Нора Робъртс
Ирландска роза (1)

Първа глава

Името й беше Ерин. Като името на страната, в която бе родена. И също като нея беше изтъкана от противоречия — непокорност и поетичност, страст и леност. Беше достатъчно силна, за да се бори за вярата си, достатъчно упорита да отстоява убежденията си, дори когато каузата бе загубена, и достатъчно щедра, за да даде всичко, което имаше. Беше жена с нежна кожа, къдрава червена коса, лунички по носа и здрав разум. Имаше мечти и големи амбиции.

И така, тя се казваше Ерин Макинън и беше нервна като котка в любовен период.

Причината бе, че за трети път в живота си бе на летището в Корк. Впрочем, изобщо на летище. Не само тълпите и шумът бяха причина за нервността й. Всъщност беше й приятно да слуша обявяването на пристигащите и излитащи самолети. Обичаше също така да мисли за хората в тях. И за градовете, към които летяха.

Лондон, Ню Йорк, Париж. През дебелите стъкла на сградата можеше да види как големите машини като тромави птици се издигаха, първо с носа напред, после нагоре и ставаха съвсем, съвсем мънички, докато напълно изчезнеха от погледа й. И да си представя закъде летят. Вероятно някой ден самата тя щеше да се качи и да седне в един такъв самолет. И щеше да изпита онова странно чувство на свиване в стомаха при излитането или кацането му.

Ерин тръсна глава. Всъщност не излитащите самолети я правеха нервна, а пристигащите. И то само един, който всеки момент щеше да кацне. Опита се да се вземе в ръце и оправи косите си. Едва ли би било много добре за самата нея да изглежда уплашена като провинциалистка.

Тя премести чантата в другата си ръка и приглади сакото си. Не искаше да изглежда напрегната, нито раздърпана. Или пък бедна, добави наум, като оправи и полата си с ръка.

Слава Богу, майка й беше много сръчна с иглата. Тъмносинята пола и подходящото по цвят сако подсилваха цветовете, с които я бе надарила природата. Наистина кройката и стилът бяха малко консервативни за вкуса й, но цветовете отиваха изключително много на очите и косата й. Искаше да изглежда компетентна, способна, делова. Дори беше прибрала непокорната си коса в спретнато червено кълбо на тила. Тази прическа я правеше по-възрастна, помисли си Ерин. Ала се надяваше, че я прави и по-интелигентна.

Беше поприкрила леко луничките на носа си с пудра и бе сложила малко червило на устните, за да подсили цвета им. Гримът около очите й бе поставен внимателно и освен това беше взела назаем красивите златни обици във формата на полумесец от приятелката си Нена.

Единственото нещо, което не искаше да бъде, беше да изглежда обикновена или повлекана. Бедната роднина, братовчедката Ерин от Скибърийн. Само мисълта за това определение я накара да стисне зъби. Не желаеше нито съжалението, нито съчувствието, които то неизменно предизвикваше. Тя беше родена Макинън. И въпреки че досега съдбата не бе била така благосклонна към нея, както към братовчедка й Адилия, Ерин твърдо бе решила да не се предава и да следва своя път.

Ето на, те вече бяха тук, помисли си тя и едва преглътна топката от нерви, заседнала в гърлото й. Наблюдаваше самолета — малък, елегантен, като за хора, които не си знаят парите. Опита се да си представи какво ли е да седи вътре, да пие шампанско и да хапва нещо екзотично. Въображението й, както винаги, беше винаги развинтено на висока степен. Единственото, което все още не зависеше от нея, беше възможността да превърне фантазиите си в действителност.

Първа от самолета слезе възрастна жена, която водеше за ръка малко момиченце. Жената имаше бяла като облак коса и здрава, набита фигура. До нея малкото момиченце изглеждаше като дребничко червенокосо зайче. В мига, в който стъпиха на земята, момченце на пет-шест години скочи зад тях.

