Станислав Лем
Облакът на Магелан (29)

Облаците на Магелан

Букетът от люляк стоеше в стъклен лабораторен съд при прозореца. Седнал до масата, виждах как автоматите пробиват в скалата отвори, десетки отвори, които образуват концентрични кръгове. После слагаха взрив и изчезваха. Експлозиите не се чуваха. Скалата, разбита от огъня, се изправяше, стрелваше се нагоре като дим и камъни. Почвата трепереше и от кичурите на люляка хвърчаха дребни кръстовидни цветчета. В безвъздушното пространство димът падаше като железни стърготинки. Автоматите излизаха от скривалищата си, спускаха се в образуваната яма и редяха пластове от метални пръти. В зрителното поле се появяваше кула за радарна уредба. Тя подаваше глава върху дълга шия и я въртеше, оглеждаше се също като смешна жирафа от метал, която търси въображаеми листи.

Страхотен синкавостоманен блясък. Металът, разтопен от радиоактивен облак и разлян по вдлъбнатата повърхност на ямата, изстиваше. Автоматите шляпаха по грапавата площ, търкаха я, изглаждаха я, полираха, докато започваше да лъщи като живак. Други някъде по-далече слагаха взрив и дълбаеха дупки за антенните мачти. Почвата трепереше леко. Все повече бели листенца се сипеха от люляковите клонки, докато на петия ден Зорин каза:

— Жалко, че няма печка… една такава стара печка за обикновен огън. Щяхме да изгорим клонките. Помниш ли миризмата на дим от огнище?

— Помня.

Когато след пладне за втори път през тоя ден излизаше със скафандър, за да провери как върви работата, той взе клонките. Върна се след един час. Беше ги забучил в пояса си. Съзрях това, но не казах нищо.

Зорин забеляза погледа ми.

— Не можех да ги оставя — обясни той. — Толкова е каменливо. Да имаше поне малко пръст.

— По-добре, че ги върна — казах. — Люлякът има много мека сърцевина, може да се дяла, забавлявал съм се така като дете.

Клонките се върнаха в празната съдинка и останаха там. До края.

Автоматите работеха през цялото денонощие. Ден или нощ — за тях това беше все едно. За нас не. Мъчно беше да решим какъв ритъм на сън и будност да изберем. Астероидът се въртеше толкова бързо, че на всеки три часа излагаше нашата скална равнина под горещите лъчи на слънцето. Тричасовата нощ се осветяваше обикновено от слънце А, отдалечено на двайсет и пет астрономични единици, несравнимо по-силно от пълнолунието на земната Луна. През деня скалите горяха като блокове от разпален метал, нощем фосфоресцираха със силна и студена като лед светлина. Бързината на въртенето на планетоидата беше толкова голяма, че когато човек гледаше през прозореца, виждаше как сенките се удължават и растат — абсолютно черните сенки на космичната бездна, които заличават всичко. Когато някой автомат се наведеше от светлина в сянка, изглеждаше, като че ли отчасти престава да съществува, прерязан наполовина.

Всяка вечер сядахме при приемателите, поместени в миниатюрното етажче на нашия „дом“, и се вслушвахме внимателно в глухия шум на високоговорителя. Из хаоса от трясъци и шумове, които напомняха повърхност на някакво тъмно вълнение, внезапно се открояваха веселите звуци на повиквателния сигнал на „Геа“. Благодарение на монтираните временни предавателни мачти ние поддържахме телевизионна връзка с кораба и всяка вечер се виждахме с другарите. Разменяхме си сведения, говорехме за хода на работите, понякога Зорин молеше колегите си за помощ при изчисленията.

„Геа“ летеше право към Бялата планета; от целта я деляха още две седмици пътуване. През това време ние искахме да завършим основните работи по изкопите за фундамент на бъдещия голям ядрен реактор, който трябваше да замести нашия временен. Ставахме при местното разсъмване, обхождахме всичките места, където се работеше, а много пъти те бяха до десет едновременно, разхвърлени на едно пространство от няколко километра, а после не се връщахме веднага в барокамерата (ние казвахме „у дома“), но отивахме на разходка, всеки ден в различна посока, и така опознахме околността на един радиус от няколко десетки километра. Това беше доста неугледна скала — по-скоро карикатура, а не миниатюра на планета. Споменах вече, че отдалече приличаше на откъртен планински гребен, който плава в звездния простор; затова при движение хоризонтът около пътника ту се разширява на няколко километра, ту изведнъж се стеснява. На североизток, на разстояние трийсет километра от нашия дом, сравнително плоската скална равнина преминаваше по ръба в обрасъл с гъсталак от чудновати форми стръмен бряг. Тая застинала каменна маса отиваше чак до края на кръгозора; тя нямаше нищо общо с купищата отломъци при сипеите, с естествената ерозия, с картината на действието на водата, ветровете и притеглянето; това беше някакъв паноптикум на гротескови форми, които човек просто не можеше да си представи: вкаменени, балансиращи сопи, грамадни зъбести балвани в колебливо равновесие, вертикални прегради, каменни цепеници, които очакват само едно невнимателно движение, за да почнат да се сриват надолу, бавни и лениви като при сънна мора. Изкачеше ли се човек на най-високия зъбер над околността, виждаше гора от остри скелети, проточена под звездния фон и откроена от него с рязък бял блясък. Над тоя мъртъв пейзаж се търкаляше с монотонно движение огненото слънчево кълбо. В зависимост от това дали навлизахме в нагрята от слънцето област, където почвата се нагорещяваше до сто градуса, или потъвахме в сянка, автоматичните климатични уредби на скафандъра непрекъснато се прехвърляха от една крайност в друга.

