да загубиш кесията си или състезанието. Някой бе взел насила нещо, което бе негово. А Ерин дори не го попита дали той сам не го е направил. Толкова ли сляпо му вярваше, или й беше безразлично как печели? Важното е да печели…

Както и да е. Не можеше да я предпази от сплетните и приказките. А такива щеше да има, знаеше го отлично. След като ги чуеше, щеше сама да поиска да се завърне в „Трите аса“.

Сега обаче трябваше да открие кой си бе омешал шапката с неговата. Бърк остави бутилката и вдигна телефона.

 

 

Между надбягването в „Чърчил Даунс“ и голямото дерби имаше една седмица. Ерин направи така, че да присъства на всички квалификации. Държеше главата си високо вдигната, а когато чуеше подмятания или приказки, я вдигаше още по-високо.

Не всички смятаха, че Бърк има пръст в даването на стимуланти на коня. Зад всеки злостен клюкар винаги имаше някой, който да го защити. Единственото, което имаше значение за нея, бе, че той се затвори в себе си. А тя така и не се опита да премине бариерата. Струваше й страшно много усилия да се преструва, че всичко е наред, че са същата безгрижна и щастлива двойка. Напрежението я изморяваше много, още повече, че полагаше всички усилия Бърк да не го забележи.

Той ставаше рано, затова и Ерин ставаше рано. Бърк отиваше на трасето, за да наблюдава сутрешните занимания на Двоен блъф, затова и тя прекарваше сутрините си на трасето. Имаше дни, когато бе толкова изтощена, че искаше да се свие в някой ъгъл и да заспи. Ала имаше надбягвания, обеди и срещи, на които трябваше да присъства. И Ерин присъстваше.

Ерин Макинън Логан нямаше да се скрие в килера, докато преминат неприятностите. Тя щеше да ги посрещне лице в лице, с изправена глава и рамене, и само някой да посмееше да й каже нещо. Беше й трудно, много трудно, защото всеки ден трябваше да се сблъсква с хорското любопитство. Имаше клюки, разбира се, и злобни усмивчици, и разбиращи погледи. Имаше отместени встрани очи. Имаше и някои, които криеха злобата и злорадството си зад добри маниери.

Ерин се облече много внимателно за вечерното парти в края на седмицата, преди последното състезание: вече беше научила, че добрият външен вид помага на самочувствието. Беше й много трудно да отиде сама, но в последната минута повикаха спешно Бърк по телефона.

Можеше да си остане в хотела, както той й предложи. Наистина, една спокойна вечер, с вечеря в леглото и книга в ръката, бяха точно това, което искаше. Ала това беше страхливо поведение. Това беше предателство спрямо Бърк. Затова тя облече своята синя вечерна рокля и сложи сапфирената огърлица на шията си.

Гостите пиеха коктейли, а Ерин посръбваше сок. Повече от всякога бе благодарна на Пади, че дойде с нея. Той й правеше компания, като поддържаше настроението й с разговори и спомени за Ирландия.

— О, скъпа, каква прекрасна рокля! — Дороти Гейнсфилд приближи като змия. Очите й бяха студени като диамантите на врата й.

— Добър вечер, госпожо Гейнсфилд.

— Доволни ли сте от своята първа седмица на дерби? Нали ви е първата?

— Да, така е. — Ерин вече бе научила отлично едно нещо. Как да се усмихва насила. — Доколкото знам, вие сте ветеран.

— Вярно е. Защо не виждам съпруга ви?

— Нямаше възможност да дойде.

— Това е разбираемо.

Ерин почувства, че Пади понечи да каже нещо, но го стисна за ръката.

— Бърк е зает.

— О, сигурна съм. — Жената се усмихна лицемерно и отпи от шампанското си. — Знаете ли, доста съм изненадана, че ще участва в следващото състезание след онази… Злополука на „Блуграс Стейкс“.

— Съдийската комисия смята, че докато не приключи разследването, нищо конкретно не може да се каже.

— О, не се съмнявам, миличка, нито за секунда. Не е необикновено някой да прибави малко ентусиазъм към кръвта на коня, за да спечели. Не за пръв път се използва подобен трик. Така падат залозите.

— Бърк не е мошеник.