Дори през дебелото стъкло на сградата Ерин можеше да чуе предупреждението на жената. Тя сграбчи ръката му и то изкриви лицето си в недоволна гримаса.

Ерин моментално почувства кръвната си връзка с децата. Ако правилно беше пресметнала, момчето беше по-големият син на братовчедка й Адилия. А момиченцето, което жената държеше за ръка и което стискаше с другата си ръчичка голяма кукла, би трябвало да е Кили, с една година по-малка от брат си.

След нея идеше мъж, в когото Ерин разпозна Травис Грант. Съпруг на братовчедка й от седем години, собственик на първокласни състезателни коне и господарят на фермата „Роял Медоус“. Той беше висок, широкоплещест и се смееше заедно със сина си. Има хубава усмивка, помисли си Ерин. Беше от онези мъже, които караха жените да ги погледнат втори път, защото не знаят дали да се отпуснат, или да се стегнат. Тя го беше виждала само веднъж, за кратко, когато бе довел жена си в Ирландия преди четири години. Тогава й бе направил впечатление на тих, но властен тип. От онези, с които жените се чувстват сигурни, когато стоят рамо до рамо с тях.

На хълбока си той носеше още едно дете, момченце, чиято коса беше тъмна като неговата. То също се усмихваше, ала не на сестра си и брат си. Лицето му бе обърнато към небето, откъдето току-що бяха долетели. Травис го остави на земята, обърна се и подаде ръка.

Тогава на вратата се появи Адилия. Слънцето огря главата й и косата й пламна като огън. Един ярък червен облак, обграждащ лицето и падащ по раменете й. Тя също се смееше. Дори от голямото разстояние, на което се намираше, Ерин можеше да види щастливата й усмивка. Братовчедка й беше дребна, фина жена. Когато Травис я хвана за кръста и свали на земята, тя достигна едва до раменете му. Той я прегърна с една ръка и прегръдката му бе не толкова собственическа, колкото нежна.

Докато Ерин ги наблюдаваше, Адилия вдигна лице, докосна бузата на съпруга си и го целуна. Това не беше целувката на отдавна омъжена жена, а на любовница.

Вълна от завист премина по тялото й. Ерин не можеше да я спре, нито да й се противопостави. Тя всъщност никога не се опитваше да прогони чувствата, които я вълнуваха. Напротив, позволяваше им да я превземат, да им се наслади или да я опустошат напълно. Просто ги изживяваше такива, каквито бяха, без значение от последствията.

И защо трябваше да завижда на Ди, запита се сама Ерин. Адилия Кънан, малкото сираче от Скибърийн, не само успя да се измъкне от мизерията, но достигна до върха. Същото възнамеряваше да направи и тя самата.

Ерин сви рамене и понечи да тръгне да ги посрещне, когато на вратата на самолета се показа още една фигура. Някой прислужник, помисли си тя, ала като погледна повторно, видя, че мъжът изобщо не беше слуга.

Той скочи елегантно на земята. Между устните му стърчеше тънка, незапалена пура. Бавно, нехайно, дори малко хищно, мъжът се огледа наоколо. Може би като котка, но голяма котка. Пантера, която от тази скала ще скочи върху следващата. Не можеше да види очите му, заради тъмните очила, които носеше, ала си помисли, че сигурно са пронизващи и човек се чувства неудобно, когато се вгледа в тях.

Беше висок колкото Травис, но по-слаб. Жилав. Думата дойде сама на ума й, докато го наблюдаваше. Мъжът се наведе към едно от децата и заговори нещо. Движението му бе елегантно, някак си лениво, ала не безучастно. Тъмната му коса бе права и доста дълга, стигаше до яката на джинсовата му риза. Носеше ботуши и протрити джинси, но не приличаше на фермер. Ерин веднага отхвърли това предположение. Не приличаше на мъж, който обработва земята, а на такъв, който я притежава.

Какво правеше подобен мъж със семейството на братовчедка й? Може би беше някой роднина, зачуди се тя. Сетне реши, че това няма значение.