С държането си Зорин напомняше донякъде климата на астероида: той ту мълчеше по цели часове като заклет, ту започваше дълги монолози. На някой страничен човек нашият съвместен живот би могъл да изглежда не най-съвършен, но ако мисли така, той би сбъркал. Защото Зорин беше любезен и обикновено разговорлив само с чуждите хора; спрямо мене той се държеше също както в миналото в компанията на Амета. Неговото почти летаргично замлъкване и замисленост, сърдитите му отговори и недомлъвките ме радваха; при все че никога не говорехме за Амета, дори не споменавахме името му, все пак той присъствуваше по такъв удивителен начин, че много пъти, когато при екскурзия откривахме някакъв по-фантастичен от другите изглед, почти исках да се обърна, за да проверя дали малкият пилот не споделя нашите впечатления.

След десетина дни подир пристигането ни на планетоидата веднъж седяхме на върха на една скална игла, която се издигаше над цялата околност. Слънцето висеше на запад в огнените рунтавини на протуберанцията; другото слънце, А, тъкмо се приближаваше към него като малък ослепителен диск. Ние бяхме дошли нарочно, за да наблюдаваме очакваното затъмнение на едното слънце от другото. Когато малкият диск почти докосна големия, двата изпратиха един към друг огнени пипала, които сякаш се търсеха и се сляха веднага, та се създаде чудновато крушовидно образуване, което изхвърляше ярък стоманен блясък; после по-тясната удължена част на крушата, всъщност слънце А, започна да намалява и постепенно да се скрива зад по-голямата. Силата на светлината не намаляваше, защото отслабването на блясъка беше незабележимо.

Мълчахме дълго, най-сетне помолих Зорин:

— Разкажи някаква приказка.

Можеше да се помисли, че не ме е чул. След доста време отвърна:

— Приказка няма да ти разкажа, но ще ти разкажа за приказките. Чувал ли си някога за бракуваните серни кораби?

— Не си спомням.

— Трябва да си чувал. Преди около двеста години били построени първите автоматични ракети без пилот, отначало извънредно големи — достигали до четирийсет хиляди тона маса в покой. Там имало някаква грешка в изчисленията, защото тия кутии се затопляли страшно — до няколкостотин градуса. Затова спрели продукцията им, а тия няколко десетки авторакети, които вече били готови, ги пуснали по линията Титан — Земя. Щели да превозват сяра. Още при първия рейс няколко от тях експлодирали. Пресованата сяра се превръщала в газ и разкъсвала ракетата като балон. Загрижили се какво да ги правят — на Земята естествено не искали да ги прибират: риск, не можело да се изпращат и хора, за автоматите също жалко — такъв измет може да експлодира всеки момент. Най-сетне върнали цялата ескадра по радиото и я тласнали в обратна страна, нека лети по света, извън границите на Слънчевата ни система; нали сярата няма да може да замърси целия космос. След една година те престанали да отговарят на радиосигналите, астронавтите си отдъхнали — спокойствие. Едва след трийсет години — бух! — първата сярна катастрофа. След нея втора. Оказало се, че тия проклети авторакети съвсем не били отлетели завинаги. Те попаднали в гравитационната област на Юпитер, който, разбира се, ги завъртял посвоему, наместил ги на някакви слепи кометни орбити и ги пуснал на път. И от това време се въртят по следния начин: за двайсетина години бягат от Слънцето, седят в афелии и отново се връщат. Докато летят далече от Слънцето, те се охлаждат достатъчно и сярата се превръща в газ. Когато се връщат, вече около орбитата на Марс започват да се загряват, а намерят ли се на една линия със Земята, пукат се като сапунени мехури. Представяш ли си това? Двайсет хиляди тона сяра се превръща в сгъстен газ. Ракетата се пръсва, образува се газов облак с диаметър сто хиляди километра, който се разнася след няколко седмици. Но ако наблизо мине някакъв астероид, той взема със себе си тоя облак и тогава нещастието продължава цели месеци. Създава се кълбообразна зона от сярна мъгла или по-право от прах, защото газът се кристализира в безвъздушното пространство — нещо като пухкава обвивка, а в средата дяволски твърдо силикатно ядро. Мъглата преминава в безвъздушното пространство толкова незабележимо, че при летеж, докато забележиш какво става, ти вече си в самия център като в гърне. Светлината не преминава, радарът тъне като в тесто, не се вижда нищо, нито звезди, нито сигнали, никаква ориентация, по-рано или по-късно — току-виж, че си се блъснал в ядрото. Трябва веднага да изключиш двигателите, да намериш самия астероид според гравиметрите, да се нагласиш по центробежната линия, изведнъж да се спуснеш с голямо ускорение и да избягаш. Естествено това се казва лесно, но когато човек затъне в такава каша, неволно губи ума и дума. А най-лошо е с автоматите, защото — помисли сам — на планетите няма „естествени серни атмосфери“ и не може да има, затова никой пилот-робот не е пригоден към такива чудеса.

