Станислав Лем
Облакът на Магелан (28)

Земни цветя

През цялата нощ „Геа“ се отдалечаваше от планетата. В осем часа сутринта високоговорителите съобщиха, че съветът на астрогаторите призовава екипажа на събрание.

След четвърт час амфитеатърът беше пълен. В него се носеше глух, нисък шум; подиумът при стената беше празен. По едно време там се изкачи Тер Аконян и каза:

— Има думата професор Гообар.

Тогава всички видяхме, че Гообар от дълго време вече стои отстрани, нисък, леко наведен, и гледа към залата. Настана голяма тишина, всред която се разнесе гласът му:

— Представям тук една хипотеза, която трябва да изясни станалите събития и да набележи бъдещите ни действия.

Вчерашните трагични случки като че ли показват, че жителите на Бялата планета са някакви кръвожадни същества, които се ръководят в действията си от непонятни за хората подбуди. От разговорите си зная, че мнозина от вас мислят същото. Аз смятам тоя възглед за погрешен. Ние знаем малко за тия същества, но няма съмнение, че те са разумни, а при горната интерпретация постъпките им стават безсмислени. До планетата се приближава звезден кораб и изпратените от него ракети биват унищожени. Защо? С каква цел? Отначало смятах, че имаме твърде малко данни, за да възпроизведем изцяло събитията, тоест да реконструираме не само нашите действия, но и на другата страна. Обаче не е така.

Гообар помълча малко.

— Да излезем от последните събития. В плоскостта на горните пластове на атмосферата беше създадено силово поле, което унищожи девет ракети. Това стана на два етапа. Най-напред изгоряха петте ракети от първото ято, после четири от второто. Ракетата, която носеше телевизорите и първа премина областта, където стана унищожаването на другите — оцеля. Защо?

Отново помълча.

— Всичко, което ставаше преди това и после: непрестанният контрол на нашите движения, мълчанието като отговор на призива ни, прецизният начин, по който бяха унищожени ракетите — всичко това ме кара да отхвърля мисълта, че първата ракета е оцеляла по някаква случайност. Следователно работата стои така: според разбирането на неизвестните същества деветте ракети е трябвало да бъдат унищожени, а едната ракета е била изключена от тая сметка. Причината за това трябва да се крие в разликата между загиналите и оцелялата ракета.

Отначало — продължаваше Гообар при мъртва тишина — работата ми се струваше безкрайно странна, защото тия ракети си приличат много една на друга. Разликата — неволно ми се налагаше мисълта — се състоеше в това, че противно на другите незасегнатата ракета беше безлюдна. Следователно още веднъж се появи отхвърленото предположение, че целта на действията на съществата е била да убият пилотите.

Помълча.

— Откъде обаче биха могли да знаят, че първата ракета е без хора? Както чух, говореше се за някакви начини на рентгеноскопия на ракетите ни от далечно разстояние. Това обаче е абсолютно невъзможно. Ракетите са покрити с напълно непроницаеми брони и такава твърда радиация, която би могла да проникне през тях, щеше едновременно да ги унищожи. Така че хипотезата за рентгеноскопирането на ракетите и заключението, което следва от нея за „кръвожадността“ на съществата, трябва да се отхвърли повторно.

