Станислав Лем
Облакът на Магелан (6)

„Геа“

Някога в древните времена хората са били роби на пространството. От цялата Земя са познавали само мястото, в което са се родили, живели и умирали. Първите пътешественици трябвало да преодоляват гъсти гори, буйни реки, непроходими планински вериги, а в разделените с океани континенти животът се е развивал самостоятелно, като на раздалечени планети. Колко са се изненадали финикийците, когато излезли на моретата в Южното полукълбо и видели, че слънцето върви по небето отдясно наляво, а луната изгрява зад тропика на Козирога с хоризонтален сърп, така че иззад хоризонта най-напред се подават двата й червеникави рога.

После дошло времето, когато се попълвали белите петна по картите на земното кълбо, времето на дългите, изключително трудни и героични пътешествия с несигурни платноходни кораби — епохата на Колумб, Магелан, Васко да Гама, но Земята все още била грамадна и за да се преплува, понякога едва е стигало един човешки живот. Мнозина от пионерите-мореплаватели не са се завръщали в отечеството си. Чак във века на машините планетата ни започнала да се смалява; хората я обикаляли за месеци, седмици, после за дни и тогава се оказало, че с победата над пространството човекът е разклатил онова, което през вековете му се е виждало най-непоклатимо: времето.

Днес на всеки от нас се случва при пътуване да догони примръкналия вече ден или да удължи или съкрати нощта, а най-сетне, при полет в обратна посока на земното въртене, внезапно да прескача един ден от седмицата. Никой не се замисля над тия неща, толкова те са очевидни; хората, които работят на изкуствени спътници, свикват с тяхното местно време, а те имат ритъм за сън и бдение, по-къс от земното денонощие, но когато се връщат на Земята, без никакви затруднения променят навиците си. Да, пространството се сви, времето се разклати, но извоюваните от него свободи все още са незначителни. Дори космонавтите, които се връщат от далечни експедиции, някъде откъм орбитите на Сатурн или Плутон, донасят вътре в кораба си време, което е с три, четири или пет дена по-рано от земното, никога повече.

Експедицията извън Слънчевата система до най-близката звезда Проксима Кентавър щеше напълно да раздвои времето. Едното, което течеше с постоянна скорост, оставаше на Земята, второто, измервано на „Геа“, щеше да тече толкова по-бавно, колкото по-бързо се движи ракетата. Разликата, изчислена за цялото пътуване, показваше години. Чудно и велико е това нещо, когато проверените досега по звездните явления теории и примери почват да управляват живота на човека. Щяхме да се върнем по-млади от земните ни връстници, понеже в най-дребните молекули на всичко, което отнесе „Геа“ — както предметите, така и растенията и хората, — времето щеше да напредва по-бавно, отколкото досега; трудно беше да се предвидят последствията от това явление, когато пътешествията извън нашата система станат масови.

Размишлявах така на едно малко летище, разположено в суха тревиста котловина всред брезови и елови горички. Чакаше ме вече ракетата за „Геа“, едно от ония забавни реактивни превозни средства, които при приземяване разперват във въздуха трите си перки, за да кацнат на тях отвесно, застанали подобно на богослужебна амфора с удължена като клюн шия.

Бях се сбогувал вече с всичко: с хората, пейзажите, вещите — бях готов за път, лек и спокоен, с искрица дълбоко скрито вълнение, и въпреки това отлагах момента на излитането. От продълговатата сянка на корабчето гледах към близките смърчове, които при светлината изглеждаха чак тъмносини. Всичко наоколо беше неподвижно, като нагряна тишина на ден, в който пролетта неусетно преминава в лято; косматите главици на лютичетата сякаш уморени от жегата се навеждаха от стъбълцата си, някаква птица се обади наблизо и — изплашена от собствения си глас — млъкна. Сега трябваше с едно движение да отблъсна всичко това като плувец при скачане от брега. До самите ми крака цъфтяха купчинка виолетови цветчета, чието име не знаех, наведох се да ги откъсна, но се изправих с празни ръце. Какъв смисъл? Ще увехнат. По-добре да си останат така, както ги напусна погледът ми. Качих се на стъпалата, при входа още веднъж се огледах: смърчовете стояха стройни, червеният блясък на залеза пробождаше на хиляди места черното им очертание. Исках да се усмихна, държах на това. Не можех. Моята неподвижност, която продължаваше, незабележимо се изпълваше с някаква непонятна още тежест.

— Може да летим — казах машинално, като наведох глава на входа и седнах.

— Може да летим — отвърна, по-точно изсъска пилотът-робот.

Ракетата трепна и се устреми нагоре. През кръглите илюминатори видях колко бързо бяга Земята долу. В кабината стана по-светло; днес Слънцето изгря още веднъж за мене и се заиздига величествено все по-високо и по-високо. Но това продължи кратко. Лазурът на небето сякаш изтля, избледня, изпепели се, почерня и се показаха звезди. Сега не исках да ги гледам; скръстих ръце върху облегалото на празния фотьойл пред мене и не зная колко дълго съм седял така, докато се чу сигнал.

Вдигнах глава.