Накратко казано, от Марс за Земята се връщали около трийсет деца екскурзианти и ракетата им попаднала точно в такава сярна мъгла, която обвивала един много малък астероид с диаметър от двайсетина километра — това е важно. Най-напред пилотът-автомат се опитал да маневрира, а накрай направил единственото възможно нещо: изключил двигателите. Така избягнал катастрофата; привличана от астероида, ракетата започнала да слиза към него, но, разбира се, нечувано бавно — такова „слизане“ може да продължи цели седмици. Децата били отлетели от Марс сами, учителката им щяла да се качи на първата космодромна станция.

— Как така, а предупрежденията? — попитах аз.

— Не зная как е станало това. Предупреждения навярно е имало. Може да не са били точни. Не зная. Случват се такива неща. По-рядко, отколкото в миналото, но се случват. Това било именно такова „едно на сто хиляди“. И когато радарната връзка започнала да куца, пилотът-робот изключил двигателите. Мъчно може да се опише какво е ставало тогава. Тревогата вдигнала на крак цялото Северно полукълбо; бърза помощ тръгнала на вълни, на вълни от Луната, от Марс, от Земята, около шестстотин кораба. Ще ти кажа, че за пръв път от трийсет години било спряно за няколко часа цялото товарно движение във втората зона на Марс. Но докато спасителните кораби долетят на мястото, там вече се намерил един човек. Той бил пилот от Светлинния център и тъкмо в тоя момент извършвал опитен полет с ракета, приспособена за изключително големи скорости. Горивото му било вече на свършване и той се връщал в базата си, когато чул призива по радиото; веднага се отклонил от курса си, а понеже могъл да развива огромна бързина, само след петнайсет минути се гмурнал в мъглата. Известно време се въртял, докато чул плача на децата. Разбира се, по радиото на ракетата. То работило на най-дълги вълни и пилотът не могъл да определи точно посоката, но могъл да разговаря с децата. Веднага изключил двигателите и започнал да се спуска към астероида.

— А защо не е търсил ракетата?

— Хм, а ти би ли се опитал да търсиш игла, хвърлена в океана? Мъглата обхващала двеста милиарда кубически километра пространство, той би могъл да търси през целия си живот и да не намери ракетата. Но като се спускал, в края на краищата щял да се приближи до нея на двайсетина километра, защото, както ти казах, астероидът бил много малък. И така той се спускал със спрени двигатели и разговарял с децата. Те имали всичко в изобилие — храна, въздух, вода, — но се страхували, затова той чак до нощта им разказвал приказки. Когато заспали, бдял, а сутринта отново започнал да им разказва. Опитният полет обикновено продължава два часа, затова той имал само няколко подкрепителни таблетки и няколко глътки кафе, с което от време на време разквасвал гърлото си, за да не занемее. Представяш ли си ти това? То не е била обикновена ракета, а ракета ОСС, пилотът лежал в пневматичен предпазител, цял бинтован от главата до петите, в тъмнина, с притиснат до устата микрофон — и разказвал приказки. Първите спасителни кораби долетели едва на втория ден, но преди да намерят него и децата, минали още няколко часа.

— Ти ли беше тоя пилот?

— Не, Амета.

— Амета?

— Да.

— И той ли ти разказа това? — попитах с недоверие; струваше ми се, че другояче познавах Амета.

— Не.

— Тогава откъде знаеш подробностите?

— Трябва вече да си вървим, слънцето залязва. Ще трябва да обиколим шеста секция. Откъде зная тази история ли? Аз именно бях едно от тия деца…

Когато проверихме как вървят работите и се връщахме към нашия брониран „дом“, иззад хоризонта се показваше само ръбче от слънчевия диск като гребен от пълзящи пламъци. Цялото пространство бе покрито с непроницаема чернота, през която вървяхме нагазили до колене, до пояс, най-сетне до шия… и само най-високите скални отломъци още светлееха над морето от мрак, един след друг гасени от нощта. Зорин, който мълча през целия път, се спря на прага и се обади неочаквано:

— Намериха се такива, които казваха, че Амета бил постъпил неразумно, непредпазливо. Той отговори така: „В океана в черупки от варовик си живеят малки създанийца — радиоларии — които от седемстотин милиона години до днес не са се променили. Те са най-предпазливите създания на света.“

 

 

За извършване на текущите строителни изчисления си служехме с подръчен електронен мозък. Вечер Зорин сядаше при масата и започваше да се разправя с него. Електромозъкът беше малък, тясно специализиран и, разбира се, не можеше да се сравнява с могъщите генерални автомати на „Геа“, затова Зорин много пъти трябваше да чака дълго за резултатите и го наричаше „Глупчо“; с течение на времето това прозвище придоби едва ли не гальовна отсенка. Зает да проверява напредъка на работите по строежа, веднъж Зорин отложи няколко вечери подред анализа на астрорадарните данни, а те ни уведомяваха за всичко, настанало в просторите около скалния къс, на който пътувахме през космичната бездна. Когато най-сетне се зае с тях, загуби настроение. Той предаде на Глупчо ред цифрови данни. Както обикновено, електромозъкът работеше бавно, затова ние не дочакахме резултатите и си легнахме. През нощта Зорин стана и отиде при автомата. Върна се, като подсвиркваше; това означаваше, че настроението му е крайно лошо.

Не го попитах нищо, понеже знаех, че всяка мисъл трябва да отлежи у него.

— Знаеш ли — каза той накрая, — изглежда, че ще имаме каша.

В езика на пилотите каша означава поток от метеорити. Аз не се развълнувах особено много от чутата вест.

