Станислав Лем
Облакът на Магелан (22)

Слънцата на Кентавър

Ръководител на астрозоологическата секция беше професор Ентръл, много бодър и избухлив старец, който наближаваше деветдесетте години. Вече на „Геа“ той публикува стотния си труд. През почти едновековния живот беше създал систематика на съществата, които обитават планети на слънца, различни от нашето, а именно: свръхвеликани и великани, цефеиди, радиозвезди, бели и червени джуджета. Както е известно, астрозоологията е област, по чийто адрес с удоволствие се пускат шеги. Няма нищо чудно в това, ако си дадем сметка, че макар да се занимават от векове с тая област, учените никога не са видели жив организъм извън Земята, освен няколко вида нисши растения и мъхове на Марс. Ето защо в нея има много ялова спекулация и почти толкова оборващи се школи, колкото са специалистите. Ентръл между другото беше откривател (язвителните хора казваха „изобретател“) на дъхоосезателното чувство, каквото според него трябва да притежават съществата на планети, потънали във вечна нощ. Това сетиво уж било давало възможност да се долавят не само миризмите, но и формите на предметите, които ги излъчват. Заседанията на секцията на астрозоолозите, на които се разискваха такива и подобни проблеми, бяха безкраен низ от спорове. Обикновено ги посещаваха доста много гости, които желаеха не толкова да разширят знанията си за населението на другите светове, колкото да видят как Ентръл разгорещен хвърля мълнии върху опонентите си.

Веднъж, когато в дневния ред се намираше проблемата за външния изглед на съществата от планетната система на Алфа Кентавър, някаква личност се надигна от последния ред на фотьойлите и поиска думата, това беше професор Трегуб.

Антагонизмът между Ентръл и Трегуб беше всеобщо известен; трябва да кажа, че превъзходният астрофизик правеше много неща, за да го подклажда. Ту наричаше астрозоологията „плод, недоносен с девет века“, понеже тая наука се била създала деветстотин години преждевременно, та да не могат хипотезите им да бъдат проверени със звездните полети, ту пък, подпитан в кулоарите на заседателната зала да каже какво е мнението му за последния труд на Ентръл, отговаряше, че „Пинг Муа изучавал при Фу Чен изкуството да убива дракони. След шест години трудни занимания овладял това изкуство до съвършенство, но никъде нямало случай да го опита…“

Веднъж го попитах защо е толкова неблагоразположен към астрозоолога. Той ми отговори:

— Ясно е, че те се чувствуват най-добре тогава, когато някоя звезда изобщо няма планети. Тогава с най-голяма подробност, разправят как биха изглеждали създанията, които обитават планетите от тая звезда, ако тя би притежавала планети. Това са схоластиците на XXX век. Имат твърде малко доверие в природата, а твърде голямо в себе си.

Всяко такова изказване на Трегуб рано или късно стигаше до ушите на Ентръл и докарваше стареца до ярост, с която впрочем се чувствуваше отлично, понеже — както се носеше слух — това било нормалното състояние на ума му.

И тъй, когато Трегуб поиска думата, астрозоолозите се наежиха, а гостите протегнаха шии в очакване на някаква нова язвителност. Трегуб най-сериозно заяви, че според него човек изобщо няма да успее да види съществата от системата на Кентавър. Настъпи пълна със смущение тишина, всред която добави, че предлага един експеримент.

— Аз — каза той — ще бъда човекът, пред чиито очи стои именно такова живо същество, а вие ще ме питате как изглежда. Ако въз основа на моите честни, подробни и най-добросъвестно давани отговори успеете да построите дори в най-общи черти образа на това същество, ще ви призная победа. В противен случай ще излезе, че аз съм бил прав.

Астрозоолозите се съветваха тихо. Ентръл подозираше парадокс или шега; Трегуб уверяваше, че намеренията му са най-сериозни. Най-сетне Ентръл излезе посред залата и покани там Трегуб, който отговори, че предпочита да говори от мястото си. Старият изследовател на звездната фауна подаде напред сухата си брадичка като за атака и започна:

— Колко голямо е това същество?

