Станислав Лем
Облакът на Магелан (24)

Червеното джудже

Гротрян остави механоавтомати в камерата на атомните бомби. След това ракетите се издигнаха една след друга, описаха кръг около кораба и още веднъж черните букви

„UNITED STATES INTERSTELLAR FORCE“

преминаха пред нашите очи. Ракетите се обърнаха с носовете си към „Геа“, ускориха полета и бързо се намерихме на нейния борд.

Многобройните зрители, струпани на летището, се запътиха към звездната палуба, за да наблюдават оттам унищожаването на изкуствения спътник. И ние тръгнахме нагоре. След десет минути механоавтоматите съобщиха, че са инсталирали взривна радиоапаратура, след което за тях беше изпратена ракета. Когато се върнаха на „Геа“, по високоговорителите се раздаде спокойният глас на Тер Аконян:

— Внимание… минус четири минути… минус три минути… минус минута и половина… минус четирийсет секунди… минус пет секунди.

Сърцата туптяха по-силно. Мълчаливо гледахме в мраковете, където спътникът на атлантидите блещеше като бледен пръстен.

— Внимание… нула… — раздаде се гласът на главния астрогатор.

Храстовидна светкавица раздра тъмнината. Ослепителното кълбо се разду и угаси звездите — все по-голямо и по-бледо. В очите още трептяха светлинни петна, а на разстояние шестстотин километра от „Геа“ се разпръскваше мръснобялото кълбо от дим. Смитах, че това е краят на страшната среща, но вечерта Гротрян ме повика в жилището си. Там намерих всички, които бяха на изкуствения спътник.

След завръщането на „Геа“ съблякохме скафандрите в специално изпразнена камера, после те бяха подложени на подробно бактериологично изследване. Гротрян ни каза, че анализът е установил стерилност на скафандрите.

Като СВЪРШИ, той ни гледаше известно време, сякаш се колебаеше дали да продължи.

— Бих искал да ви съобщя един странен факт — каза той най-сетне. — Може би си спомняте, че само аз докосвах атомната бомба — оная, на която направихме рентгеноскопия. Както установи микрохимичният анализ, на дясната ръкавица на моя скафандър е останала много дребна следа от астрон…

Като виждаше, че не схващаме важността на думите му, Гротрян добави по-тихо:

— Обърна ми внимание фактът, че върху екрана, сложен до бомбата, се показа много бледа сянка на нейната конструкция още преди автоматът да включи рентгеновата тръба. Тая слаба сянка не можеше да бъде хвърлена от собственото излъчване на заредения в бомбата уран 235, понеже той не излъчва достатъчно твърди лъчи, за да преминат през стоманената броня, ето защо това ме наведе на мисълта, че бомбата е била по-рано напръскана с някакъв елемент, който излъчва гама-лъчи. Затова с ръкавицата събрах малко прах от нейната повърхност. Анализът показа следи на астрон… Няма обаче никакво съмнение, че изкуственият спътник е бил създаден в двайсети век, а в онова време хората още не са познавали астрона и не са можели да го синтезират. Така че атлантидите не са могли да го имат на борда на своя кораб. Пък дори и да са имали, астронът трае само няколко десетки години и би се разпаднал в течение на хилядолетието, през което е обикалял спътникът, та не би било възможно да го открием. Астронът не се намира също така в междузвездното пространство: неговият прах ще да е полепнал върху покривката на бомбата не твърде отдавна — във всеки случай преди не повече от шейсет години, и следователно…

Със затаен дъх се вторачихме в астрогатора, който потърка с ръка челото си и продължи още по-внимателно:

— Тук се открива поле за догадки, които засега не могат да се проверят и са трудни за уточняване, но най-простото разсъждение протича така. На въпроса с каква цел е била опръскана повърхността на бомбата с астрон имаме само един отговор: астронът излъчва твърди гама-лъчи и може успешно да замести рентгеновите лъчи. На втория въпрос — откъде прахът от астрон е могъл да попадне на спътника на атлантидите, като отговор идва предположението, че са го донесли същества, които са искали да опознаят вътрешната конструкция на атомните бомби… Понеже живи хора още никога досега не са идвали в тия области на Галактиката, съществата, които са извършили това, не са били хора…

— Дето ще рече, там е бил вече някой преди нас! — възкликна Амета, не по-малко развълнуван от всички нас.