Ерин провери фибите в косата си, установи, че две от тях се бяха разхлабили и ги стегна. Ако беше роднина на Травис Грант, чудесно. Ще му покажат Ирландия.

Ала той не приличаше много на съпруга на Ди. Цветът на косата им бе еднакъв, но приликата свършваше дотук. Непознатият имаше друга конструкция, беше издялан по друг начин. Напомни й за рисунките на Сатаната от книжките в часа по вероучение.

„По-добре господар в Ада, отколкото слуга в Рая.“

Да, подсмихна се Ерин, този мъж изглеждаше точно такъв. Това изречение би му подхождало идеално. Като си пое дълбоко въздух, тя тръгна да посрещне роднините си.

Най-отпред вървеше Брендън. Когато стигна до вратата, той сложи крак и я подпря с обувката си, а очичките му светеха от нетърпение и любопитство. Белокосата жена вървеше след него, като се движеше с неподозирана за възрастта и теглото си пъргавина.

— Спри, негоднико! Не мога да те гоня непрекъснато!

— Искам само да видя, Хана! — В гласа му имаше смях, ала той не се възпротиви, когато тя отново го хвана за ръката.

— Скоро ще видиш предостатъчно. Няма защо да притесняваш майка си до смърт. Кили, ти стой тук!

— Добре… — Момиченцето също се оглеждаше с нетърпение и любопитство, но явно беше по-послушно. То първо зърна Ерин. — Ето я! Ето я! Това е нашата братовчедка. Същата като на снимката. — Без никакво притеснение то приближи към Ерин и се усмихна. — Нали ти си Ерин? Аз съм Кили. Мама каза, че ще ни чакаш, за да ни посрещнеш.

— Да, аз съм Ерин. — Очарована, тя се наведе и докосна брадичката на малката с ръка. Нервността й се стопи и бе заменена от удоволствие. — Последният път, когато те видях, ти беше едно малко бебе, цялото увито в одеяло, защото валеше, и така ревеше, че можеше да събудиш и умрелите.

Очичките на Кили се разшириха от изненада.

— Ама тя говори също като мама! Хана, ела да чуеш! Тя говори също като мама!

— Госпожице Макинън… — Хана задържа едната си ръка върху рамото на Брендън и й подаде другата. — Радвам се да ви видя. Аз съм Хана Бъркли, икономката на вашата братовчедка.

Икономка, помисли си Ерин и пое ръката й. Кънанови, доколкото си спомняше, винаги са били икономи някому, ала никога не са имали такива.

— Добре дошли в Ирландия. А това сигурно е Брендън.

— Аз съм бил тук и преди — отвърна важно момчето. — Но сега дойдох със самолет.

— Така ли? — Сякаш видя братовчедка си в него. Толкова много си приличаха. Същите черти на фея и дълбоки зелени очи. Той беше красив като Адилия. Майка й казваше, че Адилия винаги е била красива, още като малко дете. — Е, вие двамата много сте пораснали, откакто ви видях за последен път.

— Аз съм вече голям. Сега Брейди е бебето.

— Ерин?

Вдигна глава и видя Адилия да върви към нея. Макар да беше бременна, тя се движеше леко и елегантно. А когато обви ръце около нея, Ерин усети силата й. Усещането бе невероятно — това беше семейството. Корените им бяха едни и същи.

— Толкова се радвам, че сме тук! Че те виждам. Чакай да те огледам!

Адилия не беше се променила изобщо. Наближаваше тридесетте, ала изглеждаше с години по-млада. Физиката й беше съвършена. Сега бе разцъфтяла поради бременността. Лицето й бе младо, заобиколено от гривата червена коса, която тя носеше дълга и разпусната. На лицето й бе изписано удоволствие, което бе толкова истинско и лъчезарно, че Ерин почувства как всичките й страхове и резерви се стопяват.

— Изглеждаш великолепно, Ди! Явно Америка ти се отразява добре.