— Понякога е малко по-високо от човека, понякога става по-ниско, ту пък съвсем мъничко.

— Значи ли това, че се свива и разширява?

— Не, навярно това става по начин, подобен на този, по какъвто човекът привидно намалява ръста си като коленичи, сяда или се навежда.

— Дето ще рече, това същество може да коленичи, да сяда и да се навежда. Защо веднага не каза това? — попита Ентръл, като се разгорещяваше.

— Казах това само като сравнение с човека, понеже да се коленичи, необходими са крака, за навеждане трябват плещи, гръб — нищо такова не виждам в това същество.

— То има ли крайници?

— Изглежда, че има.

— Как така изглежда? Не си ли сигурен?

— Не съм.

— Защо?

— То зависи какво причисляваме към крайниците. Ако създанието от друга планета за пръв път види човека, би могло да стигне до заключение, че човекът притежава пет крайници и би прибавило, че с петия издава глас и приема храна, ако сметне главата за вид крайник. Това звучи чудновато, но то е само последица от извънчовешка гледна точка. Така и аз несъмнено виждам крайниците на съществото, които наглед се очертават в пространството, но не зная дали това не са само стеснявания на тялото му.

— Но дали тия „части на съществото, които се очертават наглед“, не са случайно от изкуствен произход като например обувките или облеклото на хората? — попита Ентръл и плъзна по нас поглед, който сякаш казваше: „Искаше да ме надхитри, но си намери майстора.“

Трегуб не отговори веднага и лицето на стареца започна да придобива триумфален израз, който обаче се изпаряваше наред с обясненията на астрофизика:

— Не зная какво в това същество е изкуствено и какво е естествено. Извънземското същество също не би знаело къде свършва нашето облекло и започва тялото. Може би ще предположи, че някои части от това тяло са покрити със „засъхнали секреции от заднотелесните жлези“, както би могъл да нарече нашето облекло. Ако пък види човек на кон, би могъл да смята, че това е някакъв кентавър, а ако освен това види как конникът слиза от коня, би бил готов да сметне, че това е акт на разпадане на един индивид на два… Така че може би и това, което виждам, съвсем да ще е едно същество, но две, а може би дори цял конгломерат…

Ентръл се намръщи, но след кратко обмисляне каза:

— Може би ще разбереш кои части на съществото са крайници според действията, които върши с тях?

— Като питаш така, правиш грешка. Както виждам, започваш да се съгласяваш с моите твърдения, че съществото е толкова различно построено от човека, та е напълно невъзможно да се сравнят помежду си, но макар и да се съгласяваш с това, смяташ, че въпреки липсата на каквато и да било прилика на неговото тяло с нашето може би си приличат действията му; тук обаче, разбира се, несъзнателно, попадаш в антропоцентризъм. Наистина съществото извършва разнообразни движения, но аз напълно не разбирам значението им.

— Добре — каза Ентръл. — Да опитаме другояче. — Той примижа с очи, сякаш прикриваше острието на новия си въпрос, и каза:

— Това същество гръбначно ли е?

Трегуб въздържа усмивката си.

— За да познаеш структурата на съществото, искаш да се обърнеш към морфологията и физиологията. Е, да, по такъв начин положително би успял да научиш много неща за него, но за да ти отговоря, би трябвало най-напред лично да го изследвам, а аз трябваше да отговоря на въпроси, които се отнасят само до външния му вид. И така, можеш ли да го нарисуваш, дори в най-общите му черти?

Старият астрозоолог мълчеше.

— В основите на мисленето на всеки от нас — обади се Трегуб — се крие атавистично, безразсъдно убеждение, че разумните същества от друга система трябва някак си телесно да приличат на нас, макар по най-общ начин, карикатурен, дори уродлив. А в действителност може да бъде съвсем иначе. Този, който види такова същество, може да се почувствува като сляп по рождение човек, на когото някой ден възвръщат зрението чрез операция. Вместо познатия нам подреден, пространствен свят с измерения, изпълнен с разнообразно обагрени и оформени предмети, тоя човек вижда само хаос от подвижни по-тъмни и по-светли петна и дълго време трябва да учи, докато сложи тоя нов свят в рамките на стария опит на другите си сетива. Може би, преди да се научим да виждаме истински, тоест с един поглед да обхващаме и разбираме структурата на тия същества, ще се наложи първо да опознаем историята на еволюцията на живота върху тяхната планета, условията на средата, която го е оформила, множеството от видовете, които са ги предшествували, и чак тогава онова, което на пръв поглед изглежда хаос, ще се окаже ред и неизбежност, възникнали от законите на естественото развитие.