— Сигурно сте права. — Госпожа Гейнсфилд отново се усмихна. — Освен това, аз не говорех за вашия съпруг… Госпожо Логан. — Доволна от разговора, тя се отдалечи.

— Тази стара крава — започна ядосано Пади. — Ще я направя на парчета.

— Не. — Ерин отново постави ръка на рамото на Пади. — Недей, не си заслужава. Когато Двоен блъф спечели, това ще бъде достатъчно.

Ерин смяташе, че до края на седмицата ще се разбере кой е отговорен за дисквалификацията на коня и облаците над репутацията на Бърк ще се разсеят. Още по-сигурна бе, че когато започне дербито в „Чърчил Даунс“ в неделя, Бърк щеше да спечели онова, което му се полагаше.

И когато всичко това станеше, тя щеше да погледне право в лицето провала на своя брак. Може би съпругът й грешеше, когато каза, че повечето бракове не вървят, защото винаги единият се опитва да промени другия. Сега обаче Ерин знаеше, че ако някой от тях двамата не се променеше, а може би и двамата, техният брак изобщо нямаше да бъде спасен. Той просто нямаше да съществува.

Сега наблюдаваше как Бърк стоеше с треньора край трасето. Беше ранно утро, с онази нежна и крехка светлина, която превръщаше бялото в розово. Въздухът беше студен и донасяше до нея приглушени гласове, ала не и думи. Всичко наоколо беше пусто. Само след двадесет и четири часа щеше да се напълни с хора, секция по секция, ложи и трибуни, докато цялото пространство не се изпълни с тела, така че яйце да хвърлиш, нямаше къде да се счупи. Състезанието продължаваше само няколко минути, но през тези няколко минути всеки квадратен милиметър щеше да бъде изпълнен със страсти, радост, разбити сърца и надежди.

— Каква магия съдържа този час на деня, нали?

— Травис? — Ерин се обърна и обви ръце около раменете на Травис. До този момент не бе осъзнавала колко много й липсва някой близък човек. — О, толкова се радвам да те видя. Но ти не трябва да си тук. — Тя бързо се отдръпна. — Как е Ди? Всичко наред ли е?

— Достатъчно наред, че да ме изгони от къщи. Каза, че така щяла да си почине няколко дни от мен.

— Това са глупости, разбира се, ала съм благодарна и на двама ви. — Ерин погледна през рамо към мъжа си. — Той се нуждае от приятел. Сега.

— А ти?

Тя се разсмя нервно и бързо и поклати глава.

— О, мисля, че няма нужда от мен.

— Не вярвам, ала не това исках да те питам. Ти как си?

— Достатъчно твърда да премина през няколко неприятни момента.

— И доста бледа — промърмори Травис и вдигна брадичката й. — Дори прекалено бледа.

— Много съм добре. Наистина. Може би ми трябва малко повече сън. Това е всичко. — В този момент залитна. Травис я хвана и сложи да седне на стола.

— Сега ще доведа Бърк!

— Не! — Ерин го хвана за ръката и го задържа. — Ще се оправя само след секунда. Просто трябва да затворя за малко очи.

— Ерин, ако си болна…

— Не съм болна — разсмя се тя и сложи ръка на корема си, където малкото бебе растеше с всяка минута. — Обещавам ти! Наистина нищо ми няма.

Травис вдигна разбиращо вежди.

— Моите поздравления тогава — и се засмя.

Ерин отвори очи.

— Много си проницателен.

— Случвало ми се е вече няколко пъти. — Той погали ръката й, докато тя възвърна цвета на лицето си. — А как гледа Бърк на това?

— Той не знае. — Ерин се изправи и с облекчение видя, че Бърк все още стои с гръб към тях. — Има си достатъчно много неприятности сега.

— Не мислиш ли, че това може да оправи нещата?

— Не. — Тя въздъхна и погледна отново Травис. — Не мисля, защото не съм сигурна, че изобщо иска да има деца. А точно сега той не иска нищо друго от мен, освен да го оставя на мира.

— Ти не го разбираш.

— Ти си му приятел.

— И твой също.

— Тогава стой до него, докато всичко това свърши. Аз ще му кажа за бебето, когато му дойде времето.