— А ти? Най-хубавото момиченце в Скибърийн се е превърнало в красива жена. О, Ерин! — Те се целунаха и се разсмяха. — Най-после се чувствам у дома. — Като продължаваше да държи братовчедка си за ръка, Ди се обърна. — Спомняш си Травис, нали?

— Разбира се. Радвам се да те видя отново.

— И ти си пораснала за четири години. — Той я целуна по бузата. — Последният път бяхме без Брейди. Не си го виждала, нали?

— Не. — Детето прегръщаше с една ръчичка врата на баща си и я гледаше ококорено.

— Божичко, та той е твое копие, Травис! Одрал ти е кожата! Ти си много сладък, братовчеде Брейди!

Брейди се засмя и зарови лице във врата на баща си.

— И срамежлив — изкоментира Адилия, като прекара ръка през косите си. — За разлика от баща си. Ерин, много ти благодаря, че дойде да ни посрещнеш.

— Ние нямаме често гости и ми е много приятно. Имам микробус. Сигурно си спомняте последния път, че наемането на кола е много досадна работа. Затова ще бъда ваш шофьор, докато сте тук. Аз съм на ваше разположение.

Докато говореше, Ерин почувства в основата на врата си някакво стягане, нещо като трепет или сърбеж. Или дори предупреждение. Тя се обърна и застана лице в лице с мъжа, който слезе последен от самолета.

— Ерин, това е Бърк. — Адилия сложи ръка на корема си, защото бебето явно се разрита. — Бърк Логан, това е братовчедка ми Ерин Макинън.

— Приятно ми е, господин Логан — рече Ерин с леко кимване, защото не искаше да види собственото си отражение в огледалните му очила.

— И на мен, госпожице — усмихна се той и отново тикна пурата между зъбите си.

Все още не можеше да види очите му, но имаше натрапчивото усещане, че за него стъклата не представляваха никаква бариера.

— Сигурна съм, че сте уморени — обърна се тя към Адилия, ала задържа погледа си върху Бърк. — Паркирала съм отпред. Първо ще ви заведа, после ще се оправим с багажа.

Бърк вървеше встрани, докато си проправяха път през малката терминална зала на летището. Предпочиташе така, понеже това му позволяваше да я следи с поглед по-добре и незабележимо за останалите. Защото в момента той искаше да гледа само Ерин Макинън.

Какво хубавичко малко съкровище, мислеше си Бърк, като я наблюдаваше как крачи с дългите си атлетични крака, скрити под консервативната пола. Елегантна като карфичка и нервна като млада кобилка на старта. Само че тя все още не знаеше какво щеше да бъде състезанието, в което щеше да участва, подсмихва се вътрешно той.

Спомни си разговорите по време на пътуването от Щатите, а сетне от Лондон до това селище, чието име дори не бе означено върху картите. Макинънови и Кънанови бяха първи братовчеди. Толкова близки, колкото можеше да си представи човек. Майката на Адилия и майката на тази много интересна Ерин бяха израснали заедно в две съседски ферми. Като сестри.

Той се усмихна, когато я видя да хвърля бегъл поглед през рамо към него. Ако Адилия Кънан Грант си бе намислила да го сроди със своето семейство, то той нямаше нищо против.

Беше прекарал достатъчно време, избягвайки каквито и да било семейни връзки, че да ги търси.

Ако не престане да ме гледа по този начин, сигурно ще си загубя ума, помисли си Ерин, докато превключваше скоростния лост. Багажът бе натоварен, децата не спираха да бърборят, а тя трябваше да се стегне и да си събере мислите, за да излезе от заплетения пътен възел на летището.

Гледаше го в огледалото за обратно виждане. Краката му бяха свити в тясното място между седалките. Беше преметнал едната си ръка върху облегалката и не откъсваше очи от нея. Доколкото можа, Ерин се опита да се съсредоточи върху въпросите, които Адилия й задаваше за семейството.