Като приключваше дискусията, Ентръл, то се знае, не се призна за победен. Той държа дълга лекция, в която описваше анатомията и физиологията на жителите на системата Кентавър, сякаш ги познаваше от години. Според него те са построени от високо метализирани тъкани, за да предпазват вътрешностите на организмите им от пронизително излъчване на слънцата, които в миналото са били по-светли от нашето. Трегуб не взе вече дума, само след завършване на заседанието се обади уж на себе си:

— Все пак по-приятно се приказва с машини; те не се мъчат да украсяват грешките си!

Ентръл, който имаше много добър слух, така удари с ръце по катедрата, та чак гръмна, и се развика из цялата зала:

— Фактите ще решат, колега Трегуб! Фактите ще решат!

Астрономът се поклони изискано на противника си.

Изтичаше вече седмата година от пътуването и наближаваше моментът, в който всичките ни очаквания, планове и надежди щяха да се сблъскат с действителността.

Проксима светеше с все по-жив пурпур. С наръчни телескопи се виждаха планетите на това Червено джудже — по-далечната планета по големина надвишаваше Юпитер, а по-близката по размери беше колкото Марс. Две други съставни части на тая звездна система, слънцата А и Б Кентавър, имаха големи планетни семейства. И двете сияеха на нашето небе като звезди с ослепителна белота, отдалечени помежду си с няколко минути по дъгата. Втора, далеч по-слаба двойка представяха Сириус и Бетелгойза, които образуваха синьо-червена на вид двойна звезда.

Но Червеното джудже растеше толкова бавно, че нито от ден на ден, нито дори от седмица на седмица можеше да се забележи разлика и все пак мракът на звездните галерии незабелязано редееше, чернилото му отслабваше, разредено с много лека сивота.

Една сутрин хората почнаха да си посочват нещо в това с най-тъмен пурпур изпълнено пространство: предметите и телата ни започнаха да хвърлят сенки по палубата.

Когато разстоянието до Джуджето намаля на шестстотин милиарда километра, раздаде се отдавна нечуваният звук на предупредителните сигнали и оттогава се повтаряше всяка вечер: „Геа“ намаляваше скоростта си. Удивително беше да търсим в спомените си угнетителните чувства, които някога будеше тоя сигнал, а сега звучеше като фанфари на победа. След шестнайсет седмици постепенно намаляване на скоростта нашият кораб намали хода си до 4000 километра в секунда и наближаваше до първата планета на Червеното джудже. Неговата еклиптика образуваше ъгъл от четирийсет градуса с посоката на движението на „Геа“. Астрогаторите нарочно не въведоха кораба в плоскостта на въртенето на планетите, понеже трябваше да се очаква, че както наблизо до нашето слънце и тя е пълна с метеоритен прах, който затруднява маневрирането. Първата планета минахме на разстояние четиристотин милиона километра, астрофизиците и планетолозите бяха на непрекъснати, денонощни дежурства при своите наблюдателни апарати. Не се доближихме до планетата, понеже тя беше скално, вледенено кълбо, покрито с дебел пласт замръзнали газове.

На деветнайсетия ден след отминаването на нейната орбита „Геа“ се носеше на незначително, едва на четиристотин хиляди километра разстояние от еклиптиката; космичен прах все още не бяхме срещали. Късно вечерта, когато си лягах, се обадиха високоговорителите и съобщиха, че след малко обсерваторията ще предаде извънредно комюнике. След една минута очакване се дочу гласът на Трегуб, който каза, че преди петнайсет минути „Геа“ е прекосила зона с газ с необикновен химически състав и сега маневрира, за да намери дирята й.