— Това не е положително, но е доста вероятно — отговори Гротрян. — За да обясним другояче фактите, които ви изброих, би трябвало да се позовем на много, наистина много необикновено стечение на обстоятелствата.

— Но нали подовете и стените на спътника бяха покрити със скреж, върху който се отпечатваше всяка наша крачка — казах аз. — Тогава как са могли ония същества да не оставят дори най-малка диря след себе си? Освен това, доколкото можеше да се прецени, там нищо не беше покътнато, а не е ли очевидно, че такива същества биха поискали да изследват подробно мумиите и конструкцията на кораба?

— Мислих по това — отговори Гротрян. — Но ако тия същества са правили изследвания, а следата от астрон сякаш показваше, че те са сторили това, могли са да не оставят следи…

За миг пред мене се мярна образът на свръхестествени създания, които не са подчинени на гравитационна сила и без да докосват нито пода, нито стените, някога са се движили по същите тия затънтени места на спътника, през където минахме ние, и усетих тръпки, но астрогаторът продължаваше да обяснява:

— Що се отнася до непокътнатата повърхност на скрежа, трябва да си дадем сметка, че спътникът е обикалял около Проксима по много удължена орбита и е описвал елипса, подобна на траекторията на някоя комета. Когато по пътя си наближавал до Джуджето — а както показват изчисленията на елементите на движението му, приближавал се е до него в перихелий от четирийсет милиона километра, — той започвал да се затопля и тогава втечненият в резервоарите кислород се изпарявал и излизал през неуплътнените места при клапаните. Така се е образувала оная особена, като на комета опашка от газ, благодарение на която изобщо открихме съществуването му. А когато се е отдалечавал от Джуджето и е потъвал в мрака, тогава газът е замръзвал и като скреж е полепвал по всички повърхности. Така че евентуалните следи от посещението са могли да бъдат затрити от новите напластявания на скреж при по-късни обиколки около Проксима. Ние взехме проба от тоя скреж и изследването показа, че той наистина се е топял при всяко приближаване до слънцето и отново се явявал замръзнал при афелия. Това се повтаряло на периоди, равни на една обиколка, което време е приблизително равно на дванайсет земни години. От друга страна, съществата са могли да влязат в атомната камера непосредствено през открехнатата клапа за пускане на бомбите; дори това изглежда приемливо, понеже бронираната вътрешна врата беше непокътната. Не може да се каже със сигурност дали клапата на бомбения люк е била отворена от човешки ръце, или не…

— В такъв случай как те са могли да знаят накъде да се насочат и как, без да влизат в кораба, са се насочили направо към атомната камера? — попитах аз.

— Може би предварително са прегледали отвън посредством лъчи целия кораб — отвърна Гротрян. — Но по-добре да не се задълбочавам в по-нататъшни предположения, понеже те ще станат все по-хвърчащи и все по-малко факти ще има в тяхна подкрепа. Изглежда доста правдоподобно, че на тоя кораб са били преди нас някакви живи същества, и то високо развити, щом си служат с лъчева техника, както за това свидетелствуват следите от астрон…

— Но откъде биха могли да произхождат тия същества? — обади се Тер Хаар. — Имаш ли някаква хипотеза по тоя въпрос?

— Нищо не зная. Разбира се, най-вероятно изглежда предположението, че те произхождат от някоя близка система, следователно от планетите на Проксима — но те, струва ми се, са необитаеми — или от системите на Кентавър… обаче нищо сигурно не може да се каже на тая тема.

— Астрогаторите знаят ли всичко това? — попитах.

— Разбира се.

— Все пак може би не трябваше да избързваме с унищожаването на тоя спътник… — забеляза Тер Хаар. — Би могло да се направят по-подробни изследвания…

— Съмнявам се дали то би допринесло много, но да оставим това, няма смисъл да се говори за невъзвратими неща. Това е всичко, което исках да кажа. На другарите ще съобщим тия неща малко по-късно, когато пристъпим към изследванията на планетите; сега, както ви е известно, ще почнем да наближаваме Червеното джудже на възможно по-късо разстояние, а това е свързано с известен, макар и неголям риск.

Действително „Геа“ увеличаваше скоростта си и летеше в посока на Проксима, но не по права линия, а по съответно изчислена траектория.