След като излезе на главния път, слушаше братовчедка си с половин ухо и се напъваше да й отговаря най-точно. Да, всичко беше наред. Стопанството вървеше. Всички бяха живи и здрави.

Тя се поуспокои и дори започна да разказва последните клюки и случки от живота във фермата. Слава Богу, този смущаващ я мъж престана да я наблюдава.

Много важно, да върви по дяволите, реши Ерин. Явно беше невъзпитан, ала това изобщо не я засягаше. Упорито избягвайки огледалото, Ерин се насили да гледа пътя напред. След което започна да си задава въпроси сама. Първият от тях беше, кой, по дяволите, беше Бърк Логан. Тя се усмихна на репликата на братовчедка си и машинално отговори, че семейството й бе живо-здраво и че се чувства чудесно.

— Значи Кълън все още не се е оженил.

— Кълън ли? — Въпреки нежеланието, очите й сами се върнаха към Бърк. Прокле наум слабостта си. — Не. За огромно съжаление на мама все още е ерген. Сега е в Дъблин, за да пее песните си и да играе. — Колата попадна в някаква дупка и подскочи. — О, извинявайте.

— Няма нищо.

Ерин погледна загрижено братовчедка си.

— Сигурна ли си? Чудя се дали изобщо е трябвало да пътуваш.

— Здрава съм като конете на Травис. — Адилия сложи ръка на корема си. — Освен това има още доста време, докато се родят.

— Те ли?

— Този път са близнаци — усмихна се Адилия. — Надявам се.

— Близнаци — повтори едва-едва Ерин, чудейки се да се изненада ли, или да се смее.

Адилия се намести по-удобно. Погледна назад и видя своите две по-малки деца, които вече дремеха, и Брендън, който с мъка държеше очите си отворени.

— Винаги съм искала да имам голямо семейство, като твоето.

Ерин се усмихна. Микробусът навлезе в селото.

— Както изглежда, желанието ти е на път да се сбъдне. Сигурно добрият дядо Господ ще се погрижи за това.

Със смях Адилия се облегна назад и се загледа през прозореца към селцето, което помнеше от детството си.

Малките къщички си бяха така спретнати, както и преди, макар и леко поовехтели. Тревата бе гъста и зелена и светеше като изумрудена в контраст с кафявата разорана земя. Табелката с надпис „Шамрок“, която висеше пред селската кръчма, скърцаше и се люлееше от вятъра, който носеше мирис на море.

Можеше да го помирише и да си го припомни. Тук скалите бяха стръмни и се спускаха безредно като каменен водопад към дивото море. Спомни си времето, когато бе стояла с часове на тях, загледана в рибарските лодки, които се връщаха с дневния си улов, за да опънат и изсушат мрежите и рибарите да наквасят гърлата си в кръчмата.

Разговорите там бяха на тема риболов и земеделие, бебета и жени.

Тук беше нейният дом. Адилия сложи ръка на отворения прозорец и се загледа навън. Да, тук беше нейният дом. Начинът на живот, мястото, което беше най-близо до сърцето й. Тук беше каруцата, пълна със сено, чийто цвят и аромат не бяха по-сладки и по-силни от онези, които имаше в Америка. Но това беше Ирландия и сърцето й никога нямаше да престане да я тегли насам.

— Нищо не се е променило.

Ерин намали скоростта и се огледа. Познаваше всеки квадратен метър. Познаваше всички ферми, отдалечени на стотици километри оттук. В интерес на истината, не познаваше нищо друго.

— Нима си очаквала нещо да се промени? Тук никога нищо не се променя.

— Това е магазинът на О’Донъли. — Ди излезе от микробуса. Беше глупаво, ала искаше да стъпи на родна земя, да напълни дробовете си с въздуха на Скибърийн. — Той все още жив ли е?

— Дъртият му козел ще умре зад тезгяха, докато брои скъпернически последното пени.

Смеейки се, Ди взе Брейди от Травис и го прегърна, докато детето се прозя и сложи главичка на рамото й.