Далече долу пламтеше Слънцето, ослепително кълбо в ореол от разкъсани пламъци. Пред нас в мравуняка от неподвижни звезди се показваха цветни вериги от огънчета, които растяха пред погледа. Това бяха светлинни шамандури, окачени на спирали около „Геа“; те определяха пътя на еднопосочното движение на товарните ракети, на реактивните и малките като моята ракетки, които гъмжаха около кораба. Два пъти прелетяхме над него; явно беше, че на летището има тъпканица. Най-сетне дойде радиопокана за кацване. Реактивчето описа предписаната окръжност и изведнъж ме ослепи сребристо святкане: това бяха светлините на собствените ни рефлектори, отрасни в бронята на „Геа“; тя пък, увиснала неподвижно, растеше като чудовищен, надуван балон от най-светло сребро, после блясъкът й потъмня и угасна. Вече наближавахме едната й страна; дълъг почти един километър, рибоподобният корпус растеше бързо и засланяше небето. Последва леко разклащане, за момент стана тъмно и пак пламнаха светлини, но вече други.

Щом слязох и направих няколко крачки (наблизо нямаше никакъв човек), ескалаторът започна да ме издига нагоре. Преди да достигна най-горната платформа, стъпих отстрани върху неподвижна площадка, която приличаше на галерийка. Тук на три етажа под мене се простираше сточно летище. По матовите стоманени транспортни ленти шляпаха, тракаха, бръмкаха и фучаха товарачи и булдозери и с плавна гъша походка преминаваха мостовите сводове над ракетното разтоварище.

Кръглите клапи на входовете непрекъснато се отваряха и затваряха като уста на риба, която бързо поема въздух, товарните ракети се подаваха от тунелите, хвърляха товара върху трансмисионните ленти, а в дълбочината на халето под стените мъждукаха оранжеви, червени и зелени сигнални светлинки. Целият простор беше изпълнен с неопределен, монотонен, глух бумтеж. Шумът беше сравнително малък благодарение на окачените по стълбовете и на свода охлювовидни шумозаглушители.

Качих се в асансьора. В стената се виждаше микрофонът на информатора; попитах за инженер Ирьола, технически ръководител на експедицията. Намирал се на деветата палуба. Потеглих за натам. Стените на отвесната шахта, в която се движеше асансьорът, бяха от прозрачна стъклена материя, затова видях подемниците, които се движеха в другите шахти, но понеже те вървяха на разстояние зад празни шахти, силуетите на хората в тях, обиколени с млечен ореол, бяха твърде неясни, та не можех да ги позная. Изведнъж до самата стъклена площ се показа осветлена вътрешност на бърз асансьор. Той се изкачваше нагоре по-бързо от моя. В него имаше двама души. Единият беше с гръб към мене, фигурата и лицето на втория забелязах отлично, застинали в някакъв жест и израз, които бяха неразбираеми за мене поради мигновено краткото зърване. Асансьорът беше вече изчезнал и по-нататък аз се издигнах сам, но под притворените клепачи още се задържаше образът на съзряния човек. Това беше Гообар, участник в експедицията, най-видният учен на нашето време.

Вагончето ми спря. Намерих се в просторен коридор. Особената среща ме развълнува малко и може би затова не исках веднага да потърся инженера. От лявата ми страна на всеки петнайсетина метра имаше ниши с врати, а от дясната — стена, която представяше дълга, докъдето стига погледът, стъклена плоскост. Иззад нея идваше светлина, сякаш от облачно небе. Колкото отивах по-напред, забелязвах, че светлината е променлива: ту се засилва, ту отслабва. Когато вървях така и си мислех сам не зная за какво, добивах все по-силно впечатление, че вървя покрай голяма гора.

„Смешна самоизмама“ — помислих и се приближих до стъклената стена. Долу се простираше грамаден парк. От височината, на която стоях, се виждаха леко полюлявани от вятъра корони на дъбове и букове, сочни морави между живи плетове, лехи с цветя, лъкатушни алейки и езерца, едни от които отразяваха чисто небе, а другите облаци, по-далече пък имаше горички, в които тук-там личаха кръстопътища. Светлата зеленина с жълтеникав оцвет като на малки пиленца по-нататък преминаваше в почти черния цвят на смърчовете, които на отделни групи се издигаха всред морето от листа. Тоя горски пейзаж стигаше чак до хоризонта на заслоненото от млечни облаци небе. Опрях лицето си в стъклената плоскост и долу под мене съзрях черно-сини скали, които вървяха успоредно на коридора, между тях течеше пенливо поточе, а там долу, където то се загубваше, имаше няколко кипариса, скупчени при блокове от петнист порфир. Първото впечатление се разсея.

„Видеопластична панорама“ — помислих си. В тоя момент някой сложи ръка на рамото ми.

Пред мене стоеше висок, слаб, лекичко прегърбен човек, с тъмнорижа твърда къдрава коса, която прилягаше плътно върху черепа му. Лицето му беше младо, мършаво и лесно се сбръчкваше, устата широка, с тънки издадени устни. Той се усмихваше и по бузите му се образуваха множество дребни бръчици и се виждаха много бели, остри зъби. Познах го, преди да заговори.

— Аз съм Ирьола — каза, — конструкторът. — Виждали сме се.

Подадох му ръка и той я стисна силно, после я разгъна леко и докосна дланта.

— Гребец? — попита и се усмихна, колкото можеше по-широко.

Кимнах.

— С това тук ще бъдем по-зле. Но ти, докторе, си и надбегвач, нали?

Това спортно интервю ме развесели.

— Да, така е — отвърнах аз, — но се страхувам, че там — посочих с ръка към прозрачната стена — не ще може да се тича. Там няма нищо, нали?