— Какво от това — казах, — и нашият дом, и атомният реактор, и скривалището за автоматите са пресметнати с достатъчна резервна издръжливост; най-много в продължение на няколко часа ще трябва да внимаваме. Не е ли чудно, че астрогаторите са се излъгали?…

Зорин не отговори нищо, едва преди да излезе (беше се вече разсъмнало), добави:

— Това не са обикновени метеори, а такива, които идат извън системата…

Останах сам. Зорин отиде при бригадата, която работеше най-далеко, ето защо имах близо един час време, за да обсъдя думите му. Както се знае, планетите биват посещавани от два вида метеори. Вътрешните метеори, тоест метеорите от системата, се движат по затворени траектории и бързината им по отношение на нашата планетна не можеше да надминава няколко километра в секунда. „Чуждите“ метеори обаче, каменните ята или железните буци, летят по параболи и могат да постигат огромни скорости по отношение на телата от системата — скорости до сто километра в секунда. Както изглеждаше, нашият радар беше уловил сянката на такъв именно поток.

През следните два дни не споменахме нито дума за това, само Зорин висеше все по-дълго през нощите над филмите на радароскопите и все по-често приглаждаше косата си така силно, сякаш искаше да се скалпира.

Взехме възможните предпазни мерки: автоматите подкрепиха с допълнителни щитове нашата камера, както и покрива на атомния реактор, който се намираше на половин километър от „къщи“ и представяше голям, спуснат в трите си четвърти в скалата метален цилиндър.

Предположението на Зорин се превръщаше в увереност. Фотоклишетата показваха в един от квадрантите на небето малка мъгличка, сякаш някой беше направил петънце върху снимката; там се носеше рой от толкова дребни тела, че те създаваха картина само като цяло; светлината на звездите се виждаше през тях, значи, това не беше монолитна маса, а рой от малки отломъци.

— Може би това е облак от прах — каза Зорин, когато обмисляхме дали да уведомим „Геа“ за нашите страхове и решихме, че не бива да правим това, защото другарите не могат да ни помогнат, а само ще се тревожат без нужда.

През целия следващ ден работите вървяха както обикновено; вторият основен изкоп за атомния реактор беше към края си, скривалището на автоматите бе снабдено с допълнителни брони, не можехме само да предпазим временната мачта на радиостанцията, която се издигаше над равнината на четирийсет и пет метра височина, поддържана със система от опънати на котви стоманени въжета.

През нощта ме изтръгна от сън толкова силен гръм, сякаш току над главата ми се пропука желязна камбана. Оглушен, дълго лежах неподвижен в тишината, която шумеше и загасваше в ушите с пронизителен звук. Леглото се размърда като блъснато. Седнах, спуснах крака и с босите си стъпала усетих ситното трептене на пода. В замаяния ми мозък блесна мисълта, че планетоидата е живо чудовище, което се буди в тоя момент, раздвижва се и напъва каменната си черупка. Почвата затрепера още по-силно. Изтрезнях.

— Чуваш ли? — подхвърлих в мрака.

Отговор нямаше, но знаех, че Зорин е буден.

След четвърт час слънцето изгря и гледката през прозорците се показа в ослепителен блясък. Докъдето око стигаше, скалистата равнина избухваше едновременно на десетки места. Никакъв звук, само бели пръски от камък ту по-близо, ту по-далеч, а почвата се люлееше понякога като палуба на кораб в борба с буря. Невидимите при полета си метеори само много рядко, когато отскачаха с чудовищен скок от скалите, показваха блесналите при шеметното си въртене страни. Ние мълчахме, а каменният дъжд валеше непрекъснато зад прозорците. Камъни димяха, пясъчни водоскоци се издигаха и падаха, понякога иззвъняваха тънко отломъци, улучили стените ни, и отново настъпваше тишина, ненадейно разбивана от метален гръм, сякаш покривът се пропукваше и падаше върху главите ни; някакъв отломък се разбиваше в горната броня на камерата.

След три часа слънцето залезе. Метеорите продължаваха да падат, по-рядко обаче и по-слабо, защото планетата сега ни закриваше от тяхното главно течение, а тия, които се сипеха върху нощното й полукълбо, постигаха само бързината на свободното падане, незначителна в сравнение с космическата скорост на потока.

Ние още не знаехме какъв път очертава той в простора и докъде се простира. Трябваше да чакаме. Настана ден и почвата отново затрепера. Отново ни улучваха могъщи удари; бронята ги отблъскваше и издаваше силен звук, струваше ни се, че стоманените стени се огъват и отпускат в пороя от страхотни удари. През втората нощ каменният град, макар и по-слаб, стана толкова гъст, че не можеше дори да се помисли за напускане на камерата — а това беше едва началото.

Ден след ден и нощ след нощ всред призрачния блясък на горещите скали и в ледената звездна тъмнина валеше тоя мъртъв дъжд. Почвата се разтърсваше като живо същество под ударите, стените вибрираха, трескаво треперене пълзеше по предметите, изпълваше телата ни, часовете течаха всред, глуха тишина, разкъсвана от време на време от гръм, който звънеше продължително. Бяхме затворени. Небето изхвърляше от черните си уста цели реки от каменни късове и ги разбиваше о кората на астероида. Поне досега връзката с атомния реактор и скривалището на автоматите не беше повредена. Когато през втората нощ бомбардирането отслабна, ние призовахме автоматите да започнат работа. Те тръгнаха, но след около един час един от тях се строполи, разбит от пряк удар, от който бронята му се разтроши като стъкло. Другите се поколебаха, прекъснаха работа и се върнаха в скривалището; задействуваха самоохранителните вериги. Сутринта можахме да видим смачкания автомат: той лежеше на повече от триста метра от камерата, възчерните каменни късове го бяха вбили в пясъка.