Връщаме се към първоначалния пункт. Каква е разликата между деветте унищожени ракети и оцелялата? По строеж, по външна форма, в техническите си подробности те са напълно еднакви. Разликата всъщност е само една: оцелялата ракета е почти три пъти по-голяма от другите. Следователно събитията изглеждат така: към планетата се приближават група ракети. Планът на неизвестните същества гласи: да се унищожат малките, голямата да не бъде атакувана. Защо? Това не можех да разбера. Какво биха могли да знаят те за нас, което би ги накарало да постъпят по такъв начин? Какво те изобщо са знаели? Само това, че към планетата се приближава кораб. Знаели са това от шест седмици, когато техният радар е открил „Геа“. Тук аз се замислих за пръв път: а защо радарът е хванал „Геа“ именно тогава? Разбира се, това също е могло да бъде случайност. Но за случайност е позволено да се говори само тогава, когато бъдат изключени веригите от следствия и причини, които свързват разглежданите явления, а в тоя случай това не беше сигурно. Радарният конус, който ни улучи, беше много тесен, както си приказвахме още оттогава. Но какво би станало — помислих аз, — ако пуснем в работа математиката? Попитах професор Трегуб колко широк е бил радарният конус, когато ни обхвана, и се оказа, че и двамата — той и аз — мислим за същото. Той не само ми отговори на въпроса, но и добави, че тоя конус, ако би долетял до Червеното джудже, щеше да бъде толкова широк, та би обгърнал пространство с диаметър осемдесет милиона километра. Започвате ли да разбирате?… Те не са изпратили тоя сноп вълни случайно. Те са предполагали, че някакъв кораб се движи в ония области на небето. Защо са мислели така? Нима ние им бяхме дали някакъв знак за приближаването си? Толкова мощен знак, та да го забележат от билион километра. Толкова бърз знак, та да изпревари „Геа“, и същевременно толкова незначителен, та сами не сме разбрали, че сме го изпратили? В действителност ние им изпратихме такъв знак, такъв сигнал. Това беше избухването на мъртвия сателит на атлантидите.

В залата цареше страхотно, напрегнато мълчание; думите на Гообар падаха в нея като нажежени камъни.

— Направих следната проста сметка — продължаваше ученият. — Експлозията на четирийсетте уранови бомби е създала блясък с мощност, която за част от секундата е надвишила слънчевата светлина. Тоя блясък след три месеца е долетял до Бялата планета и е бил забелязан там. Къде би трябвало да ни срещне радарният импулс — попитах се аз, — ако предположим, че е бил изпратен от планетата незабавно след забелязване на блясъка? Сметката отговаря: би трябвало да срещне „Геа“ на 15 светлинни дни от планетата. Тоя резултат съвпада изумително точно действителността. Толкова точно съвпадение не може да бъде дело на случая. Следователно ние сме на правилна следа.

Добре. Но защо са изпратили радарен импулс, щом са забелязали блясъка? Отговорът се налага сам: защото са знаели какво го е предизвикало. Знаели са, че в системата на Червеното джудже се върти мъртъв кораб с атомен товар и че блясъкът е бил предизвикан от експлозията на този товар. И наистина много вероятно е, че същества с толкова високо техническо развитие контролират областта на своята система, следователно, че някога са открили изкуствения спътник на атлантидите. Ако това е така, те именно са рентгеноскопирали с астрон атомните бомби и са знаели, че самозапалването им е невъзможно. Ето защо блясъкът им е сигнализирал, че в пространствата на тяхната система е навлязъл някакъв кораб и той именно е предизвикал експлозията, която е унищожила спътника. За да проверят това предположение, те са изпратили сноп електромагнитни вълни, а когато са установили присъствието на кораба ни, започнали са да контролират с него движенията му. Толкова за начина, по който сме уведомили жителите на планетата за нашето пристигане. Сега разрешете да обърна целия въпрос и под неизвестната, каквато в разглежданата проблема са непознатите същества, да поставя — хора.