— От къде на къде! — огорчи се той от моето недоверие. — Това е истинска градина… ех… може би… малко по-малка, отколкото изглежда оттук…

Той пак се усмихваше. В блесналите му очи, в твърдата рижа коса, в лицето му имаше нещо привлекателно; от него лъхаше закачлив, дори може би хитър хумор.

Той ме гледаше и мигаше бързо, сякаш размишляваше върху думите, които бе казал.

— Докторе — рече той, — дяволски голяма и сложна работа е „Геа“, а пътуването ни е още по-сложно. Знаеш ли какво, преди да поемеш царството си, отдели ми петнайсет минути време, съгласен ли си?

Изненадан от такова начало, още веднъж кимнах с глава. Той ме хвана под ръка и ме заведе при най-близката ниша. Слязохме с асансьора надолу. Броях етажите. Асансьорът спря на първия. Вратата се отвори, а отсреща в плътния полумрак висяха преплетените листа на повит. Под подметките ми заскърца едър пясък, а в ноздрите ме лъхна свеж боров полъх. След няколко десетки крачки се огледах и изненадан спрях. Докъдето стигаше погледът ми, се разстилаше хълмиста просторна околност; покритите с гъсталак хълмове, по които стърчаха живописни варовични скалички, продължаваха все по-далеч и по-далеч, чак до хоризонта, където издатините на горските масиви се навеждаха като възсинкави линии.

— Превъзходна илюзия! — изтръгна се от мене.

Ирьола ме гледаше мрачен.

— Чакай — каза той, — нали ми обеща петнайсет минути.

Прекосихме леко наклонената морава; пътят се затваряше от цъфнали люлякови храсти. Без да се колебае, моят водач се спусна към гъсталака. Тръгнах след него. Храстите свършваха край потока, който течеше пенливо между каменливи брегове. С един скок Ирьола се прехвърли през него; тръгнах подире му. На другия бряг инженерът без видимо усилие се покатери върху голям балван и ми посочи място до себе си.

Доста време мълчахме. Тук вятърът сякаш бе по-силен, неговият боров мирис се засилваше от прохладата на потока, който се пенеше под краката ни. На другия бряг, в завоя на течението, се изправиха величествени, мрачни канадски смърчове, а малко по-далеч грамаден северен бор със сини и сребърни игли; неговите корени, подобни на мечешки плещи, се виеха и се загубваха в скалните пукнатини. Исках да попитам дали това е вече илюзия. През цялото време се мъчех да открия мястото, в което истинският парк преминаваше във видеопластичен мираж, създаден умело от скрита апаратура, но не можах да забележа и най-дребните следи на преминаването. Илюзията беше съвършена.

— Докторе — каза тихо Ирьола, — не зная дали си чул, че съм един от конструкторите на „Геа“. Моля те, не мислѝ за нея като за съвкупност от добре проектирани машини. Помисли, че като чертаехме бъдещите й форми, като предвиждахме необходимостта и ползата на всичките й съоръжения, не сме планували това, което единствено е важно, а че освен собствените ни тела „Геа“ ще бъде едничката частица от Земята, която вземаме със себе си…

Трябваше да напрегна слуха си, толкова тихо говореше Ирьола. Поривите на вятъра и шумът на водата, която клокочеше между камъните, понякога заглушаваха думите му.

— Това не е обикновен кораб. Погледът ти ще среща стените му в първия миг на пробуждането ти и когато си здрав, и когато си болен, и при почивка, и при работа — ден след ден, нощ след нощ. Така ще бъде години. Тия машини, тия метални стени, тия камъни тук, вода, дървета и вятър — това ще бъде единственият въздух за дробовете, гледка за очите. Наистина тя е бедна, тясна, затворена, но е земна. Това ще бъде не твоят кораб, а твоята страна, докторе. Твоето отечество.

Той помълча.

— Така трябва да бъде, трябва да стане така… иначе ще ти бъде много тежко. Много лошо и тежко. Дори ако си се уплашил, зная, че няма да ми го кажеш и няма да се откажеш от пътешествието, защото не ти е в нрава. И затова от тебе зависи дали пътуването — а всъщност животът — ще бъде най-голяма свобода или най-тежка необходимост. Не са минали още петнайсетте минути, но това е всичко. Казах ти го затова, понеже… искаш ли да продължавам, или да се пръждосвам от очите ти?

— Говорѝ, Ирьола.

— Знаеш, почти се досещам защо дойде при нас сам. Не обичаш да избираш и винаги би искал да преживееш две възможности там, където има място за едната… Сега обаче ужасно ме проклинаш, нали?

— Знаеш, че не.

— Хубаво тогава. Слушай, ти ли победи Мехила?

— Какво общо има…

— Има. Победил си всички, нали?

— Да.

— Дай си ръката тогава.

Подадох му ръка; той ме издърпа назад. Камъкът, на който седяхме, се допираше до следващия; погледнах нагоре и видях голям сипей, който стигаше чак до върха на широк планински склон. Поточето, което се спущаше по вдлъбнатината, лъщеше като сребърно змийче. Ирьола приближи ръката ми до следващия камък. Очаквах грапава, студена повърхност. Но пръстите преминаха през камъка като през въздух и опряха в плосък метал. Разбрах. Точно тук протичаше границата на градината, тук беше краят на действителните дървета и скали и под чародейството на видеопластиката започваше продължението им: далечните гори, облачното небе, планините над нас… всичко.