— Аха, значи наистина нищо не се е променило. Травис, виждаш ли църквата? Всяка неделя ходехме на литургия. Старият отец Финигън мърмореше и бръмчеше като досадна муха, до безкрайност. Той жив ли е?

Ерин извади ключовете и ги пъхна в джоба си.

— Не, умря, преди повече от година. — Тъй като забеляза как смехът помръкна в очите на братовчедка й, вдигна ръка и я погали по бузата. — Беше на повече от осемдесет, ако си спомняш. Умря както си спеше.

Животът си течеше и хората си отиваха от него независимо дали искаш, или не. Ди погледна отново църквата. Тя никога повече нямаше да бъде същата.

— Той погреба мама и татко. Никога няма да забравя колко мил беше с мен.

— Сега имаме нов свещеник, по-млад. Изпратиха го от Корк — заговори бързо Ерин. — Много е кадърен, никой не спи по време на неговите проповеди. Така наплаши и превъзпита Майкъл Райън, че идва трезвен и не пропуска нито една неделна служба. — Тя се обърна, за да помогне с багажа и се блъсна в Бърк. Той я хвана за раменете, уж да не падне, но приличаше повече на прегръдка и продължи по-дълго от необходимото.

— Извинявайте.

Ерин не успя да откъсне очи от неговите, колкото и да искаше. Бърк се засмя.

— Аз съм виновен.

Взе два големи куфара и ги свали от микробуса.

— Защо не се погрижиш за Ди и децата, Травис? Остави багажа на мен.

Травис обикновено не оставяше друг да му върши работата, ала сега знаеше, че състоянието на жена му е по-особено. Знаеше също, че е преуморена, но и упорита, и че единственият начин да я накара да си легне, бе да я сложи лично в леглото.

— Благодаря ти, Бърк. Ще се оправя с тях. Ерин, нали ще те видим, теб и всички останали тази вечер?

— Бъди сигурен, всички ще дойдат. Очакват ви с нетърпение. — Тя прегърна и целуна братовчедка си по бузата. — А ти си почини добре. Защото в противен случай мама ще съска и ще те подлуди. Това мога да ти го обещая сто процента.

— Трябва ли да си тръгваш? Няма ли да влезеш с нас?

— Имам да свърша някои работи. Върви, иначе децата ще заспят прави насред улицата. До скоро.

Въпреки протеста на Брендън, Хана го вкара вътре. Ерин се обърна и взе още багаж от микробуса. Помисли си, че куфарите са много леки. Скъпите дрехи би трябвало да тежат повече. В този миг отново се сблъска с Бърк.

— Има още няколко — промърмори развълнувана тя.

В хотела беше сумрачно, ала не и спокойно. Вълнението, че ще имат гости чак от Америка, вече цяла седмица занимаваше оскъдния персонал. Дървените мебели бяха прясно полирани, подът лъщеше, намазан с восък до блясък. Старата госпожа Мейлоу поведе Ди по стълбите, пазещи стари спомени. Децата гукаха и чуруликаха, а на всички бе предложен горещ чай и сода. Като реши, че оставя роднините си в добри ръце, Ерин излезе навън.

Денят беше студен и ясен. Облаците бяха издухани от западния вятър, така че светлината, както често бе в Ирландия, беше перлена и ярка. Ерин спря за миг и огледа родното си село, което бе очаровало братовчедка й. Беше си съвсем обикновено, спокойно, с нищо забележително, пълно с работещи мъже и жени и миришещо на риба. Почти от всяка негова точка, от всеки ъгъл можеше да се види морето и пристанището, в което непрекъснато влизаха лодки с улов. Фасадите на къщите бяха чисти, боядисваха ги всяка пролет. Това бе въпрос на гордост. Вратите никога не се заключваха. Това пък беше въпрос на навик.