Червеното джудже отдавна вече буди интерес у астрономите. Тая слаба звезда, значително по-малка от Слънцето, с температура едва 3000 градуса, от време на време светва много силно и многократно увеличава блясъка си. Астрофизиците смятат това явление за проява на колебливост на вътрешните атомни превращения. Професор Трегуб веднъж се изказа, че може би тия избухвания на светлината са резултат на „експерименталната работа на същества, които живеят на някоя близка планета; изглежда, че недоволни от ниската температура на своето слънце, те се мъчат да я повишат и за тая цел с ръжен потъкват огъня, който ги отоплява“. Разбира се, че това беше шега.

През единайсетдневния полет червеният диск ставаше все по-голям. Още на осмия ден той придоби видимите измерения на Слънцето, гледано от Земята, а на десетия ден в кораба трябваше да се пусне в действие хелиева охладителна уредба, понеже „Геа“ започна да се нагрява.

Все по-много хора прииждаха на звездните галерии, за да погледат червеното слънце през тъмни стъкла. Досега не бяхме забелязали никакво избухване на светлина. Звездните галерии бяха облени от еднообразен пурпурен блясък, който от ден на ден се усилваше.

Мене лично тоя полет не ме интересуваше особено, понеже думите на Гротрян бяха заели твърде много мисълта ми; обмислях ги дълго и безрезултатно, най-сетне една вечер събрах цялата си смелост и отидох при Трегуб. Исках да разбера неговите лични предположения. Астрофизикът ме изслуша търпеливо (разговорът се водеше в малката обсерватория, където той много пъти оставаше да стои до полунощ), а накрая каза:

— Драги колега, напълно ми е ясно защо си дошъл именно при мене. Твоето посещение дължа на славата си на по-смел от най-смелите, когато се отнася до създаването на хипотези, но ще трябва да ти открия откъде произхожда тази моя слава. Аз смятам, че за да се ускорява развитието и да се уточняват понятията, в науката са необходими спорове. Много пъти вече ми се е случвало да не съм прав при научните разисквания, но почти винаги — било съзнателно, било несъзнателно — моите опоненти биваха принудени при протичането на дискусията да изясняват и да изглаждат подробностите на защищаваните от тях възгледи; благодарение на това техните теории се избистряха и ставаха по-прости, а същевременно и по-съвършени. Разбира се, това не означава, че търся да опонирам на всяка цена, но понякога опонирам и срещу голяма цена, тоест с голям риск, и ако струвам нещо, това идва оттам, че не се страхувам от тоя риск. Все пак аз се страхувам, че хипотезата, с която идваш при мене, не може безнаказано да се развива по-нататък. Какви са фактите? Недозатворената клапа на люка за бомби, няколко микрограма от астрон върху една от атомните бомби — това е всъщност всичко, а ти би искал не само да се запознаеш с външния вид на съществата, които уж били посетили спътника, но и да чуеш от мене нещичко за тяхната психика; ето защо аз смятам, че трябва да се обърнеш към професор Ентръл, понеже в случая трябва да се измисли още една звездна приказка, а той е специалистът, който превъзхожда всички разказвачи на басни…

Излязох от обсерваторията не много по-мъдър, отколкото при влизането там. Ща не ща, отказах се от проблемата, но не успях напълно да я отблъсна от себе си; загадъчните същества ме преследваха в сънищата ту като подобни на триъгълни корабни платна пихтиести облаци, ту като покрити с метална броня октоподи. Амета забеляза, че моето въображение просто създава конгломерати от познатите ми образи, и не може да бъде другояче; не е възможно да си представим нещо, което никога не е било изпитано нито изцяло, нито в елементите му.

През третата седмица от наближаването до Проксима нейният диск заемаше една десета от небето. Охладителната уредба на „Геа“ работеше усилено, за да поддържа нормална температура в кораба. Астрофизиците вече почти не напуснаха своите лаборатории.

Когато в осемнайсетия ден сутринта излязох на палубата, усетих неподвижния гнет на жегата, която биеше през стените. Дискът на червеното слънце сякаш не се движеше; по него се движеха по-тънки петна, обградени с венци от пламенни езици. При все че охладителната уредба работеше с голяма мощност, температурата в кораба се повишаваше с една пета от градуса на час и около пладне достигна вече 32 градуса Целзий. На звездната палуба мъчно можеше да се престои по-дълго от няколко минути и студеният вятър, който вентилаторите тласкаха в галерията, напразно се бореше с жегата.