— Добре. Ако обещаеш да се грижиш повече за себе си.

Ерин се усмихна и го целуна по бузата.

— Вдругиден ще си легна и ще спя цяла седмица.

— Травис! — Бърк прескочи металната ограда. — Не очаквах да те видя тук!

— Не обичам да пропускам дерби. Как вървят нещата?

Бърк погледна през рамо към мястото, където конят се разхождаше.

— Жребецът е във върховна форма. Смея да кажа, че и двамата сме готови да оправим кашата, която някой ни надроби.

— Как върви разследването?

— Бавно. — Беше истина, поне относно официалното разследване. Сега, когато Травис беше тук, имаше до себе си приятел, на когото да разкаже и който да чуе неговите подозрения и теория. Въпреки че беше с тъмни слънчеви очила, Ерин забеляза, че я гледа. Като кимна разбиращо с глава, тя стана.

— Ще ви оставя сами. Сигурно имате да си казвате много неща.

— Ерин се тревожи за теб — промърмори Травис, след като тя се отдалечи.

— Предпочитам да не го прави. Предпочитам да се беше върнала в „Трите аса“, докато бурята се размине.

— Ако си искал кротка и послушна жена, да не беше си вземал ирландка.

Бърк извади пура и я запали.

— Колко пъти ти е идвало да удушиш Ди?

— Кога? През последните седем години или през последната седмица?

За пръв път от много дни насам Бърк се усмихна.

— Няма значение. Моля те, направи ми услуга. Наглеждай я. Струва ми се, че не се чувства много добре.

— Защо не поговориш с нея?

— Не съм много силен в приказките. Искам да я вземеш утре със себе си, когато се връщаш у дома.

— А ти няма ли да се върнеш?

— Може би ще остана още няколко дни в Кентъки.

— Имаш ли нещо наум?

— Само предположения. — Той дръпна от пурата и издуха дима. — Проблемът е, че комисията иска доказателства.

— Искаш ли да говорим за това?

Бърк се поколеба, но само защото все още не беше свикнал да споделя мислите си с друг.

— Да. Имам няколко минути.

 

 

Ерин не беше сигурна защо почувства необходимост да се разходи, ала тръгна, без да се замисли, към конюшните. Може би ако докажеше сама на себе си, че повече не се страхува, Бърк щеше да започне да й вярва. Беше посрещнала клюките, сплетните, подмятанията, без да й мигне окото, беше останала непоколебима срещу зложелателите. Но имаше още нещо, което трябваше да преодолее. Един страх, който все още я измъчваше. И тя трябваше да се справи. Щеше да го направи. А след това, утре, щеше да тръгне заедно с Бърк и победителя в състезанието за почетната обиколка, без да трепери от ужас.

Няколко метра преди конюшнята Ерин спря, за да си повтори още веднъж. Нямаше от какво да се страхува. Беше глупаво да трепери за нещо, което се бе случило преди толкова време. Всъщност винаги бе живяла, заобиколена от животни. А сега, след като се ожени за Бърк, щеше да продължи да живее с животни. И детето им… Тя сложи ръка на корема си. Нейното дете нямаше да се страхува от своето наследство.

Трябваше да влезе сама. А утре, колкото и Бърк да не искаше, щеше да тръгне до него.

Ерин приближи. В ноздрите я удариха миризмите — на слама, на фураж, на коне и пот. Звуците — потрепването на копита по бетонния под, пръхтенето. Трябваше да бъде спокойна и да влезе, като не забравя, че всяка крачка я приближава към преодоляването на страха.

Светлината рязко се промени, когато влезе в конюшнята. Беше сумрачно, някак топло и сладко, и се долавяше миризмата на кожа.

Повечето от конете вече бяха прибрани и конегледачите бяха приготвили храната им, преди да дойде времето да ги чистят, решат и подготвят за състезанието.

Беше избрала правилно най-спокойния час на деня. Просто трябва да докосна кон, каза си тя. Вратата зад нея се затвори. Трябва да сложа ръка върху него, така, както направих с жребчето.

Пръстите й леко трепереха, ала Ерин смело ги сложи върху гърба на коня. Жребецът я погледна и тя се отдръпна назад.