Да предположим, че на тая облачна планета живеят хора и един ден хората узнават от астрономите си, че в простора на тяхната слънчева система е влязъл някакъв непознат кораб. Тоя кораб плава от същата оная небесна област, от която някога е пристигнал в тяхната система друг кораб с мъртъв екипаж и с товар от атомни снаряди. По-нататък. Този нов кораб е унищожил стария с експлозия. Какви са тия същества — мислят си те, — които разбиват срещнатото старо возило, които губят толкова усилия и време, за да обърнат в нищо тази гробница с вдървен екипаж? Това е неясно, това е подозрително. Ще трябва тези същества да бъдат следени внимателно. И изпращат толкова широк радарен конус, че да обгърне почти цялата система на Червеното джудже. Ред седмици изтичат, докато радарните вълни, които се движат със скоростта на светлината, достигнат до непознатия кораб. Когато отразеното ехо се връща, разбират, че корабът се движи с голяма бързина към тяхната планета. Тогава хората — защото под неизвестната поставихме хора — решават да чакат. Най-сетне корабът стига до планетата и изпраща от своите недра трийсет ракети. Малки ракети. Хората, които населяват Бялата планета, никога не са виждали такива ракети, нали? Така ли смятате? И все пак. Спомнете си фотографските снимки, донесени от мъртвия сателит на атлантидите. По какъв начин атлантидите са се канели да хвърлят атомни бомби? С помощта на неголеми четири-петметрови ракети. Малки ракети. И ето че на небето на Бялата планета се появяват трийсет малки ракети, водени от една голяма. Не е ли вероятно, че тази голяма ракета е кораб с екипаж, който ще трябва да слезе под облаците, да издири целите и да изсипе върху тях трийсетте уранови бомби? Какво трябва да направят, за да предотвратят унищожението? Ще трябва бомбите да бъдат обезвредени. Как? За щастие жителите на планетата някога са посетили мъртвия сателит, рентгеноскопирали са с астрон бомбите, знаят тяхното устройство… Във всяка бомба се намира сноп от цеви, които се събират концентрично в центъра й. Всяка цев е заредена с твърд уран и с барутен заряд. Едновременната детонация на барутния заряд във всички цеви предизвиква изтласкване на късовете уран в един куп със свръхкритична маса и по тоя начин — атомен взрив. Следователно, за да се предизвика преждевременно възпламеняване на бомбата, достатъчно е да се причини детонация на барутните заряди, а те могат най-лесно да бъдат запалени посредством значително повишение на температурата. За тая цел ще трябва да се създаде съответно енергетично поле в горните слоеве на атмосферата… Но — продължават да мислят хората — ще постъпим така само с бомбите. Големия кораб с екипажа няма да атакуваме. Нека неизвестните пришълци да знаят, че ние не искаме да воюваме с тях, нито да ги унищожим. И целият тоя план бива осъществен…

Както виждате — продължаваше Гообар, — тук всичко е ясно, и то по толкова удивителен начин, че възникват два нови въпроса. Първият гласи: ако под неизвестната поставим хората, тогава излиза, че те биха постъпили навярно по същия начин, както непознатите същества. Дето ще рече, тия същества трябва да бъдат поразително подобни на хората. Как така, значи, още при първата звездна експедиция, при която избираме за цел на пътуването си най-близката звезда и опознаваме от милионите планетни системи на Галактиката само една, веднага откриваме същества, извънредно подобни на човека? Нима това съвпадение не крие в себе си пак случайност, и то толкова невероятна, че обръща на пух и прах цялото предишно разсъждение? Моят отговор е: аз прилагам логическия скелет на човешкото разсъждение към постъпката на тия същества не защото е най-съвършеният, а понеже е необходим. За да овладее материалните сили на всемира, човек е бил принуден през хилядолетията да формира в себе си такива именно методи на индуктивно и дедуктивно разсъждаване, методи, които произхождат от простите рефлекси на всякаква оживена материя. Същества, които вместо да изследват промените във вътрешността на звездите, биха ги боготворили, няма да отидат напред в развитието си… Следователно, ако жителите на Бялата планета са създали висока цивилизация, а това е сигурно, тогава техните умове трябва да действуват според закони на една логика, подобни на нашите. Дали това предполага прилика във външния изглед? Разбира се, че не. Условният рефлекс е по начало подобен у маймуната, дъждовния червей и акулата, но мъчно може да се каже, че тия същества си приличат от анатомично гледище.