— Ами тоя поток? — попитах, като посочих змийчето горе, което изглеждаше като начало на бурна вода върху скалите.

— Този под нас е съвсем истински; можеш да се къпеш в него, колкото желаеш — отвърна Ирьола, — а този горе… е какво, ще цитирам думите ти: „Превъзходна измама.“

Той ми пусна ръката. Това беше доста необикновено зрелище: ръката ми до лакътя беше потънала в скалата, която в действителност не съществуваше. Зрението изневеряваше на осезанието.

Дръпнах си китката; когато тя се показа, илюзията се върна към предишното си съвършенство.

Когато вече излизахме от парка, попитах инженера:

— Откъде ме познаваш толкова добре?

— Изобщо не те познавам — отвърна той. — Днес ти говорих това, което неотдавна бях говорил на себе си.

— И все пак знаеш за мене…

Той се усмихна така, че аз не довърших.

— Много неща зная за тебе, но това е съвсем друг въпрос. Та аз трябва да зная; господар съм на машините, но другар на хората.

— Преди малко спомена за надбягвания. Тук може ли да се бяга?

— Разбира са. Пистата обикаля парка. Трудно ще намериш по-добра. Ще бягаме… и може би ще ме победиш, макар че това не е сигурно… Аз бягам на по-къси разстояния: на три и на пет километра.

Той ме погледна, усмихна се хитро и добави:

— Но ще ме победиш, ако много желаеш…

Млъкнахме. Чак когато излизахме от асансьора на четвъртия етаж, Ирьола се обади:

— Всичко това са думи и нищо повече. Ще бъде трудно, така казваме, но нима си даваме сметка какво значи това? Цивилизацията ни е изнежила като ягоди в парник: ние сме пухкави, румени, но не достатъчно калени, не сме опушени в дяволския пушек!

„Той защо говори все за тия дяволи“ — мина ми през ум, а гласно казах:

— Не сме чак толкова от парници, както казваш, а пък никак не би могло да се каже, че ти си пухкав.

— Ще има време да видим, що са дни, напред са. Засега толкова: ще си гледаме работата. Нали?

Притворих одобрително очи, но когато ги отворих, него вече го нямаше, сякаш един от дяволите, за които загатваше, го беше отвлякъл.

„Като че и самият той беше само видеопластичен мираж“ — помислих си и тая мисъл предизвика у мене горчива усмивка.

Попитах информатора за пътя и тръгнах към болницата.

Пак кратко пътуване с асансьор, най-напред отвесно, после в дълга, наклонена шахта между млечни и опалови стени. Коридорът, който водеше за болницата, беше по-тесен от галерията над парка, кремавозлатен със сини шарки, сякаш листа хвърляха слънчевите си сенки върху стените. Нямаше никакви прозорци. Дявол знае как беше направено това, особено дето напълно ясно се виждаше как сенките се люлеят и трептят като от вятър. Много изненади имаше тук. Някои от тях ми се струваха прекалено театрални за моя вкус.

Разгледах бързо определеното ми жилище: няколко не особено големи, светли стаи, кабинет за работа с прозорци, които гледаха към море — видеопластичен мираж, разбира се. Помислих, че това ще буди тъга, която ще бъде още по-силна, понеже нямаше начин да бъде удовлетворена, но може би тъкмо така и трябваше.

Жилището ми се отделяше от болничните зали с нещо като сводест коридор. По средата му във вдаден в пода майоликов съд расте тежка, възчерна араукария. Иглестите й лапи се простират широко, сякаш тя се опитва да докосне минувача и да му напомни за съществуването си. През двойна врата се влизаше в малка зала. В нея имаше много стенни шкафове, лъчеви стерилизатори и въздушни смукатели, а в страничните ниши, облицовани с млечна стъкловидна маса — химически микроанализатори, пособия, реторти, електрически котлони. В следващата, по-голяма зала — още по-чиста белота: лъскави като живак апарати, фотьойлчета от пластичен порцелан и наредени в полукръг високи прозорци с поглед към просторно поле с узряло жито, което се полюляваше тежко.

На другия край на залата наклоненият под водеше към голяма, матова стена от стъкло; не отидох там, сетих се, че зад стената се намира същинската операционна зала. През млечната плоскост неясно проличаваха очертанията на апаратите и операционната маса, която приличаше на мост с един свод.

Когато се приближавах към следващата врата, чух зад нея стъпки — безсъмнено женски, понеже бяха ситни и леки. Замръзнах на място. „Там е Ана!“ — помислих като побъркан. Окопитих се веднага и влязох. До голям прозорец беше застанала с гръб към мене жена в бяло. Зад нея имаше цял ред снежнобели легла, отделени едно от друго с преградни стенички от светлосин опал, които стигаха до потона. Тя беше на ръст като Ана, много млада; тъмната й коса падаше на букли. Обстоятелството, че не се обърна, когато чу стъпките ми, пак възбуди надежда, която не успях да сподавя повторно, нямах сила.

— Ана — прошепнах само с устни.

Тя не е могла да ме чуе, сигурен съм, но се обърна. Това беше друго момиче, не Ана. Беше по-красива от Ана. Но като вървях към нея, аз още търсех в това непознато лице чертите на другата, сякаш се мъчех с мечта да преобразя действителността.