— Трябва да го направя — промърмори сама на себе си Ерин и отново сложи ръка върху гърба му. Дланта й беше мокра от пот, но не помръдна. Почувства трепета на победата.

Прекрасен кон, помисли си тя, като започна да го гали по кожата. Беше жребецът на Пентъл. Познаваше го и го бе виждала в състезанията.

— Ето, това е — каза си с въздишка Ерин. — Не е толкова страшно. Направих го. Сърцето ми трепери, но нали съм тук.

Да, тук съм, повтори си тя и ще идвам всеки ден. И всеки път ще бъде все по-лесно и по-лесно.

Отдръпна ръката си и отново я сложи. Наистина беше по-лесно. Точно така щеше да успее да преодолее и студенината в отношенията си с Бърк. Нямаше намерение да преживее живота си страхливо и нещастно само защото мъжът й бе упорито магаре и не искаше да приеме и разбере любовта и поддръжката й. Той можеше да продължи да живее живота си както иска, ала Ерин щеше да постигне някои промени. И то много скоро.

Когато чу гласовете, уплашено дръпна ръка. Не искаше никой от конегледачите да открие, че бе тук. А и не можеше да се скрие в клетката, защото все още не беше сигурна, че може да остане сама с коня.

Тя избърса мократа си ръка в панталоните и нагласи една любезна усмивка на устните си.

Тъкмо понечи да излезе от сянката, когато тонът на гласовете я спря. Бяха сърдити, въпреки че не се караха. В единия се долавяше леко объркване и несигурност. Ерин успя да разпознае другия глас.

— Ако искаш да си получиш парите, ще намериш начин.

— Казвам ти, че конят нито за минутка не остава сам. Логан е непрекъснато с него, все едно, че е някаква скъпоценност от короната на английската кралица.

Ерин зяпна от изненада. После се отдръпна назад, скри се в сенките на ъгъла и се заслуша.

— Имаш да вършиш работа, за която ти е платено царски. Ако не можеш да се добереш до коня, добери се до краката му. Искам утре той да не участва в състезанието.

— Нямам намерение да го тровя и се уморих да поемам рискове.

— Когато му даде хиподерматик, нямаше угризения. И когато си получи десетте процента от победата на „Блуграс Стейкс“ също.

— Амфетамини е едно нещо, цианиди съвсем друго. Конят ще умре и Логан няма да се спре пред нищо, докато не открие кой го е направил. Не искам това да съм аз.

— Тогава използвай наркотици. — Гласът бе нетърпелив и категоричен. Ерин инстинктивно сви ръце в юмруци. — Не ме интересува, но ще намериш начин или няма да получиш нито стотинка. Ако жребецът отново бъде дисквалифициран на дербито, ще бъде изключен за целия сезон. Ясно? Искам това състезание да е мое.

Ерин пък искаше да бъде при Бърк. Ала трябваше да остане тихо и неподвижно, докато те отминат. Обаче късметът не беше на нейна страна. Двете фигури се появиха на вратата на конюшнята, затова тя изправи рамене и се отправи към тях. Беше като хазартна игра и се надяваше да се хванат на блъфа.

— Добър ден, господин Дърнъм — изкриви устни в усмивка Ерин, когато видя шока в очите му. След това погледна конегледача. Беше новото момче, което треньорът на Бърк бе наел преди известно време.

— Госпожо Логан? — Дърнъм й се усмихна в отговор, но личеше, че вече пресмята бързо на ум. — Не ви видях в конюшнята.

— Влязох да видя конкурентите. Бързам, че Бърк ме чака.

— Не мисля точно така. — Той я хвана за ръката, когато тя направи опит да ги подмине. Тъй като почти очакваше подобно действие, Ерин едва не извика. С неочаквана бързина ръката на Дърнъм запуши устата й.

— Мили Боже, какво правите? — извика конегледачът. — Логан ще ви отреже главата.

— Но преди това ще отреже твоята, ако малката му женичка стигне до него и му разкаже какво е чула. А тя сигурно е чула всичко, идиот такъв! — Тъй като Ерин се извиваше и мъчеше да се освободи, той я тикна в ръцете на момчето. — Я дръж! По-здраво. А аз ще помисля.