Тук всички я познаваха и тя познаваше всички. Искаше да види други, големи градове, където животът кипи, бързо, горещо, анонимно. Искаше да се разхожда по улици, където никой не я познава и не се интересува от нея. Само веднъж в живота си, само веднъж, искаше да направи нещо лудешко и импулсивно, което нямаше да се върне обратно като ехо в семейството и съседите и да стане тема за разговор на цялото село. Само веднъж.

Вратата на микробуса се затвори с трясък и я върна в действителността. И отново Ерин се сблъска очи в очи с Бърк Логан.

— Всичко ли пренесохте? — попита го тя, опитвайки се да бъде учтива.

— Мисля, че да. — Той надникна в микробуса, сетне се облегна на него. Извади запалка и най-после запали пурата си. Явно не беше пушил заради Адилия и нейното състояние. Очите му не се откъсваха от лицето й.

— Не си приличате много с госпожа Грант.

За пръв път каза повече от две думи. Ерин забеляза, че акцентът му не бе като на Травис. Говореше бавно, сякаш не виждаше никаква причина да бърза и всичкото време на света беше негово.

— Всъщност приличате си по косата — продължи, защото тя не отговори. — Но нейната има цвета на кестен, като дръжката на револвера на Травис, докато вашата… — Бърк дръпна дълбоко и изпусна дима. — Вашата прилича повече на махагоновия шкаф в моята спалня. — Засмя се на двусмисленото си сравнение, без да вади пурата от устата си. — Още когато го избирах реших, че е много хубав.

— Чудесна мисъл, господин Логан. Само че аз не съм нито кон, нито маса, която избират, за да купят — троснато му отвърна Ерин и извади ключовете на микробуса от джоба си. — Оставям ги на вас.

Вместо да ги вземе, той хвана ръката й в своята и я стисна. Ключовете останаха помежду им. Дланта му бе твърда и доста грапава, като скалите, които водеха към морето. Хареса му начина, по който тя реагира. Вдигна вежди повече презрително, отколкото отбранително.

— Искате ли още нещо, господин Логан?

— Да ви откарам — отвърна кратко Бърк.

— Няма нужда. — Ерин стисна зъби и мерна с крайчето на окото си две от най-големите клюкарки на селото, които минаха покрай тях. Вечерните новини щяха да бъдат разпространени със скоростта на мълния — Ерин Макинън си държеше ръцете с един непознат мъж на улицата. — Мога да помоля, който и да е, да ме откара до вкъщи.

— Защо, след като вече има кой. — Продължавайки да държи ръката й, той отвори вратата на микробуса. — Обещах на Травис. — Пусна я и посочи с жест към колата. — Не се тревожете, хванах му цаката как се кара на обратната страна на пътя.

— Вие карате на обратната страна на пътя! — сопна му се Ерин, ала след кратко колебание се качи. Времето напредваше, а тя имаше още много работа.

Бърк седна зад кормилото и запали мотора.

— Шнолата ви се е разхлабила — отбеляза той. Ерин посегна и закрепи косата си.

— Като стигнете до кръстопътя извън селото, завийте наляво. Оттам до нашата ферма има около четири-пет километра. — Тя скръсти ръце, като реши, че е провела достатъчно дълъг разговор.

— Красива страна — рече Бърк, като се наслаждаваше на природата. Тревата бе зелена, тук-там имаше леко огънати от постоянния западен вятър трънки. Изтравничета цъфтяха като меки пурпурни облачета, а в далечината се издигаха планини — тъмни и мамещи, пълни с легенди и тайни. — Близо сте до морето.

— Прекалено близо.

— Не обичате ли американците?

Изненадана от неочаквания въпрос и все още държейки ръцете си, скръстени на гърдите, Ерин се обърна и го погледна.

— Не обичам мъжете, които ме гледат втренчено.

Бърк загаси пурата в пепелника.

— Това доста стеснява кръга от обяснения.

— Мъжете, които познавам, имат добри маниери, господин Логан.

Хареса му как произнесе името му, с лек намек на заяждане.