— Лекар ли си? — попита тя, неподвижно опряна на прозореца.

— Да.

— Ще бъдем колеги. Казвам се Ана Руйс.

Трепнах и я погледнах внимателно. Глупости. Разбира се, че нищо не знаеше. Една ли само жена на света носи това име?

Тя се усмихна и едновременно се намръщи, разбрала погрешно краткото ми мълчание.

— Изненадан ли си, докторе?

— Не… тоест… не, не — казах и с усмивка маскирах смущението си. — Просто си представях, че името ти, защото бях чувал само фамилното ти име, принадлежи на мъж.

Замълчахме за миг.

— Засега тук нямаме никаква работа, нали?

— Не — каза тя някак си по момичешки нерешително.

После се приближи към едно от леглата и изведнъж се замисли или загледа, като гладеше гънките на постелята, каквито всъщност нямаше.

— Та какво от това, че няма никаква работа… Можем само да си пожелаем да бъде така и по-нататък — рекох аз.

Отново замълчахме и двамата; за миг се вслушах в дълбоката тишина, която сякаш цареше в целия кораб, но си припомних халето на летището, пълно с оживление. Това означаваше, че акустичната изолация е добра.

— Ръководител на болницата е професор Шрей, нали?

— Да — отговори тя, зарадвана, че най-после се намери тема за разговор. — Но той не е на кораба, отлетя за Земята. Ще се върне довечера, говорих с него преди малко.

Отнякъде, като че ли от много, много високо, долетя съвсем слаб стъклен звук, който се преливаше като чуруликане на механична птичка.

— Обед! — радостно извика моята събеседница и в същото време разбрах очаквателното й ослушване преди малко.

„Изглежда, че скучае… още отсега!“ — мина ми през ума.

Тя ми беше водач в лабиринта от коридори, тъй като се намираше на „Геа“ вече от една седмица. Пътят водеше по много широк ескалатор. Той ни пренесе над стъкления свод на централния парк. Забелязах, че гледано отгоре, „небето“ му беше напълно прозрачно. Долу се простираха залесените хълмове и се виждаха като от самолет, който лети ниско.

Пред входа на трапезарията забелязах позната физиономия; това беше Тер Хаар, историк, с когото се бях запознал случайно преди няколко месеца. Запомних го поради една забавна случка. На приема при професор Мурах за съседка му беше седемгодишното момиченце на един от гостите. Той правеше усилие да я забавлява, в резултат на което малката се разрева толкова силно, че майка й трябваше да я изведе. Както се разбра, историкът разказал на детето, че в древните времена хората колели животните, за да ги ядат. По-късно, когато останахме сами в градината, Тер Хаар много сериозно и с обезоръжаваща искреност ми довери колко много се смущава от децата. „След пет минути разговор — каза той все още смутен — започвам да се изпотявам от напрежение, докато намеря тема за разговор, и в края на краищата завършва все така, както днес…“

Сега при вида на масивната му, мечешка фигура аз му се усмихнах като на стар познат. Той също ме позна и ни дръпна с Ана към една масичка в дъното на залата. Там вече седеше висок мъж, Тер Аконян, ръководителят на експедицията.

Когато автоматът-прислужник се приближи и започна да вади от кристалната си вътрешност затоплени ястия, които слагаше сръчно в чиниите, аз гледах любопитно над лъскавите сервизи възрастния астрогатор. Главата му беше костелива и едра. Чернотата на късо подстриганата му брада преливаше във възсиньо, като стомана на много старо, калено острие на сабя.

„Може би оттук — помислих аз — произлиза прозвището му «стоманеният астрогатор».“

Залата почна да се пълни. По лимоненожълтите стени, обхванати в светлосребърни рамки, имаше нарисувани сцени от живота на средновековните градове. Понтонът изглеждаше като изкристализирал от грамаден леден блок. Колебливата светлина на свещите, които горяха върху масите, се пречупваше в диамантените му розети и ни обливаше с потоци от трепетлив блясък.

Тер Аконян попита дали съм доволен от жилището си. При това той повдигна глава и на лицето му, което напомняше за мрачните планини на Кавказ, където се е родил, неочаквано светнаха детско сини очи.

— Ако искаш да го смениш, архитектите ни са на твое разположение — подхвана астрогаторът, който погрешно разбра мълчанието ми.

Казах, че жилището много ми харесва. На Ана Руйс изведнъж й се припи палмово вино; тя го познавала от Малаите, където била прекарала доста време, и ме канеше да го опитам и аз. Автоматът изчезна и веднага се върна с две бутилки. Внезапно трима души се отделиха от човешкия поток в главния проход и тръгнаха към нас; бяха Ирьола, едно четиринайсетгодишно момче, което много приличаше на него, и една тъмнокоса жена. Отдалече тя изглеждаше като жена на средна възраст, но колкото по̀ се приближаваше, толкова повече сякаш се подмладяваше. Познах, че това е високо ценената скулпторка Соледад. Когато стигна до масата ни, момчето чукна енергично токовете си за поздрав, а Ирьола се обади зад гърба му:

— Докторе, това е Ниле, синът ми…

Седнаха. Ниле Ирьола ме огледа внимателно. Той имаше обичай да пронизва съседите си с поглед, сякаш те бяха загадки, които изискват незабавно решение. Седналата до него скулпторка на моменти изглеждаше почти като негова връстница; в дребното й лице се виждаха само тъмните големи устни с лъскави зъби. Очите й бяха полупритворени, голите рамене слаби като на момиченце, но аз помнех силното й, смело ръкостискане. Опънатата назад коса беше завързана с панделка. Понякога тя разтърсваше косата си, сякаш — отегчена от този атрибут на женственост — искаше да се освободи от нея.