— Трябва да се махаме колкото може по-скоро! Ако някой влезе…

— Млъквай! Затвори си устата, глупак такъв! — Лицето на Дърнъм беше обсипано с капчици пот. Той извади бяла носна кърпа и го избърса. Беше отчаян човек, затова вземаше отчаяни решения. Сега трябваше да вземе едно такова.

— Ще я затворим във фургона, докато мине състезанието. Дотогава все ще измисля нещо друго. — Сгъна кърпата и завърза устата й. След това взе от врата на конегледача друга кърпа и завърза очите й. — Намери някакво въже, трябва да вържем ръцете и краката й.

Ерин се опитваше да се бори, ала силите я напуснаха. Измъкна сватбената си халка от ръката и я пусна на земята. После почувства как въжетата се стягат около китките й, а самата нея я увиват в одеяло.

Почувства, че я вдигат и носят, но не можеше да произнесе нито звук. Което бе най-лошото, колкото повече мърдаше, толкова повече се затягаха възлите. Чу отварянето на някаква врата, после я вдигнаха и поставиха да седне на твърдо. Земя или под?

— Какво, по дяволите, ще правим с нея? — попита конегледачът. — В мига, в който я пуснем, тя ще проговори.

— Значи няма да я пускаме. — Дърнъм се облегна на стената на фургона и обърса потта с ръкав. Всичко трябваше да върви по начертания път. Така й било писано. Той бе отишъл твърде далеч, беше рискувал прекалено много, че да се остави на една жена да го провали.

— Няма да участвам в убийството на жена.

Дърнъм свали ръка и погледна конегледача.

— Ти се погрижи за коня. Жената остави на мен.

Значи щяха да я убият. Ерин се опита да свали одеялото от лицето си, когато ги чу да излизат и затварят вратата зад себе си. Въпреки че Дърнъм обеща на конегледача, че няма да й стори нищо лошо, тя знаеше, че ще я убие. Това, което го бе накарало да стигне дотук, нямаше да му попречи да се спре пред каквито и да било препятствия.

Бебето! Със стенание Ерин започна да върти ръце и да се бори с въжето. Господи, Света Богородице! Тя трябваше да спаси детето си! И Бърк.

Обзе я невъобразима паника. За миг загуби напълно възможността си да мисли. Преди да успее да възвърне самообладанието си, ръцете й вече бяха изранени, а раменете натъртени. Остана да лежи върху пода на фургона в тъмнината. Опита се да мисли. Ако можеше да се изправи по някакъв начин и да стигне до вратата, може би щеше да успее да я отвори. Започна да се придвижва мъчително и бавно, като мърдаше несръчно и се подпираше на стената. След това се опита да се изправи на колене. Цялата бе мокра от пот, когато успя да го направи. Като се подпираше с гърба си към стената, Ерин продължи да се плъзга по нея, опипвайки я с ръце.

Беше съвсем мокра, когато намери дръжката. Трябваше да се повдигне на пръсти, за да я хване. Беше заключено. Естествено.

Тя с мъка задържа сълзите, които напираха в очите й. Разбира се, че ще бъде заключено. Какво си въобразяваше всъщност? Дърнъм може да беше грубиян, ала не беше глупак. Ерин се опита да блъска по вратата с надеждата, че ще привлече вниманието на някой, но беше много здраво вързана и не бе възможно да чука силно. Отново се свлече на пода и, като се опита да не се поддава на паниката и да не мисли за болката, започна да се мъчи да отвърже ръцете си.

 

 

— Виждал ли си Ерин?

Травис продължи да масажира крака на жребеца, ала вдигна очи към Бърк.

— От сутринта не съм. Реших, че се е върнала в хотела.

— Може би. Сигурно е взела такси. — Беше логично, реши Бърк. Но защо имаше това лошо предчувствие и стомахът му се свиваше като от болка? — Дойдохме заедно. Тя обикновено ме изчаква.

— Изглеждаше малко уморена — отвърна Травис. — Може да се е върнала, за да си почине.

— Да-а. — Нямаше защо да се притеснява. Сигурно в момента Ерин се излежаваше в горещата вана и мислеше какво да облече на тазвечерното парти. — Ще отида да проверя.

— Попитай я дали ще се смили над един самотен мъж и дали ще изиграе няколко танца с мен?