Продължавахме да разчитаме, че всеки момент астероидът ще излезе от вътрешността на потока и адското обстрелване ще престане; затова продължавахме да не съобщаваме нищо на другарите.

Радиостанцията се намираше в етажчето на камерата и през нейния горен лещовиден прозорец преди това се виждаше черното небе, но сега автоматичната уредба го беше затворила със стоманена покривка. Тук, горе, разговаряхме с другарите. Понеже влизахме във връзка нощем, когато хвърчаха по-малко метеори и непосредствените удари върху камерата бяха редки, успяхме да скрием от „Геа“ всичко, което се бе случило. Мълчахме главно затова, че вече само пет дни пътуване отделяше кораба от Бялата планета и цялото внимание на другарите се съсредоточаваше върху проблемата как да се споразумеят с нейните жители.

И така ние разговаряхме с тях и ги питахме за плановете им, а понеже това ставаше под самия покрив, чувахме лек, неспирен нито за миг шумол — това беше космическият пясък, който безсилно се плъзгаше по облата повърхност и обграждаше стените с все по-дебел слой, докато най-сетне нашият брониран „дом“ бе засипан до половина от дюните на тоя нападал от звездите прах.

На другата вечер радиоприемането явно се влоши. След като свършихме разговора с „Геа“, установихме, че главният рефлектор на антената е посмачкан и изпродупчен на много места.

— Работата е спряна вече три дни — забелязах аз, — а сега можем да загубим и връзката.

— Автоматите ще поправят антената.

— Сигурен ли си, че ще тръгнат?

— Да.

Зорин пристъпи към разпределителното табло и повика автоматите по радиото. Беше вече нощ. Метеорите падаха по-рядко. Той послуша и изключи микрофона.

— Идват ли? — попитах.

Зорин стоеше насред кабината разкрачен като борец, който наблюдава противника си изпод присвити клепачи. Мълчеше.

— Какво ще правим? — попитах аз най-сетне.

— Ще мислим. Засега ще попеем.

Пяхме около един час. Ту той, ту аз си припомняхме все нови и нови песни. В паузата между две той забеляза неволно:

— Самоохранителният предпазител може да бъде изключен, нали знаеш?

— Но не от разстояние — отвърнах аз.

Отново пяхме. Навремени Зорин се ослушваше. Най-сетне стана и се огледа за скафандъра.

— Искаш да отидеш там ли?

Потвърди мълчаливо и едновременно мушна крака в отвора на скафандъра откъм главата. Дръпна сребърния материал зад яката и като го теглеше нагоре, измърмори:

— Добре, че ние нямаме предпазители…

— Да почакаме още — започнах, безпомощен пред неговата решителност.

— Не. Работата може да чака, но антената трябва да се поправи.

Той говореше тихо, но под спокойствието му се криеше гняв. Провери закопчалките на плещите си, взе от пода шлема, сложи го под мишница и се запъти към вратата.

„Аз като че ли не съществувам — мярна ми се през ума. Чувството на изненада и безпомощност изчезна. Овладя ме хладна ярост. — Все пак аз приличам малко на него“ — помислих и започнах да навличам бързо втория скафандър. Когато влязох в изходния люк и затягах коланите си, той стоеше при ръчката на клапите. Чу стъпките ми, обърна се и застина с ръка върху ръчката. Престорих се, че не виждам това, затворих плътно вътрешната врата, преметнах скобите и застанах до него.

Стояхме така при слабата светлина на лампата от потона — две сребърни фигури между тъмните метални стени.

— Какво значи това? — попита той най-после.

— Идвам с тебе.

— Това е безсмислица.

— Не смятам.

— Но какво правиш ти, човече?

— А ти какво правиш?

Той стоя така секунда, без да мръдне, после се засмя внезапно посвоему, почти безгласно. Взе ме за ръка; противях се, понеже предчувствувах, че ще поиска да ме убеждава.

— Слушай — сниши той глас, — помниш ли защо ни свалиха тук?

— Помня.

— „Геа“ може да не се върне.

— Зная това.

— Някой трябва да бъде тук, за да строи станцията.

— Съгласен, но защо ти трябва да отидеш, а не аз?

— Защото съм по-добър кибернетик от тебе.

На това не можех да възразя нищо. Той хвана ръчката, но се обърна още веднъж към мене.

— Ще отидеш — каза, — ако аз не успея. Нали?

— Да — отвърнах, учуден от простотата на тоя разговор. — Ще поддържам връзка с тебе по радиото — добавих.

Без да каже нито дума повече, натисна ръчките. Разнесе се съскане на въздух, всмукван във вътрешността на камерата. Люкът се изпразваше, стрелката на манометъра лениво спадаше към червената нула, поколеба се няколко пъти над нея и спря на края на стълбицата. Зорин тласна големите лостове на изходната клапа. Тя не се отвори. Той измърмори и натисна по-силно. Тя трепна, но се съпротивяваше още. Залепих плещи. Клапата тръгна бавно. През образуваната пролука в краката ни плискаше все по-широка струя сипкав пясък.