Дискът на Джуджето, а всъщност наведената, неизмерима плоскост от огън, се простираше във всички посоки чак до звездния хоризонт. Дали в резултат на оптическата измама или поради действителното разсейване на лъчите му в междузвездния прах, небето над „Геа“ придоби багра на застинала черна кръв. От напоения с червенина мрак едва се излюпваха най-силните звезди. Любознателни хора постоянно идваха на галерията, но веднага я напускаха, потънали в пот, задъхани, с блеснали очи, като че ли още носеха в тях отражението на видените пламъци. Понякога червеното слънце изглеждаше като фуния с чудовищни размери и огънати ръбове; от дъното му се издигаха протуберанции, едни толкова бавно, та окото не можеше да забележи измененията във формата им, други бурно, с пъргави движения, сякаш някакви огнени влечуги изпълзяваха от хромосферата. Изкривеният хоризонт с развихрени пламъци се отсичаше от тъмното небе. Въртежът на Джуджето се забелязваше по величественото преминаване на петна с по-тъмна гранулация всред ослепителните равнини от жар.

Тоя ден температурата дори във вътрешните помещения се вдигна до четирийсет градуса. Вечерта в амбулаторията дойде младият Канопос, втори асистент на астрогатора Пендергаст. Той се оплакваше от силно главоболие, бодежи в мускулите на гърба, и обща отпадналост. Пулсът му беше необичайно бавен. Предписах му тонизиращи средства, след което съобщих на Ирьола, че болестта на Канопос е причинена, както смятам, от прекомерното повишаване на топлината в кораба. Настаних го в отделна болнична стая, охлаждана доста по-силно, благодарение на което в нея се поддържаше двайсет и пет градуса температура, докато на палубите през нощта се вдигна до 44 градуса.

Сутринта състоянието на Канопос ме обезпокои сериозно. Появи се треска, далакът беше подут, общото самочувствие лошо, изследването на кръвта показа намаляване броя на левкоцитите. Към пладне болният започна да бълнува.

Средствата, които прилагах, не даваха никакво подобрение, затова повиках Шрей и Ана на консулт. Картината на заболяването беше непонятна за нас. След консулта отново отидох при Ирьола и тоя път категорично поисках да се прекрати полетът към слънчевия диск. Астрофизиците приеха това твърде недоволно, понеже според плана щяхме да се движим по посока на Червеното джудже, докато температурата на кораба достигне 56 градуса, а тя беше едва 47. Въпреки това аз държах на своето. Трегуб ми обърна внимание, че освен Канопос досега никой друг не е заболял, и попита дали съм напълно убеден, че болестта му има връзка с повишаването на температурата. Ако и да не бях уверен в това, поддържах искането си и астрогаторите решиха да го уважат.

В три часа след пладне „Геа“ намали скоростта, зави по голяма дъга и започна да се отдалечава от Джуджето, като всяка секунда изминаваше 50 километра. В това време болният ставаше все по-зле. Седях при него до полунощ; бълнуваше, температурата му се вдигна до четирийсет градуса и сърцето започна да отслабва, сякаш бе атакувано от тайнствена отрова. Понеже и миналата нощ прекарах на крак, бях толкова изнурен, че с най-големи усилия преодолявах сънливостта си; в два часа през нощта ме замести Ана. Отидох в жилището си с намерение да поспя поне няколко часа, но още в четири часа телефонът иззвъня.

Изтръгнат от съня, полупиян, щом чух първите думи на Ана: „Тежка сърдечна криза, състоянието опасно“ — скочих от леглото, наметнах престилката и изтичах в болницата.

Болният беше в безсъзнание. Дишането със съскане се изтръгваше от загорилата му уста; цялото тяло се тресеше от суха, неудържима кашлица; стрелката на пулсометъра премина 130. Включихме кислородната апаратура, започнахме инжекции за поддържането на кръвообращението, започнах дори да мисля дали да прибегнем към изкуствено сърце, но общите признаци на отравяне бяха сериозен противопоказател. Събудих Шрей, който дойде след няколко минути. Още веднъж тримата се заловихме да открием причината на тайнственото заболяване. Беше вече напълно ясно, че то няма нищо общо с топлинен удар. Отново се направи анализ на кръвта за бактерии (на „Геа“ изобщо ги нямаше, вземахме обаче под внимание възможността да са били донесени бацили от спътника на атлантидите), но той излезе отрицателен.