— Разбира се.

— Бърк?

— Да?

— Какво има?

— Нищо. — Ръцете му бяха леденостудени. — Ще те видя след няколко часа.

Ръцете му останаха ледени, докато караше към хотела. Не беше в стила на Ерин да си тръгне, без да се обади. Обаче напоследък двамата не си говореха много. Той беше виновен, помисли си Бърк и сви рамене. Не се чувстваше спокоен, когато тя бе наблизо. И му беше много мъчно, когато я виждаше как се свива под ударите на зложелателите и клюките, които се сипеха отвсякъде.

Ако не беше толкова упорита да поддържа общественото си положение… Но пък това бе едно от нещата, които й обеща, когато се ожени за нея. Беше й благодарен, че остана с него, независимо по какви причини. Ала заедно с благодарността се промъкваха чувство на вина и на отговорност.

Не искаше да поема отговорност точно сега. Може би щеше да бъде най-просто и лесно да обърне колата на запад и да подкара натам. Да зареже всичко и да започне отначало, както бе правил много пъти досега. Нищо не бе в състояние да го върне назад. Тогава. Сега обаче беше различно. Тогава не съществуваше Ерин. Сега тя беше тук.

След като състезанието и скандалът приключеха, щяха да седнат и да говорят. Трябваше да изяснят нещата. Трябваше да поправят правилата. Може би след като всичко свършеше, щеше да й разкаже за миналото си. Може би. За това как и къде бе израснал, за нещата, които бе видял в живота си. Щеше да бъде по-добре, ако можеше да излее душата си и да я остави, ако иска да си отиде. После щеше да чака.

Никога не бе мислил за миналото си като за нещо, от което да се срамува. Ала тя го накара да погледне назад по различен начин. И онова, което видя, не му хареса особено много.

Когато стигна до хотела, настроението му продължи да е отвратително. Знаеше, че бе безсмислено и смешно да й се сърди, че си бе тръгнала, без да се обади, след като той самият бе настоявал тя да си върви. Но, дяволите да я вземат, беше станал зависим от нея! Дните бяха по-леки, когато Ерин бе наоколо и можеше да я види. Никога не беше чувствал подобно нещо.

Докато стигна до апартамента, вече беше готов за битка. От много дълго време бяха все внимателни и любезни. Този път беше решил да се скара, а тя, ако искаше, можеше да му го върне. После щяха да оправят нещата в леглото.

— Ерин? — Бърк тръшна вратата, — ала не бе стигнал и до средата на стаята, когато осъзна, че я няма. И ръцете му отново изстинаха.

Като ругаеше, отиде в спалнята. Нима го беше напуснала? Наистина беше я отблъсквал толкова време, че твърде възможно бе да бе направила тази последна крачка. Но той не искаше да я загуби! Това откритие го накара да се разтрепери, докато отваряше вратата на гардероба. Не, не искаше да я загуби, така, както не можеше да си представи живота без нея.

Въздъхна от облекчение, когато видя, че дрехите й бяха вътре.

Значи е отишла да пазарува. Или да си направи прическа. Ала тези мисли изобщо не успокоиха тревогите му.

След около тридесет минути телефонът иззвъня. Бърк го грабна, готов да й се накара независимо от обясненията, които щеше да му даде.

— Бърк, аз съм, Травис.

— Да?

— Ерин в хотела ли е?

— Не. — И устата му пресъхна. — Защо?

— Лойд Пентъл току-що ми донесе халката й. Намерил я на земята в конюшните.

— Какво! В конюшните ли каза? — Бърк приседна на стола. — Това е невъзможно. Тя не ходи там. Страхува се от конете.

— Бърк! — Травис се мъчеше да запази гласа си спокоен. — Връщала ли се е изобщо в хотела?

— Не. Искам да говоря с Пентъл.

— Вече го направих. Не е виждал Ерин. Бърк, мисля, че трябва да се обадиш на полицията.

 

 

Ерин загуби представа за времето. В един момент реши, че въжетата са доста разхлабени, но осъзна, че това бе само плод на желанието й. Китките я боляха много. Беше се натъртила и цялото тяло я болеше от паданията, докато се бе опитвала да се изправи и да се придвижи. Но при тези падания се сети, че може да навреди с нещо на бебето, затова спря да прави опити. От време на време преставаше да мисли за всичко, освен за Бърк. Сякаш с това можеше да го накара да я намери.