Най-после клапата се отвори. Пред изхода се бе образувал дълбок улей; камерата бе обградена от дюни със стръмни склонове. Просторът, облян от студената далечна светлина на А Кентавър, беше мъртъв и тих, цял в разкъсани форми като от въглища и сребро. Зорин повдигна леко дясната си ръка, каза „засега довиждане“ и изчезна от очите ми толкова бързо, та не разбрах дори в коя посока бе тръгнал. Надникнах през отворената клапа и го видях едва тогава: той вървеше вече на няколко десетки метра разстояние и затъваше до над коленете, а при вървежа сипкавият пясък се преливаше около краката му. Огледах се и търсех в далечината куполата на атомния реактор, защото там се намираше и скривалището на автоматите. Трепнах. Къс блясък светна в мрака, след него три, четири по-слаби. Метеори. Енергията от сблъскването ги обръщаше в пламъци. Стоях така, а хоризонтът святкаше. Зорин се виждаше вече толкова малък, че бих могъл да закрия фигурата му с протегнат пръст.

— Как се върви? — обадих се аз по микрофона, за да кажа нещо.

— Като в сироп — отговори той веднага.

Замлъкнах. Ту тук, ту там се появяваха блясъци, човек би помислил, че някакви невидими същества сигнализират със светлина. Внезапно си дадох сметка, че стоя навън. Това нямаше смисъл; ако ще се излагам на опасност, трябваше да тръгна с него. Отдръпнах се назад в люка и го загубих от очи. Повдигнах ръка и я опрях на бронирания ръб на клапата. Така можех свободно да наблюдавам циферблата на часовника и едновременно да имам под око хоризонта, който се белееше в отворения вход. Той святкаше непрестанно. Чаках, втренчил поглед в трепкащата с мравчо, настойчиво движение стрелка на секундарника.

Още три минути — помислих и попитах на глас:

— Вървиш ли?

— Вървя.

Тия въпроси и отговори се повтаряха. Изведнъж едновременно видях два далечни блясъка и чух глухо издрънчаване.

— Зорин! — викнах.

— Нищо, нищо — отговори той със сподавен глас.

Дишах дълбоко. Не, явно беше, че не го е ударил метеор, защото, ако бе станало такова нещо, щеше да загине на място.

— Вървиш ли? — исках да попитам, но гласът ми замря в гърлото.

В слушалката трещеше страхотно.

— Пусни ме де… — мърмореше Зорин неясно — защо ме държиш? Хайде…

— На кого говориш? — попитах и усещах как косата настръхва на главата ми.

Той не отговори. Чувах напрегнатото му дишане, сякаш се бореше с нещо. С един скок се намерих навън. В наклонената, ледена светлина пространството беше мъртво и пусто. Светкавично пресметнах, че Зорин трябва да се намира на около триста и петдесет — четиристотин метра разстояние, но виждах само зъбести скали, дюни, ивици от сенки… нищо повече.

— Зорин! — викнах, та чак в ушите ми зазвъня.

— Сега, сега — отговори той с все същия сподавен глас.

Внезапно пясъкът затрепера, раздвижи се на едно място и от него се измъкна сребърната искра на скафандъра, изправи се и започна лениво да се движи напред.

„Паднал — помислих аз — но на кого приказваше?“

Оставих тоя въпрос за по-късно и се върнах вътре в люка. След миг той се обади:

— Стигнах вече.

Мърмореше нещо, изглежда, че разравяше пясъка, който е засипал входа.

— Започвам операцията — каза след малко.

Това продължи повече, отколкото предполагах: половин час според часовника, но ако времето се мери с напрежението на нервите ми, това бяха векове. Най-после той каза:

— Край. Сега ще бъдат най-покорни. Връщам се.

Не зная, може би се лъжех, но ми се струваше, че блясъците стават все по-гъсти. Земята затрепера един-два пъти. Това треперене, на което вече не обръщахме внимание в камерата, ускори биенето на сърцето ми. Зорин се връщаше удивително бавно. В слушалките се чуваше дишането му, толкова тежко, сякаш тичаше, а всъщност той се движеше много по-бавно, отколкото на отиване. Загубил търпение и неспокоен, излязох един-два пъти пред клапата. Белият диск на А Кентавър докосваше скалния хоризонт. Нощта беше към края си. Скоро метеоритният дъжд щеше да се засили.

— Защо се мухавиш така? — извиках накрай.

Той не отговори нищо. Дишаше тежко. Не можех да разбера това; ходенето не беше изтощително, особено за него.

Внезапно той закри входа със себе си. Влезе в люка бързо и някак неуверено. Затвори клапата и каза:

— Влез вътре.

— Ще почакам… — започнах аз, но той ме пресече остро:

— Влез вътре! Ще дойда веднага.

Послушах го. След малко влезе без скафандър; беше го оставил в люка. Приближи се бавно до масата, под лампата, вдигна ръце до очите си, разпери пръсти и измърмори нещо.

В гънката между едрите му плещи имаше нещо страшно.

— Какво ти е?… — прошепнах.

Той се опря с ръце на облегалото.

— Не виждам добре — обясни глухо.

— Защо?! Метеор?…

— Не. Паднах.

— И какво?

— Препънах се в разбития автомат…

— Говори де!

— Изглежда, че неговото ядрено реакторче, знаеш… атомното му сърце е било пръснато.

— И ти си паднал в НЕГО?! — викнах ужасен.

Той кимна с глава.