Бързо се облякох и отидох на звездната палуба; въпреки че беше след полунощ, гъмжеше от хора. Далече долу, по-ниско от левия борд, всред мраковете пламтеше Червеното джудже в наглед неподвижно обкръжение от пламенни езици. Блясъкът, който изпращаше, се равняваше на едва 1/20 000 от слънчевия, но бездната сякаш беше наситена с кърваво обагрена мъгла. Горе се простираше все еднаква тъмнина. Изведнъж хоров, къс възклик се изтръгна от всички гърди.

„Геа“ навлезе в зона от газ, който светеше при сблъскването си с бронята на кораба; в един миг бордовете бяха обгърнати от леко мъждукаща слаба светлина; при сиянието си тя се разпръскваше на ивици и гаснеше далече зад кърмата; така летяхме в облака от призрачни проблясъци. Наскоро „Геа“ пак излезе в празно пространство и отново, като още повече намали хода си, така че почти спря в просторите, повдигна носа си нагоре (всички тия маневри както обикновено предизвикваха впечатление, че се върти и обръща неподвижната звездна зона) и повторно попадна в струя от невидимия газ. Той беше твърде много разреден и когато корабът бавно навлезе в него, не издаваше светлина, едва когато скоростта ни се увеличи до 900 километра в секунда, йонизираните атоми започнаха да святкат в резултат на сблъскванията с бронята и по стените на галерията отново затрептяха бледи светлинни езици.

При нас дойде един от астрофизиците, който току-що бе завършил дежурството си. Той разказа, че според анализа ивицата от газ, всред който се движим, е молекулен кислород. Това предизвика всеобщо удивление, понеже в междузвездното пространство не се срещат струпвания от свободен кислород.

— Астрогаторите предполагат — каза астрофизикът, — че сме навлезли в опашката на някаква извънредно особена комета, и са склонни да отделят малко време, за да я открият, затова „Геа“ нахлу вътре в газовата струя и летя така, като че ли я разпаря.

Тази струя, както след няколко часа показаха изчисленията на автоматите, беше закривена в съгласие с предположенията, че ще да е газова опашка на някое космично тяло, твърде дребно, та не можехме да го забележим. Следният ден, нощта и още един ден изминаха в гонитба по бягащата пред нас, все още невидима глава на кометата. Едва през третата нощ, пак в много късно време, във всички високоговорители се обади Трегуб и съобщи, че главният телетактор е открил главата на кометата, отдалечена от нас на деветнайсет милиона километра.

Върволици хора тръгнаха към обсерваторията, но главата на кометата, видима в мрака като бяла точка, дълго време не увеличаваше привидния си диаметър. Вечерта вече беше възможно да се измери големината й: тя не надминаваше километър. Астрогаторите решиха, че твърде много време посвещаваме на загадката с тая комета; проблемата е безспорно важна за астрофизиците, но е в противоречие с главната цел на пътешествието и сега трябва да се върнем на изоставения курс. Все пак астрофизиците измолиха още една нощ гонитба подир кометата; с оглед на малкото „населяване“ на междузвездното пространство в тая област увеличихме скоростта до 950 километра в секунда и корабът, обгърнат с все по-бурно пламтене на кислорода, летеше подир главата на кометата. В пет часа сутринта Трегуб се обади по високоговорителите и от първите му думи всички сърца затуптяха силно, понеже гласът на тоя така винаги самообладан човек трепереше.

— Говори Централната обсерватория на „Геа“. Мнимата глава на комета не е космично тяло, а изкуствено тяло, подобно на нашия звезден кораб.

Трудно е да се опише възбудата, която зацари по палубите. Корабът продължаваше да лети по права линия подир бледото петно, което бягаше всред мраковете; в обсерваториите се събра такава тълпа, че най-сетне астрофизиците бяха принудени да помолят част от любопитните да излязат, понеже им пречат на работата. Тогава всички се въоръжиха с наблюдателни апарати, каквито изобщо им бяха достъпни, и се струпаха в предната част на лявата бордова галерия, откъдето вече с просто око се забелязваше точката, която мудно се движеше по неподвижното звездно небе.