Дали беше открил, че я няма? Дали се тревожеше? Колко време трябваше да мине, за да започне да я търси? Дали изобщо щеше да се тревожи? Тя се моли, после се унесе в дрямка и сънува първо Ирландия, после фермата. Защо толкова много бе искала да напусне нещо толкова красиво, сигурно и безопасно? После сънува Бърк и знаеше, че част от отговора се съдържа в него. Защото тя искаше да замине с него.

— Госпожо Логан?

Цялата подскочи, когато нечия ръка я докосна по рамото. Някой отвърза кърпата от очите й, Ерин премига, докато фокусира зрението си. В полумрака успя да различи лицето на конегледача и паниката я заля отново. Беше се върнал да я убие. Нея и бебето.

— Донесох ви малко храна. Обещайте да не викате. Дърнъм ще ме пречука, ако разбере, че съм дошъл. Обещайте, че няма да викате, и ще ви сваля кърпата от устата, за да ядете. Ако обаче викате, ще ви я запуша отново.

Ерин кимна и пое дълбоко въздух, когато устата й бе свободна. Не беше лесно да потисне инстинктивното си желание да извика, ала само мисълта за парцала, който пак щеше да се озове в устата й, я спря.

— Моля ви, защо го направихте? Ако искате пари, ще ги получите. Знаете, че мъжът ми е богат.

— Не е само това. Много по-сериозно е. — Той й подаде сандвича. — Хапнете нещо или ще се разболеете.

— Какво значение има? — Само миризмата на месото накара стомаха й да се преобърне. — Нали и без това ще ме убиете?

— А, без мен! Няма да участвам в това — отвърна конегледачът и тя видя в очите му страх, объркване и паника. Горната му устна се покри с пот. И той беше уплашен колкото нея. Ако можеше да се възползва от това, може би имаше някакъв шанс.

— Знаете какво се готви да направи Дърнъм. Няма да ме пусне жива.

— Той само иска да спечели състезанието. Това е всичко. Трябва да спечели. Забъркал се е в разни финансови машинации, има парични проблеми и конюшните му не вървят добре. Неговият Чарлис прайд е добър кон, но Двоен блъф е по-добър. Затова ме накара да се хвана на работа в „Трите аса“, че да държа нещата под око и да се погрижа вашият кон да загуби. Е, това е — завърши конегледачът и загледа виновно и смутено встрани. Винаги говореше много, когато бе нервен. Освен това трябваше да пийне нещо. Умираше от желание за няколко уискита. Устата му бе пресъхнала и горчеше. — Само трябваше да попреча на коня да спечели. Това искаше Дърнъм. Нали разбирате, въпрос на бизнес. Само бизнес, нищо друго.

— Вие говорите за коне. Аз говоря за убийство.

— Не искам да чувам тази дума. Аз няма да направя нищо. Сега яжте!

— Господин… Извинете не зная името ви.

— Бърли, Том Бърли, госпожо. — И докосна края на шапката си като учтив джентълмен, което едва не я разсмя.

— Господин Бърли, моля ви да пощадите живота ми. И не само моя. Живота на бебето, което нося. Не му позволявайте да убие бебето ми! Сега ще бъдете виновен само за коня. Ала това, което Дърнъм се кани да направи, е убийство. Убийство на едно невинно дете.

— Не искам да чувам нито дума повече! — Гласът му бе твърд, но ръцете му трепереха, когато завързваше отново кърпата около устата й. Повече не му се пиеше, вече искаше да се натряска до безпаметност. Понечи да върже и очите й, ала видя погледа й и се поколеба. Нищо нямаше да се промени, ако я оставеше с отворени очи, в края на краищата, каза си конегледачът. Фургонът беше без прозорци, а кабината бе отделена от него с дървена преграда.

— Не искате да ядете. Ваша си работа. Аз бях длъжен да го направя. — Той пъхна сандвича в джоба си. Преди да излезе от фургона, мъжът се огледа на две страни. После тръшна вратата, заключи я и Ерин отново остана сама в тъмнината.