— Смукалата, знаеш… смукалата на магнитните обувки се закачиха в железата и не можах да се измъкна…

Спокойствието се връщаше. Това беше страхотен студ, който смразяваше мисълта, но същевременно в главата ми се проясняваше. Знаех: трябва да действувам незабавно. Метеорът така напълно беше разбил нашия автомат, че атомното сърце — резервоарът с радиоактивни елементи — се беше пукнало и при падането си Зорин се долепил с цялото си тяло до останките, които отделяли силна радиация.

— Какво усещаш? — попитах аз, като се приближих до него.

— Не се доближавай… — каза той и направи крачка назад.

— Зорин!

— Мога да те убия. Облечи предпазна броня.

Прескочих до другата кабина и навлякох тежкото метално облекло. Не можех да го затворя на гърдите си, така се тресяха ръцете ми. Когато се върнах, Зорин беше полулегнал на фотьойла.

— Какво усещаш? — повторих аз.

— Всъщност нищо… — Говореше като човек безкрайно уморен, с малки прекъсвания. — Когато паднах, отначало… видях виолетова мъгла… пулсиращ облак, пред очите ми притъмня… Там, при автоматите, работих почти слепешката…

— Мене виждаш ли ме? — попитах аз и се приближих.

— В мъгла…

Знаех какво значи това. Течността, която изпълва очните ябълки, флуоризираше под влиянието на радиацията. Поставеният на масата индикатор за радиацията на разстояние от два метра цъкаше предупредително; цялото тяло на Зорин беше радиоактивно. Трябва да беше получил страхотна порция.

— Боли ли те нещо?

— Не, но ми е лошо… и ми се повдига…

Хванах го за плещите.

— Ела да си легнеш.

Той се облегна тежко върху мене и тръгна към леглото. Когато вече лежеше покрит, а аз се въртях и ровех из лекарствата, чух как измърмори:

— Глупаво…

 

 

Когато по-късно се приближих до него, той започна да говори за някакви сигнали, за автомати и за „Геа“; хванах му пулса; имаше висока температура. Аз, глупакът, помислих, че бълнува, и не обърнах внимание на думите му. След малко напълно загуби съзнание. В продължение на няколко часа направих подробен преглед. Той показа, че поразеният костен мозък не произвежда, кръвни телца. Имах шест ампули консервирана кръв, направих му преливане, но това беше капка в морето.

Погълнат от мисълта за спасението му, съвсем забравих за разговор с „Геа“. Ровех се в помагалата, търсех описания на лъчеви поражения. Колкото повече четях, толкова по-ясно ми ставаше, че Зорин е обречен. На разсъмване, както бях наведен над трионовия екран, ме налегна дълбок сън. Стресна ме железен гръм. Метеорите се разбиваха о бронята. Беше бял ден. До късно не се отделях от Зорин, който продължаваше да е в безсъзнание. Вечерта отидох горе. Приемането беше толкова лошо, че аз долавях само изопачени откъси от гласове.

„Това е нищо — помислих си, — ще повикам автоматите, сега вече ще дойдат и ще поправят антената.“

Когато отидох при разпределителното табло, досетих се, че автоматите няма да дойдат. Можех да ги повикам само по радиото, което не работеше. Трябвало да повикам автоматите предния ден, веднага щом Зорин се върна; тогава предавателят още действуваше криво-ляво. В бъркотията бях забравил всичко. В първия момент това откритие ми подсече краката, но се овладях и тръгнах към люка. Когато минавах през стаята, Зорин се обади. Беше в съзнание.

— Предаването мина ли?… — попита той. — Какви са новините?

Не можех да му кажа истината. Пък и радиото утре вече ще работи. Затова, като се досещах за съдържанието на предаването от чутите откъси, възстанових го цялото. Веднага след това Зорин заспа и аз се измъкнах тихо до люка. Навлякох скафандъра, нагодих си шлема и вече слагах ръка върху ръчката, когато ме порази една мисъл. Ами ако аз загина и Зорин остане сам — неспособен да се движи, безпомощен и сляп?

Може би около една минута стоях като мъртъв, а после също така тихо свалих скафандъра и се върнах в кабината.

Така беше през втория ден. А през третия радиото замлъкна съвсем и аз измислих цяло комюнике; и така беше всяка вечер отсега нататък. Трябваше да правя това, защото, щом чуеше новините, Зорин заспиваше. Когато го попитах защо не се е върнал веднага след злополуката, той ми отговори:

— А ти щеше ли да се върнеш? — И ме изгледа така, та проумях всичко.

От първия момент разбрал, че положението му е безнадеждно, и си казал: „Веднъж ще се мре.“ Затова, макар и ослепял, изключил предпазителите на автоматите. Затова не искаше да взема от мене кръв, та аз я вадех от себе си скрито и казвах, че имаме още запаси. След четири дни такова лечение едва се държах на крака; страхувах се, че ще припадна, затова вземах без сметка всички подкрепителни лекарства, каквито имах под ръка, и идваха моменти, когато се улавях, че полузамаян от умора и сънливост, си шепна и моля костния мозък да произвежда по-бързо кръв…

Като отивах горе, всеки път си мислех: не мога да лъжа един умиращ, това е непоносимо, да, днес вече ще му кажа, че антената е повредена; и все пак, когато слизах и виждах как обръща сляпото си лице към моите стъпки, как с израз на най-нетърпеливо очакване някога толкова силното му и пъргаво тяло трепери — губех смелост и към старите лъжи прибавях нови.