Обедът обещаваше да бъде знаменит. В рубинова рамка светеше голяма листа на ястия, а списъкът на вината напомняше древна книга; можеш да я изучаваш цели часове. На масата имаше толкова златни, тъмносини и зелени съдинки, чаши, панички, та се чудех как се побират всичките върху тая неголяма шестоъгълна плоча. Ана Руйс, чийто профил се белееше от дясната ми страна върху фона на вдлъбнатата кристална стена, се хранеше с апетит, като при всеки залък опулваше леко очи. Когато стигнахме до печеното, тя се погледна внимателно в най-близкото огледало и с движение, присъщо на жените от незапомнени времена, оправи косата си. През време на обеда разговорът беше сдържан и често се прекъсваше, понеже голямото количество и разнообразие на ястията изискваше внимание. В златните и стъклени сервизи на масата играеха цели редици пламъчета.

Изтънченият обед ме учудваше и дори малко ме изкарваше от търпение, но мълчах, понеже смятах, че трябва да се съобразявам с обичаите на кораба, докато Тер Хаар пръв не издържа.

— Уфф! — каза той. — Прекалиха! И това уж значи „каквото дал господ“, но човек ще се измъчи тук!

Засмяхме се. Веднага настроението се поправи. Сега Ана и аз едновременно добихме смелост да откажем на автомата, който се канеше да ни поднесе още едно ястие. Говорехме оживено за мероприятията по наводняването на пустините на Марс. Само Соледад по време на целия обед отсъствуваше духом. Два пъти й падна вилицата, за която тя посягаше пипнешком под масата и заплашваше да събори всичките съдове, но се изправяше слисана, понеже автоматът, винаги по-бърз от нея, отстраняваше следите на нейната разсеяност и до чинията й вече светеше нов комплект от прибори. Най-сетне, когато поднесоха замразен портокалов сироп, тя, изглежда, се събуди. Всички млъкнаха, а Соледад, като мигаше с дългите си мигли, се обърна към автомата и попита:

— Мога ли да получа суха кифла?

Когато я получи, почна да троши залчета, да ги натопява в чашата и да яде такива малки трохички, сякаш храни птиче.

Тер Хаар се наведе към мене и прошепна поверително:

— Как ти се вижда оная фреска там, на стената?

Той я посочи с вилицата. Обърнах се в казаната посока. Картината представляваше улица в средновековен град. По дължината й имаше чудновати къщи с прозорци, пресечени с кръстове, с островърхи като шутовска шапчица покриви; долу вървяха хора, а по средата й по железни релси се движеше синя кола. Зад предното стъкло стоеше водачът с бяла перука, облечен с богато обшит, зеленосинкав жакет; на главата си имаше триъгълна шапка с перо от камилска птица, а около врата дребно плисирана дантелена яка. Той държеше здраво ръчката и управляваше допотопното превозно средство, пълно с хора, чиито лица се подаваха от прозорците.

Не разбирах какво така разсмива Тер Хаар, който се кискаше тихичко и ми намигаше многозначително като немирно хлапе.

— Е, как ти харесва това? — повтори той.

Мъчех се да намеря някаква грешка, някакъв анахронизъм, понеже сигурно историкът имаше нещо подобно на ум. Предполагах, че като всеки специалист, той е чувствителен спрямо невежеството на другите хора по въпросите от областта на своята професия.

— Струва ми се — казах колебливо, — че се отнася до прозорците… Прозорци с такъв кръст са имали само сградите, които са били посвещавани за религиозни обреди, нали така? Защото кръстът е бил…

Тер Хаар ме гледаше с облещени очи, той почервеня и избухна в толкова гръмлив смях, та аз усетих, че на свой ред се изчервявам.

— Но какво говориш, драги човече! Прозорците са си в ред, този кръст няма нищо общо с религиозния мит! Как така, не виждаш ли? Нали това е електрическа кола на релси, така нареченият трамвай, значи, сцената е някъде между XIX и XX век, а ватманът и пътниците са облечени като благородници от двора на френските крале!

— Значи, художникът е сгрешил със сто години. Но нима това е толкова важно? — защити ме Ана. — Тогава облеклата са се менели почти всеки миг… помня, веднъж гледах такъв спектакъл… Ето защо дали са имали къси дрехи с обшивки, или не, светла перука или черна…

Тер Хаар спря да се смее.

— Моля — каза той, — да оставим това на мира. Аз съм виновен. Винаги си мисля, че това е невъзможно — но за жалост всички вие сте толкова напълно, толкова нечувано невежи в областта на историята…

Той чукна с вилицата по масата.

— Но, професоре — казах аз — извинявай… Кой от нас не познава законите на общественото развитие?