Вторият още по-важен въпрос гласи: как стана така, та всичко това знаем сега, а не предприехме никакви предпазни мерки, не предвидихме нищо и с поразително лекомислие допуснахме тази толкова трагична в последствията си грешка? Моят отговор гласи: това бе предизвикано от страха ни. Срещата на мъртвия сателит беше случайна, да, но това, което ставаше после, нямаше нищо общо със случайността. Не случайността ни накара да пристъпим с такава бързина към унищожението на спътника. В основата на постъпката ни се криеше убеждението, че актът на премахването на спътника е изключително наша, човешка, земна работа и че никой не би следвало да го забележи. А щом не би следвало, тогава и няма да го забележи. Това фалшиво, алогично разсъждение възникваше от желанието да се откъснем от вкочанения остатък от собственото ни минало. Толкова много искахме да се отречем от него, че при по-сетнешното ни планиране не взехме в сметката си нито срещата на този кораб, нито унищожението му, сякаш тия неща не се бяха случили никога. И ние трябваше да платим с живота на другарите си тази липса на смелост, това прибързано унищожение. Не искахме да знаем нищо за ония — а все пак те са били хора! Миналото не бива да се представя фалшиво. Не може да се затрива в него дори онова, което ни е чуждо. От неговото наследство можем да избираме, но трябва да имаме смелост да понесем съзнателно цялата съдба на нашия род през историята на планетата ни. Тоя жесток урок важи и за нас, и за тия, които ще дойдат след нас, защото е необходимо да се знае, че в човека освен величието на ума се крие и нищожеството на жестокостта, ако не проявена, то потенциална, която условията могат да изнесат на бял свят.

Накрая няколко думи за обществения строй на Бялата планета. Ние не знаем много нещо за него, но това, което знаем, е най-същественото. Радарният сигнал, който контролираше, нашите движения, беше непрекъснат, при все че планетата се върти, следователно той е бил изпращан от предаватели, свързани в система, която опасва цялото кълбо, и когато едни радарни кули са залязвали зад хоризонта, предавали са емисионните функции на следващите. Радарното прикритие е цялостно, работи в служба на цялата планета, така че от гледище на техниката жителите й са обединени както ние. Обединението на техническа основа предполага и обществено единство. И така, без да имам нито намерение, нито право да решавам нашите бъдещи стъпки, бих желал да изразя убеждението си, че сме длъжни да предприемем опити за влизане в контакт с жителите на планетата. Дали тия опити ще бъдат успешни още в началото — това не се знае. Нашата цивилизация от векове ни пази от незнайното, от неизвестното, страшното, от бурите и пораженията и ние сме забравили, че тя никога не щеше да се създаде, ако в далечното минало хората не са били готови на всичко, за да дойде тя. Сега ние на свой ред стоим на прага на нова епоха. Дошло е преломното време. То изисква много. Иска онова, което на Земята никой никога не е изисквал от нас — и ние трябва да приемем това, защото законите на историята са такива. Човечеството не може да спре на своя път. Тая велика следваща крачка трябва да бъде направена, а вътрешното съгласие за това, което ни носи тя, трябва да придобием от разбирането на необходимостта, която за следните поколения ще бъде вече нова, по-висша свобода.

Щом Гообар свърши, до него се изправи Тер Аконян, приближи до очите си едно листче и започна да чете:

 

 

— „Съветът на астрогаторите към екипажа на кораба.

През най-близките години човечеството ще започне трансгалактични полети. За тия пътешествия ще са необходими космични междинни станции по небесните тела, които обикалят близо до Слънчевата система. Положението на системата на Кентавър я прави естествена база за такива станции за експедиции в посока на южния полюс на Галактиката и към Облаците на Магелан. Като прецени това, Съветът на астрогаторите реши:

 

 

1. Да продължи опитите за влизане в контакт с Бялата планета.

2. Тия опити може да доведат до унищожаване на кораба. В такъв случай ще ги продължи следната експедиция, но тогава строежът на космичната станция би бил отложен с четвърт век. За да се избегне това, преди «Геа» да започне опитите за постигане връзка с Бялата планета, между планетите на Кентавър ще бъде избрана най-подходящата за издигане на междинна космическа станция. Оставените на нея машини ще започнат строителните работи под контрола на един човек. Съветът на астрогаторите е съгласен да остави на тоя пост кибернетика-пилот Зорин, понеже той има всестранно политехническо образование и голям опит в строежа на космодромни станции.“

 

 