Осем вечери подред му разказвах как „Геа“ се е приближила до планетата, как са излетели, за да я посрещнат, грамадни кораби с чудновати форми, как непознатите същества са се разбрали с хората посредством автомати-преводачи, а когато му разказвах така, гъстотата на метеоритния поток растеше, сякаш някаква бездънна паст изсипваше върху нас всичките скрити в космоса мъртви реки от желязо и камък. Стените, предметите, телата ни биваха пронизвани от тръпки, всичко се клатеше и при това трескаво треперене разказвах на Зорин за високата цивилизация на съществата и колко потресени били, когато след изследване на останките от свалените ракети на „Геа“ разбрали грешката си.

Сега Зорин нямаше температура, толкова беше отслабнал организмът му. Знаех, че няма да го спася, че това е невъзможно. Според указанията на медицината той трябваше да умре след два дни, въпреки това беше жив и наистина не знаех кое го поддържаше по-силно: моята кръв ли, или лъжите. Навярно лъжите, защото той така се променяше, когато разказвах и в същото време го държах за ръката. Тогава усещах как пулсът му се напряга, става по-силен, как треперят мускулите на едрото му тяло и как след последната дума отново изпада във вцепененост. На седмата вечер Зорин можеше вече само да пие. Готвех му на котлона подкрепителна супа и внезапно там, в ъгъла, ме порази мисълта:

„Когато умре, ще мога да изляза и да поправя антената.“

Разтреперах се, сякаш Зорин, който лежеше зад гърба ми, можеше да проникне в мене и да прочете тая ми мисъл. Поисках с най-голямо усилие на волята да я натикам в мрака, от който беше изпълзяла, но каквото и да правех, тя непрестанно хучеше в мене като ехо без думи, но с изпълнено със смисъл съдържание.

Поднесох му готовото ядене, а когато попита защо се бавя, отидох горе и седях там при мъртвата апаратура, като от време на време проверявах дали вратата е затворена плътно. Изчаках така двайсет страшни минути, после слязох долу и започнах поредния си разказ за Съществата, за тяхната великолепна цивилизация и как вече не нашата малка станция, а мощният радар на Бялата планета ще ръководи в бъдеще земните трансгалактични ракети към Облаците на Магелан.

На осмата вечер треперенето на почвата почна да става по-рядко. Излизахме от метеоритния поток. Един час след залез-слънце настана пълна тишина. Въпреки това не можех да изляза от камерата, толкова тежко беше състоянието на Зорин. От време на време хващах предпазливо ръката му. Голямото сърце все още се бореше. Късно през нощта той се обади внезапно:

— Приказките… помниш ли?

— Помня.

— Децата не искаха… тъжни, затова аз… им добавях весел… край…

Тръпки ме пронизаха. Замрях. Какво искаше да каже с това?

Дишането с неравномерни тласъци повдигаше широките му, силно изпъкнали гърди.

Ненадейно той прошепна:

— Лодки… ето такива лодки…

— Какво казваш? — наведох се аз над него.

— От брезова кора… изрязвах, малкият… дай…

— Тук… тук няма брезова кора…

— Да… но клончетата… люляка… дай…

Скочих към масата. Снопчето сухи клонки стоеше там в стъклената съдинка. Когато се върнах с тях, той вече не беше жив.

Тогава покрих лицето му, преминах в люка, навлякох скафандъра, взех инструменти и отидох в скривалището на автоматите. Заедно с тях в продължение на три часа слагах нови сегменти на рефлектора на антената, изправях мачтата, споявах я, опъвах въжетата. Всичко това вършех като в някакъв странен сън, прекалено действителен, поразително реален, но като насън, защото в дъното на мислите ми се таеше някакво дълбоко убеждение, че ако поискам много, извънредно много — ще се събудя.

Когато се върнах, отидох горе при радиостанцията и включих тока. Разнесе се глухият шум на високоговорителите. Внезапно тясното пространство се изпълни с отчетливи думи, изречени със силен, чист глас:

— … и четирикратно координатите. Утре сутринта, в шест часа местно време, „Геа“ взема курс към вас и след дванайсет дни ще дойде при астероида. Ние сме крайно обезпокоени от мълчанието ви. Ще продължаваме да ви викаме през цялото денонощие. Тук говори Ирьола от борда на „Геа“, в шестия ден след създаването на контакт с Бялата планета. Сега ще говори Ана Руйс.

Високоговорителят издрънча и млъкна за малко. Но аз слушах само по-раншните думи, от които кръвта ми бучеше. Скочих, намерих вратата и изтърчах надолу, като виках сърцераздирателно:

— Аз не съм лъгал, Зорин! Не съм лъгал! Всичко това е истина! Истина е!

Грабнах едрото тяло в прегръдките си и го разтърсвах така, че тежката му глава бръскаше възглавницата с косата си…

Оставих го, легна безсилно. Паднах по лице и се разплаках. Нещо напираше към моето съзнание, нещо ме викаше, молеше… Сепнах се. Беше Ана. Гласът на Ана. Исках да изтичам горе, но не смеех да оставя Зорин сам. Тръгнах към стъпалата бавно, гърбом и все гледах застиналото му лице. Тогава Ана ме извика по име и аз се извърнах от умрелия. Гласът й се приближаваше все повече. Когато започнах да се изкачвам по стъпалата, погледнах нагоре и в открития лещовиден прозорец на покрива видях Южния кръст, а по-долу бледа мъглявинка: със студена, спокойна светлина сияеше там Облакът на Магелан.