— Това е само голият скелет, нищо повече! — прекъсна ме той. — Вие само с толкова излизате от училище! Не проявявате ни най-малък интерес как са живеели древните хора, как са работели, какви мечти са лелеяли…

В тоя момент някой стана в дъното на залата и попита дали присъствуващите нямат нищо против изсвирването на някое леко музикално произведение. Всички в хор изразиха съгласието си и веднага се понесе приглушена мелодия. Тер Хаар вече мълча до края на обеда. Залата се опразваше; станаха и моите сътрапезници. Поклоних се и излязох с доктор Руйс, с Ана, както я наричах вече. В началото трябваше да преодолявам някаква съпротива в себе си, та да се обръщам към нея по име, но това бързо изчезна. Ана се залови енергично да ме развежда по кораба.

Корабът беше на единайсет етажа. Ние вървяхме от предната му част към задната и най-напред разгледахме малката обсерватория в носовата част, после разположената в пет етажа главна астрофизична обсерватория с най-силния телескоп на „Геа“, по-нататък навигационните централи и поместените над тях апаратури за насочване на кормилните автомати, подредени в две групи: първият състав действуваше, когато „Геа“ вървеше с пълен ход, вторият го заместваше, когато корабът наближаваше до небесни тела. После слязохме в халето за летищата на дъното и в хангарите за собствените ракети на „Геа“, разгледахме спортните халета, градината за деца, плувните басейни, концертната зала, залите на видеопластиката и за отдих. На края на този етаж се намираше нашата болница. Там, където жилищната част беше в съседство с атомния център, който заемаше цялата кърма, се издигаше мощната бронирана стена на предпазната противолъчева преграда. Оттам се качихме с асансьор горе и минахме едно след друго единайсет лаборатории, но когато стигнахме до дванайсетата, омръзна ми вече да разглеждам.

Като забеляза как възторгът ми преминава в умора, Ана се смути, дори си пъхна малкия пръст в устата, но понеже я погледнах, тя го извади веднага и извика радостно:

— Вече зная къде ще отидем! Нали още не си бил, колега, на палубата за разходки?!

Казах, че не съм. Зарадвана, тя ме хвана тържествено под ръка и ме поведе.

На края на широкия коридор имаше матова сребърна завеса от мек, плътен плат. Разгърнахме я и от изкуственото осветление попаднахме в най-дълбок мрак.

Дълго време не виждах нищо; после очите започнаха постепенно да свикват с тъмнината. Намирахме се в толкова просторен коридор, че ако не беше необикновената му дължина, бихме могли да го наречем зала; на всеки двайсет-трийсет крачки в стената се намираха врати, обозначени с фосфоресциращи бледи стрелки; алеята от тия жълти чертички, сякаш увиснали във въздуха като низ от светулки, продължаваше толкова далеко, че последните се сливаха в мъждива ивица. Когато откъснах поглед от тези светлинни и погледнах в противоположната страна на коридора или по-право на палубата, отначало ми се стори, че там няма нищо, но в следния момент изтръпнах, като разбрах колко се бях заблудил. Там се разгръщаше бездна.

Тръгнах предпазливо към звездния простор, сякаш се страхувах, че палубата ще се свърши внезапно и аз ще рухна с главата надолу в бездънната пропаст, но в същия миг протегнатата ми ръка докосна хладна плоскост, която затваряше пътя нататък.

Започнах да различавам съзвездията. Леко надолу се разклоняваше Млечният път. Милиарди едва доловими искри мъждееха там; върху този блед фон като тлеене, което догаря, на няколко места личаха черни пролуки, сенки на мрачни космически облаци. Не забелязах изведнъж, че погледът ми, устремен към Млечния път, се повдига, че звездите се движат, докато внезапно в дъното на галерията, в която стояхме, в самия й край, силно засия сребърен триъгълник. Погледнах в оная посока. Клинът на светлината се разширяваше бързо, заливаше все по-голямо пространство и гасеше фосфоричните стрелки по вратите, докато в един миг ни обля блясъкът на пълнолунието. Погледнах към небето. Луната светеше отдолу, изпъкнала, гъсто осеяна с кратери, грамадна като сребърен червив плод. Тя затъмни най-близките звезди и плуваше лениво, а в галерията сенките се местеха безшумно в обратна посока, ставаха все по-полегати, носеха се по стените и по свода като призраци, изкривяваха се, докато Луната достигна другия полюс на „Геа“ и изчезна така внезапно, както се бе появила. Нямаше нищо чудно в това явление, тъй като корабът се въртеше по надлъжната си ос, за да създава изкуствено гравитационно поле. Когато Луната залезе зад кърмата на кораба, върху нас отново се спусна мрак. Ана внезапно хвана ръката ми с горещата си малка ръка и ме поведе към противоположната страна, като шепнеше:

— Гледай… гледай! Земята ей сега ще изгрее…

Земята се яви между звездите като синьо, мъгливо кълбо, три четвърти от повърхността на което беше затъмнена. Светлината на големия й сърп беше по-мека от лунната, синя, с едва доловим зелен оцвет. В пролуките между облаците очертанията на сушите и моретата се показваха размазани като премити. Над северния й полюс, невидим, защото не беше осветен от Слънцето, пламтеше ярка точка — това беше собствената звезда на Земята, северното атомно слънце. Пак сенки и светлини се плъзгаха по галерията, пак се огъваха, удължаваха, стелеха, докато последният все по-далечен отблясък изчезна горе на палубата и пак настана мрак.

— Видя ли? — по детски прошепна придружителката ми.