— Колко жалко. Аз пък обичам да гледам колкото си искам нещо, което ми харесва.

— Сигурно смятате това, което казахте, за комплимент.

— Не, само наблюдение. Това ли е кръстопътят?

— Да. — Ерин вдъхна дълбоко, защото знаеше, че няма причина да се ядосва, а напротив. — За Травис ли работите?

— Не. — Усмихна се, когато бусът подскочи. — Може да се каже, че сме съдружници. — Харесваше му тукашната миризма. Дълбоката влажна миризма на Ирландия, както и топлото излъчване на жената до него. — Имам ферма, съседна на неговата.

— И вие ли отглеждате коне? — Тя отново вдигна вежди и го погледна.

— В момента да.

Ерин сви устни и затвори очи. Представи си го седнал върху трактор, наоколо шум, тропот и мирис на коне. Опита се, но не успя да си го представи седнал зад бюрото с молив в ръка и сметки пред него.

— Фермата на Травис е много печеливша.

Той изкриви устни.

— Какво искате да ме питате? Дали и моята е такава?

— Това не ме интересува.

— Така е. Ала мисля, че се справям добре. Не съм роден във ферма като Травис, но установих, че ми харесва. Поне засега. Те могат да ви вземат с тях, ако им кажете.

В първия миг тя не го разбра. После осъзна какво й казва и едва не зяпна от изненада.

— Мога да позная неспокойната душа от пръв поглед — продължи Бърк. — Вие се измъчвате как да се измъкнете от това забравено от Бога място. Няма го дори на картата. Макар че, ако питате мен, то е повече от очарователно.

— Никой не ви пита.

— Така е, ала не можах да не забележа как, когато застанахте на бордюра и се огледахте, сякаш искахте да изпратите селото вдън земята.

— Не е вярно! — ядоса се Ерин, но почувства вина, защото този непознат мъж беше много близо до истината.

— Добре. Да го кажем по друг начин — искахте вие самата да бъдете някъде другаде. Аз познавам хората, ирландко!

— Ала не можете да знаете какво чувства човек! И изобщо не ме познавате.

— Напротив, повече, отколкото си мислите — промърмори той. — Чувствате се като в капан. Като задушена, като вързана, нали? — Този път Ерин не отговори. — Да гледаш едно и също от деня, в който си се родила, и да се чудиш дали няма да го гледаш до последния си ден? Да се чудиш защо не си отидеш оттук, защо не тръгнеш натам, накъдето те влече душата и накъдето духа вятърът? На колко години си, Ерин Макинън?

Това, което каза, бе толкова вярно, че стигна чак до дъното на душата й.

— На двадесет и пет. И какво от това?

— Аз бях с пет години по-млад, когато тръгнах по широкия свят. — Бърк се обърна към нея, но тя отново видя само собственото си отражение в очилата му. — Не мога да кажа, че съжалявам.

— Много се радвам за вас, господин Логан. Сега бихте ли намалили, ето до тази поляна. Спрете, ако обичате. Ще вървя пеша оттук нататък.

— Както желаете. — Той спря микробуса, ала сложи ръка върху нейната, преди Ерин да успее да слезе. Сам не знаеше защо й предложи да я докара, нито защо започна този разговор. Просто беше последвал вътрешното си чувство, както много пъти досега в живота. — Мога да разпозная амбициите, когато ги видя, защото те обикновено ме гледат от огледалото всяка сутрин. Някои смятат това за грях. Аз винаги съм мислил, че е благословия.

Но защо гърлото й пресъхна, а нервите й се опънаха до скъсване! Какво ставаше днес с нея?

— Какво искате от мен?

— Харесват ми очите ви, Ерин. Не искам да ги виждам тъжни или пълни с недоволство. — Бърк отново се усмихна и докосна края на някаква въображаема шапка на главата си. — Приятен ден!

Тя скочи от буса, тресна вратата и тръгна по поляната, без да е сигурна дали искаше да избяга от него, или от демоните, които измъчваха душата й.