Когато астрогаторът свърши да чете и погледна към залата, забелязах, че Ана, която седеше долу, стана и излезе през страничната врата. От централната пътека се провираше напред Зорин и се изкачи на подиума. Шумолът, който се носеше в амфитеатъра при последните думи на Тер Аконян, замря. Според законите на междупланетното плаване човек не може да пребивава самотен на космодромна станция; той трябва да има поне един другар. Съгласно обичая Зорин трябваше да го посочи сега. В залата цареше съсредоточена, дълбока тишина, сякаш пилотът, който плъзгаше поглед по морето от глави, сега именно избираше, макар да знаехме, че той бе направил избора си по-рано и сега само търси оня, когото си е определил за другар. Внезапно сърцето ми подскочи. Напразно си казвах, че това е безсмислица, че е невъзможно: та кой съм аз за Зорин? Един от екипажа, човек почти чужд… Съвсем друго може би щеше да бъде, ако беше Амета…

Главите на насядалите се повдигаха едва забележимо, за да срещнат погледа на пилота, и се навеждаха леко, когато ги отминаваше, и това напрежение на очакването минаваше през събраните като вълна. Внезапно очите му се спряха върху мене и така се втренчиха, че — без да си давам сметка за това — станах.

— Съгласен ли си? — достигна до мене гласът на първия астрогатор сякаш от някаква огромна далечина.

— Съгласен — казах аз.

В залата се надигна глух шум.

Зорин и Гообар разговаряха с астрогаторите; потоци от хора слизаха надолу и обграждаха подиума. Излязох в коридора, който беше съвсем пуст и тих. Не чувствувах нито възбуденост, нито гордост или радост — съвсем нищо. Вървях дълго, докато се спрях изведнъж: краката сами ме бяха отнесли в преддверието на концертната зала. Стоях пред статуята на Соледад — бяло момче насред пътя. Осем години бяха зад нас — какви години! На „Геа“ времето течеше по-бавно, време на часовниците, но не време на събитията. Колко по-възрастен бях, отколкото в момента на отлитането, а това бяло момче не се беше променило никак — все така неподвижно загледано в бъдещето. Обхванах статуята с поглед, направих няколко крачки и още веднъж я погледнах полуобърнат, сякаш се сбогувах с нея. Сърцето ми се сви, помислих за Ана. Къде ли е могла да отиде? Спрях се, после ускорих крачките си.

Най-близкият асансьор ме отведе в градината. Забелязах Ана още отдалеко — седеше на тревата, из която растяха многобройни незабравки. Амета ги обичаше много. В стаята не обичаше да гледа цветя. „Когато човек иска да бъде при цветя, трябва да отиде при тях“ — казваше той. В наведената глава на Ана имаше нещо, което забави крачките ми. С разперени длани докосваше цветята като сляпа. Застанах зад нея.

— Ти ли си… — каза тя тихо.

Това не беше въпрос. Коленичих при нея. Отдалече ще да е изглеждало смешно: двама възрастни хора, коленичили в тревата като деца.

Исках да наруша мълчанието, но не можех. Целунах извътре дланта на малката й ръка и усетих под пръстите си дребните втвърдявания на кожата, там, където пръстите й толкова често се срещаха с инструментите.

— Беше ли до края на събранието? — попита тя.

— Да.

— Зорин?

— Да.

— И ти?

— Да…

Тя млъкна.

— От жилището ли после слуша? — попитах аз.

— Не.

— А откъде знаеш?

Тя повдигна глава.

— Така си мислех… Ти не мислеше ли?

— Не! — казах учуден.

Тя се усмихна.

— Ти винаги се досещаш последен…

С лицето й ставаше нещо лошо; виждах как се бори да се усмихне, после внезапно извърна глава. Когато ме погледна отново, беше вече съвсем спокойна. Не говорихме нищо повече.

През нощта се пробудих от дълбокия сън още от първия миг с будно съзнание и бодър. Гореше теменужна лампичка и през стъклото на абажура върху възглавницата падаха няколко дребни светлосини петънца като листенца от незабравки. Ана лежеше възнак, с отметната глава, буйната й тъмна коса хвърляше сенки върху лицето й; със сухи очи се взираше неподвижно в потона. Затворих клепачи, но не можех вече да спя. Ненадейно тя се обади:

— Ще се върнеш ли?

Скочих.

— Любима…

Целунах я и в целувката почувствувах колко е далеко вече тя.