Като направих всичко, което в даденото положение беше възможно, излязох за малко на празната — наближаваше пет часът през нощта — звездна галерия. Чуваше се глухият, еднообразен шум на охладителната уредба, която работеше с пълна мощност. Замислен, вървях, без да обръщам внимание на гледката, която се разгръщаше зад прозореца; изведнъж ме порази блясък, който биеше право в очите. Спрях се.

В първия момент видях само пламенна червенина, но не оная неподвижна, тежка светлина на нажежена стомана, а разтрептения полутечен океан на хромосферата. Загледах се и започнах да различавам подробности. Привидно еднородната стена от пламъци, която преграждаше три четвърти от небето, сякаш беше жива. Там се виеха някакви алени гори, през натрупания гъсталак изригваха протуберанции, разклоняваха се, ставаха двойни и тройни, размножаваха се, раздуваха се в някакви огнени, кърваво светещи страшилища, в някакви гротескови муцуни, образувани от размляскани пламенни челюсти, продължаваха така няколко мига, огъваха се и разпръскваха, а на тяхното място избухваха нови из променливата, сякаш разблъсквана от невидим вятър гранулация. Понякога избухването на протуберанции се предшествуваше от появата на две по-тъмни от околната среда кълба огън, които се въртяха на две противоположни посоки; на друго място огнената повърхност най-напред хлътваше като някакъв въртоп, а после почваше бурно да се раздува и изхвърляше от себе си мълнии, които с чудовищна скорост растяха нагоре и успоредно с полета ставаха все по-невидими, по-бледи и по-слаби, докато техният блясък, който режеше очите, се превръщаше в оранжева зора и през нея прозираше светлината от дълбоките пластове на непрекъснато разтрептяната хромосфера.

Неописуемо впечатление. След годините на безпределен мрак, на ледена пустош, в която смразен се вкаменяваше най-летливият газ, сега зад слабата стена на „Геа“ се издигаше не планина, не море, а цял гигантски свят от огън; корабът сякаш се разпадаше, стопяваше — нищожната троха метал бе увиснала над ослепителната бездна.

„Колко безмилостна е вселената — помислих, — колко тесни и редки са умерените области, средните, в които може да се роди и за някое време да се задържи живот, толкова крехък и безпомощен спрямо бялата жар и черния мраз, тия две крайности на битието… Обаче — продължавах да мисля — тоя крехък живот се одързостява за големи неща и ето че сме над звездата, едно от тия слепи огнища, които са ни създали.“

Така мислех и усещах как в лицето, очите и кожата на челото ми се вбива като милиони невидими убождания горещината на Червеното джудже; джудже между звездите, но великан наспроти хората.

Неочаквано почувствувах присъствието на друг човек: на две крачки стоеше Трегуб.

Исках да ми помогне да си възвърна равновесието и навярно затова попитах:

— Професоре… Какво би станало с Джуджето, ако изстреляме в него целия заряд на дезинтегратора?

Без да се бави нито секунда, той отвърна:

— Същото, каквото с океана, в който дете хвърля зрънце пясък…

Последните думи на астронома не стигнаха до съзнанието ми, понеже изведнъж ми просветна лоша мисъл.

Без да се съобразявам, че е много рано, веднага отидох при Гротрян, събудих го и го попитах дали автоматите, които първи изпратихме на спътника на атлантидите, са били стерилизирани след завръщането им на „Геа“.

Астрогаторът, неспокоен, макар външно овладян, се обади по телефона на Ирьола.

След малко знаехме отговора: автоматите били стерилизирани едва след нашето завръщане на кораба; следователно в продължение на около три часа са могли да бъдат в допир с хора.

— Но нали твърдяхте, че бактерийна инфекция е изключена? — каза Гротрян, за да приключи разговора, и ме гледаше пронизително.

Мълчах. Гротрян отиде при апарата и почна да телефонира за специалистите; след малко дойдоха Тер Хаар, Молетич и палеобиологът Ингвар. Астрогаторът им изложи сбито фактите.

Когато спря, Ингвар изведнъж скочи от местото си.

— Вируси! — извика той. — Изследвахте ли кръвта за вируси?

— Не сме — отговорих побледнял.

Не сме и помисляли за такава възможност, фатална грешка, но понятна, понеже последните вируси бяха изчезнали от повърхността на Земята преди деветстотин години.

Бързо напуснах Гротрян, като го помолих да научи дали Канопос е бил в допир с автоматите, преди те да бъдат стерилизирани, и се зърнах в болницата.