Когато разстоянието помежду ни намаля на хиляда километра, „Геа“ насочи радиопредавателните антени към чуждия кораб и като разгърна цялата емисионна мощност на своите силни апарати за радиопредавания, насочи към него призив. Давахме си сметка, че непознатите същества няма да ни разберат, та непрекъснато предавахме съотношенията на Питагоровите триъгълници и други прости геометрични съотношения, но тоя наш зов през простора оставаше без отговор. Насочените към кораба радиоприемници мълчаха.

Тогава започнахме да сигнализираме със светлини; от носовите дюзи в черния простор излетяха атомни светкавици, които се раздипляха като жили от сребърен огън зелени и сини сигнални ракети, обаче корабът, който се мяркаше в далечината, продължаваше да тъне в пълно мълчание.

Най-сетне след пладне съветът на астрогаторите реши да изпрати лека разузнавателна ракета; на нея щеше да има само автомати. И наистина към шестнайсет часа местно време около двеста души, които се бяха струпали на горната галерия на летището, гледаха отвисоко как влекачи влачат една четиринайсеттонова обла пура на стартовия коловоз, а вътре в нея влизат автомати с матови брони.

Ракетата потъна в катапулта, вътрешните клапи се затвориха и след миг, когато невидимият за нас главен астрогатор натисна контакта върху таблото в Централното кормилно управление, вътрешността на „Геа“ бе пронизана от глух, спокоен звук, сякаш бе ударил гигантски часовник. По стоманената конструкция на кораба премина почти недоловимо трепване; ракетата, изстреляна от носовия катапулт, се откъсна от кораба, направи около него завой и литна към целта, управлявана посредством радиовълни.

Отидохме на звездната палуба, за да наблюдаваме оттам по-нататъшния ход на събитията. За жалост почти нищо не можеше да се види, понеже над непознатия кораб пламтяха слънцата-близнаци на Кентавър, които затрудняваха наблюдаването с ослепителния си блясък. Ивицата от разреден кислород вече не светеше, понеже всички двигателни агрегати бяха изключени и ние се движехме само като спътник на Червеното джудже. Благодарение на любезността на Павел Борел разполагах с далекоглед със стократно приближаване; като го нагласих в предната част на галерия и свивах очи поради непоносимата светлина, видях как нашата ракета слабо блещука с език от изгорели атомни газове и пори мрака. Най-сетне се приближи до кораба толкова близо, че се сля с него в едно петно. Огънят, който излизаше от дюзите й, угасна, изглежда, че ракетата спря. Предавателната й уредба беше непосредствено свързана с общата мрежа от радиоточки на „Геа“, така че всяко съобщение, изпратено от автоматите, веднага стигаше до нас. Първото дойде в единайсетата минута след старта. То гласеше:

„Непознатият кораб е повреден.“

Второто след още три минути:

„Правим усилие да влезем вътре, без да нарушим външната обвивка.“

После настъпи мълчание. Астрогаторите изпратиха въпросителен сигнал, но нямаше отговор. Сърцата ни започнаха да се свиват от безпокойство; внезапно се чу само една дума: „Връщаме се“ — и в същото време съзряхме светването на пуснат мотор.

Ракетата направи обикновената маневра, приближи се до приемната ниша и всмукана от магнитното поле, се намери на първия хоризонтал на пътническото летище.

Пак слязохме долу с асансьорите. Двойните клапи на люка се отвориха, носът на ракетата се подаде, спря и потеглен със стоманен лост, почна да се вдига, та показа целия корпус. Механоавтомати отвъртяха едновременно от четирите страни болтовете на изходната клапа; настана гробна тишина, в която се чуваше работата на все още неизключения охладителен пулсатор на ракетата. Под нея стояха петнайсетина човека: астрогатори, физици и инженери от персонала на летището. През отворения люк излязоха първите автомати и се спуснаха на платформата. Гротрян им зададе някакъв въпрос; не дочухме отговора, само възклик, който се изтръгна от хората там. На свой ред няколко гласа се обадиха отгоре:

Какво казват те?!

Гротрян повдигна внезапно побледнялото си лице:

— Те казват, че там има хора.