— Ще се върна, непременно ще се върна — пък нали не само аз се отдалечавам от тебе… и двамата отлитаме в различни страни… А ти ще се върнеш ли? — Опитвах се да се усмихвам и да придавам на гласа си весел тон, но Ана остана сериозна.

— Да — каза тя, — непременно ще се върна.

— Тогава добре.

Тя ме погледна, тъмните й очи бяха досами мене.

— Знаеш ли, не мога да повярвам, че някога не съм те познавала… това е толкова голямо, сякаш не е имало начало… затова не мога да си представя, че може да има… — не довърши.

Не питах нищо. Прегръщах я все по-силно; тя си пое дъх и тихичко, право в ухото ми пошепна:

— Все пак те са били много щастливи…

— Кои, любима?

— Древните.

— Така ли мислиш?

— Да, Те са вярвали във вечността…

 

 

В продължение на три месеца „Геа“ кръстосваше просторите на системата Кентавър. Планетите се приближаваха отначало като искри, порастваха в светлини, закриваха небето и се отдалечаваха, облъхнати от огъня на корабните дюзи. Пилотите слизаха от галериите като върволица от сребърни фигури и изчезваха в люковете на ракетите. Много пъти се повтаря това зрелище на раздели и завръщания, на силни ръкостискания, бумтежи на запалвани двигатели, на невидим звънтеж на камбаната при катапулта, на тишината след отлитането, при която мъчно можеше да се гледа в очите на останалите, и на немите движения на устните при броене на ракетите, когато — тласкани с бутала — изпълзяваха от люковете и почерняваха, обгорени от огъня, който ги обгръщаше при триенето с гъстите атмосфери.

През тоя период аз се виждах рядко със Зорин. Той работеше заедно с другите конструктори над проекта за космическа станция; план-скицата беше приготвен още преди една година, а сега целият колектив на Тембхара изработваше подробната техническа документация. Понеже знаех колко страшно е да се стои без работа за ума, а и желаех да бъда не само другар, но и сътрудник на Зорин, по цели дни четях учебниците по радиоинженерство и си възстановявах старите знания, придобити при следването ми по кибернетика в младите години. Не се откъсвах от трионите дори когато обикаляхме някоя нова планета, и не посетих никоя, но приятелите на Амета не ме забравяха. Ул Вефа пръв донесе и изсипа мълчаливо на масата ми цял куп искрящи магмови минерали, вулканични цветя от посетената планета. От друг полет Тевпане ми донесе отломък от лава със застинал трипръстен отпечатък; все по-големият брой образци от тая единствена в света колекция свидетелствуваше за успехите на пътешествието.

Минахме една пустинна планета и друга, вулканична, чиято висока температура правеше невъзможно за хората дори най-краткото пребиваване на нейната повърхност; направените през пластовете от горещи облаци снимки показаха някакви загадъчни движения по нея. От изпратените на разузнаване огнеупорни автомати се върнаха едва половината; тия оцелели автомати направиха неясни изложения, от които не можеше да се разбере дали грамадните членестоноги чудовища, които пълзели по застиналите магмови скали, са машини, изоставени след някакъв катаклизъм, или пък са форми на небелтъчинна органична еволюция. Астробиолозите напразно настояваха да се започнат подробни проучвания; тия проучвания бяха отложени за по-късно и „Геа“ продължи пътя си. Следващата планета отминахме нощем на неголямо разстояние. Корабът беше изпълнен с деликатен, но проникнал и в най-отдалечените кътчета от шум от охладителните проводници, в които кипеше течен хелий. В черното звездно небе сърпът на планетата зееше като червеникава дупка. Увеличителните уреди показваха повърхност, по която като черни паяци лазеха мрежи от пропуквания, съединяваха се и се разпадаха; планетата беше в стадий, когато се образуват планини, и през грамадни разкъсвания на кората бликаха реки от тъмна жарава.