Болният продължаваше да бъде в безсъзнание. Задухът се засилваше, клепачите и пръстите посиняваха, а сърцето биеше сто и петдесет пъти в минута. Отчаяната Ана безспирно даваше кислород. Взех кръв от вената на ръката и веднага я изпратих на автоматите анализатори. Трябваше да им дам точна инструкция за действие, понеже те не бяха пригодени да правят подобни изследвания, и така едва в девет часа сутринта, замаян от безсъние, с череп, който се пръскаше от болка, се наведох над резултатите от анализа. В кръвта на болния се намираха дребни телца с диаметър две десетохилядни от милиметъра. Още повърхностното изследване показа, че това е болестотворна зараза. Нямаше съмнение. Нашият другар се бе заразил с вируси, донесени от автоматите от изкуствения спътник. Още веднъж събудих Шрей, за да му съобщя това. Той веднага дойде в болницата заедно с Ингвар и с още един палеобиолог, специалист по древната бактерийна флора. С помощта на триона бързо идентифицирахме бацилите; това бяха вируси на така наречената папагалска болест, страшна инфекция, която е върлувала на Земята преди хиляди години. Тъкмо бяхме в аналитичната лаборатория, когато ни повика Ана.

— Агония — каза тя по телефона. Повторих тая дума на насъбраните.

След минута се намерихме в отделната болнична стая.

Нашият другар издъхваше. Пулсът вече не се усещаше, лицето от синьо ставаше сиво като пепел, а дишането му излизаше хрипливо от гърлото.

Пак давахме серум и кръв, опитвахме се да облекчим сърцето, но всичко напразно. Тогава, в изпълнение на най-висшия си лекарски дълг, се помъчихме да го свестим поне за малко време, та да може да изкаже последното си желание, но и това не ни се удаде. Повреденият от отрови мозък бе престанал да владее тялото си. В десет часа и шест минути дишането му спря.

Това беше първият смъртен случай на кораба поради заболяване. Излязохме смазани от нанесения удар; ако бяхме разпознали по-рано причината на заболяването, може би щяхме да успеем да се справим с него. Сега се налагаше преди всичко да бъдем готови за възможно избухване на епидемия. Гротрян ни съобщи, че Канопос наистина бил в допир с автоматите, тъй като той ги завел в кабинета на астрогаторите, където техните изказвания били записани на триони. Навярно са се заразили с култура от вируси, когато са преминавали през бронираната с олово лаборатория на изкуствения спътник. Те не приложили предпазни средства, понеже техните конструктори не са предвиждали подобни случаи.

Всички, които през последните дни бяха общували с Канопос, изолирахме в отделна част от болницата. Опасността от зараза беше голяма, понеже нашите организми, несвикнали при земните условия да се борят със заразите, бяха слабо устойчиви. Докато биолозите и химиците анализираха белтъчния строеж на вируса, аз изследвах всички подозрени. Кръвта на единайсет души съдържаше опасните микроорганизми. Хемосинтетизаторите получиха заповед да произведат вещество, унищожително за вируса, а едновременно безвредно за човешкия организъм; пуснати вечерта в действие, още в полунощ те доставиха първата порция лекарство, което веднага беше дадено в болницата. На сутринта подложихме на хемотерапия целия екипаж на „Геа“ без изключение. Опасността от епидемия беше предотвратена в зародиша й.

Вечерта срещнах в звездната галерия Тер Хаар и Ниле Ирьола.

Ниле ме попита за последните минути на Канопос, който беше негов приятел.

— Помислете — каза Тер Хаар, когато спрях да говоря, — взеха последната си жертва, когато последните им останки се разпръснаха в космичната бездна…

Мълчахме. Отзад, зад кърмата на „Геа“, гореше пламенното Джудже. Алената светлина се стелеше върху свода на галерията, по лицата на хората и опализираше с червенина техните очи.

— Това беше сляпа случайност — обади се внезапно Ниле, — но колко несправедлива! Плодовете на техните отвратителни стремежи са изтраяли векове, а от всички ония, които са се борили срещу тях, не е останало нищо…

— Как можеш да говориш така! — каза почти с гняв Тер Хаар и вдигна ръка, сякаш сочеше звездното небе.

— Професоре, ти се екзалтираш — казах аз. Може би поради безсънието, може би от мъка по умрелия другар, а може би от гняв поради понесеното поражение продължих язвително:

— Та и звезди ли не би имало без тях?

— Звезди щеше да има — отвърна спокойно Тер Хаар, — но хора не би имало между звездите.