Не отговорих. Тази гледка познавах добре; кой от нас поне няколко пъти през годината не излита (по свои работи) високо, за да пътува през безвъздушното пространство, обаче това бяха къси пътувания, измервани с дни, по-рядко със седмици, и можеше да се предвиди всичко, което ще срещнем след завръщането, а сега Земята ми изглеждаше недостъпна, особено далечна… и когато младото момиче съвсем близко до мене притисна лицето си към студената повърхност и зашепна: „Колко е красиво…“ — за пръв път от толкова време се почувствувах самотен.

„Дете“ — помислих си.

В тъмнината, която ни обгърна след залеза на Земята, бавно се носеха звездни облаци и се издигаха с движение, което странно приковаваше погледа и странно обнадеждаваше, сякаш заедно с тях се издигаха и величествените, напръскани със сребърни искри мракове като завеси, които имат да покажат нещо неизвестно — но аз твърде добре познавах тая илюзия…

След това се разхождахме по палубата и плътният мрак се редуваше със светлина, веднъж с по-остра, лунна белота, после възсиня, земна, с големи интервали от мрак между тях, и ни се струваше, като че ли гигантско крило се свива и разгъва над нас.

Ана ми разказваше за себе си. Тя беше на „Геа“ с баща си, известен композитор. Тъкмо сега в концертната зала изпълняваха неговата шеста симфония. Учудих се, че Ана дори не предложи да я слушаме.

— Ех, толкова добре я познавам… А нима баща ми гледа всичките ми операции? — толкова сериозно каза тя, че за момент не бях сигурен шега ли е това.

Все пак най-сетне отидохме на концерта, когато наближавахме към облицования с хризопразови плочи вестибюл, прозвучаха най-високите, крайни тонове на финала и слушателите веднага започнаха да излизат от залата и да слизат по стълбището; то се виеше постепенно около монументален къс естествен вулканит и бялата му, потънала в полусянка спирала слизаше до живия плет, с който ги посрещаше от тая страна централният парк на „Геа“.

Стояхме на полуетаж, без да знаем какво да правим; струваше ми се, че на момичето му е омръзнала вече моята несъмнено твърда мълчалива компания, въпреки че усърдно изпълняваше ролята на водач и с поверителни движения на главата и очите сочеше към преминаващите и назоваваше имената им. Изглежда, че тук имаше най-много астрономи и физици; техниците бяха представени слабо; нямаше нито един кибернетик.

— На кибернетиците всичката работа вършат автоматите им, следователно те могат да слушат и концертите вместо тях — каза Ана и се смя дълго на собственото си остроумие, обаче смехът завърши с не особено добре маскирана прозявка. Това беше напълно недвусмислен знак, ето защо се сбогувах с Ана, като й пожелах лека нощ. Тя изтича надолу; обърна се в полумрака и още веднъж ми махна с ръка.

Продължавах да стоя на площадката; погледът ми блуждаеше по тъмни и светли глави, спираше върху силуети на жени; все по-малко хора преминаваха, още една и втора тройка, после една закъсняла, двойка… Вече се канех да си отивам, когато в широк, обхванат с колони портал се показа самотна жена.

Тя беше изключително, рядко красива. Овално лице, ниски дъги на веждите, тъмни очи и невъзмутимо спокойно изпъкнало чело, а всичко това сякаш още неустановено, като зора на летен ден. Завършени, оформени, би могло да се каже, окончателни бяха само устата й, сякаш значително по-зрели от лицето. В израза им имаше нещо, което будеше едновременно радост и незадоволеност. Нещо благозвучно, леко и все пак толкова земно. Тя осеняваше с красотата си всичко, към което се приближеше. Когато дойде до началото на стълбището, сложи бялата си ръка върху грапавия вулканит и сякаш мъртвият камък се оживи за миг. Тя вървеше към мене. Тежката й, полуразпусната коса блестеше с всичките отсенки на бронза и на светлината лъщеше като злато. Когато дойде съвсем близо, останах изненадан, че е толкова дребна; бузите й бяха гладки, стегнати, с леко триъгълна форма, а брадичката с детска трапчинка. Като мина покрай мене, тя ме погледна в очите и тогава сухожилията на врата й се издадоха като струни на нежен инструмент.

— Сам ли си? — попита.

— Сам съм — потвърдих и казах името си.

— Каларла — каза тя. — Биофизик.

Това име ми беше познато, но не помнех откъде. Стояхме така може би секунда, която ми се стори цяла вечност. Сетне тя кимна с глава и с думите: „Лека нощ, докторе“ започна да слиза надолу. Под роклята, която стигаше чак до стъпалата, не виждах движението на краката й, а само как тя се носеше плавно. Гледах още как слиза, а по-скоро как плува надолу нежна и стройна. Прекарах ръка по лицето си и едва тогава разбрах, че се усмихвам. Усмивката изгасна. В лицето на тая жена — чак сега осъзнах — имаше нещо болезнено. Това беше съвсем дребно нещо и може би незабележимо всред хората, но положително съществуваше. Такова лице може да има някой, който пред любим човек скрива страданията си — и добре ги скрива; само напълно чужд човек може да ги забележи, и то само при пръв поглед, тъй като после, когато свикне, ще стане сляп за тия неща.

„Няма какво — помислих си. — Всеки от тези няколкостотин хора, които в момента се канят да си лягат в удобните апартаменти на «Геа», носи при това пътуване към звездите всичките си земни грижи; защото е невъзможно да се отърсят от тях преди тръгването към бездната, както отърсихме от обувките си праха от Земята.“