Системата на слънце А завършваше с ледени планети от типа на Нептун; когато се отдалечихме на един милиард километра вън от техните орбити, намерихме се в областта на слънце Б. Обсегът на неговата гравитация беше без планети; разделени от бездни, в неговото пространство се въртяха само по-големи или по-малки астероиди, остатъци от разпаднала се преди хиляди векове планета. По решение на астрогаторите трансгалактичната станция трябваше да се построи на един от тия безвъздушни, урвести скални отломъци. Пътищата на стотици такива тела прекосяваха космичната бездна, така че имаше между какво да се избира, но определената планетоида трябваше да отговаря на много изисквания. Орбитата й трябваше да бъде приблизително кръгла, та по пътя си да не се отдалечава прекалено много от слънцето, нито да минава близо до него; трябваше също така да не се пресича с траекториите на други тела, за да не се излага на по-значителни смущения; освен това трябваше да бъде настрана от големите метеоритни потоци, които се носят по периферията на „сметосъбирача на двойната система“.

Търсенията се провлякоха цял месец; обсерваториите работеха денем и нощем; телетакторите и радароскопите непрестанно претърсваха простора и в резултат на тоя лов изборът на астрогаторите падна на един безименен астероид с диаметър почти четиристотин километра, следователно имаше незначителна гравитация, но достатъчна, за да може човек да се движи по повърхността му, без да се страхува, че ще падне в космичната бездна. Колкото повече се приближавахме до него, тоя отломък сякаш ни намигаше с изострена, като че ли котешка зеница. Това значително колебание на светлината се предизвикваше от бързото въртене на астероида около оста му, както и от много неправилната форма, защото с продълговатия си вид напомняше по-скоро окачен в черния мрак планински гребен, а не планета.

„Геа“ се въртя около него две седмици. През това време тектониците установиха, че компактността на скалата е достатъчна и осигурява трайността й през следващите няколко хилядолетия. След това незабавно почнахме да прехвърляме върху повърхността на планетоидата машини, строителни материали и хранителни припаси.

Строителните автомати се впиха бързо в скалата и издълбаха в нея две кръгли ями; в едната се помести куполообразна барокамера с резервоари за въздух, а в другата — ядрен реактор, който щеше да ни доставя електроенергия и топлина.

Ден след ден товарни ракети пренасяха на планетоидата суровини и части — от тях щеше да се изгради кулата за радарната апаратура на бъдещата станция, — докато най-сетне и последните товари бяха оставени между скалите.

Сбогувахме се с другарите кратко и просто и на най-близките си казахме думи, които се говорят при обикновена раздяла. Когато слизахме със Зорин по наклона към първата линия, на която се намираше готовата за старт ракета, и бяхме вече със скафандри, само шлемовете ни, отметнати назад, се опираха в яките, внезапно иззад колоната изскочи едно дете, прихванало с две ръце грамаден букет от бял люляк, и ни прегради пътя.

Вцепенихме се, а детето — пълничко, може би четиригодишно момиченце с миша плитка и тъмнорумени бузички — с усилие вдигна букета нагоре и го връчи на Зорин.

— Вземи — каза то, — а като се върнеш, нали пак ще ни разказваш приказки?

— Разбира се — отвърна Зорин. — Как се казваш?

— Магда.

— Кой ти даде тия цветя?

— Никой, аз сама!

То въздъхна с облекчение, че е успяло така добре да изпълни замисъла си, когато изведнъж забеляза, че се приближават астрогаторите, и си плю на петите.

Тер Аконян, Пендергаст и Ирьола ни стиснаха ръце, без да говорят вече нищо. Зорин пръв се пропъхна през тесния люк вътре в ракетата и протегна ръце за букета, който му подадох внимателно. На свой ред аз спуснах крака в отвора. Влязъл до пояс в металния корпус, внезапно забелязах една жена, която стоеше на няколко метра над нас на издадената от полуетажа платформа. Това беше Каларла. В тоя момент, застанал неподвижен за миг, аз се досетих за онова, което досега, не знаеше никой: тя беше бременна. Фигурата й беше все така момичешка. Отгатнах това по някакво нейно движение, по очите, по израза на лицето й — като че ли се вслушваше не в околната среда, а в собственото си тяло, в което вече чувствуваше първите потрепервания на новото бъдеще.